Алекс Болдин

Нещата от живота

Зад прозореца се лее дъжд. Студен, пролетен дъжд! Няма как да пътуваме. Колата ни се счупи за кой ли път и сега отлежава някъде далеч, в един двор на филиала, охранявана от нощния пазач-инженер, пенсиониран по болест и две кучета. Едното е вързано, защото много хапе, а другото се разхожда на воля, пролайва чат пат колкото за собствено успокоение и се прозява от глад и скука.

Скуката е обхванала и нас, четиримата, бившите нон-стоп командировани плюс сладкодумния снабдител. Думата е взел пак той. Разказва своите небивалици така убедително и увлекателно, че в даден момент забравяме да си отпием глъдка чай от Ройбос. Пием тоя южноафрикански чай поради две причини. Първата е, че е добър стимулатор на имунната система, а втората, поради естествената забрана да се пие алкохол във фирмата. На един наш любопитен въпрос по тоя повод, шефчето бе казало, „Няма проблем! Може да се пие, но на пияча ще му бъде много весело уволнението. Така че избирайте!“. Забраната се отнасяше и за пушачите. На стената виси унило табела „Пушенето забранено! Глоба 50 лв!“. Кой ти гледа обаче тая табела? Никой от нас, никога досега не е имал такава голяма сума накуп в портфейла си и затова не му пука.

Повечето от компанията са запалили цигара, с изключение на двама които нервно смучат ментови бонбони с единствената цел да откажат или поне да намалят цигарите.

В края на крайщата усилията им се увенчават с неуспех и те протягат виновно ръка към единствената, обща кутия синьо „Виктори“, въргаляща се на старото шефско бюро, в която папиросите, в тоя критичен момент, силно са намалели. Какво да се прави — до заплатата остават два дълги и мъчителни дни.

— Та думата ми беше как дяволите вземат диплом за висше образование. — примлясква ментовото бонбонче пълничкия Мончо и се оригва. — Това академиците, дето ходите вие при тях, освен преподавателската дейност си имат и фирмена и то добре развита, в самото учебно заведение. Нали заплатите им са все малки, та си намират хорицата мущурия за допълнителни доходи. Един например пише книги и учебници. По време на лекции рекламира книгата си на студентите като най-добрия източник за подготовка за изпит. Тежко му на оня студент който не си я купи и не използува.

Преди две години ми се случи да бъда в кабинета на оня дето ви прави техниките. Преструва се човекът на много зает. Влиза един студент и мънка „Бях болен господин професоре и не можах да се подготвя…“. Подава си студентската книжка, а професорчето я взема в ръка и назидателно говори като за пред външна аудитория, „Колко пъти съм ви казвал колега, че изпита не се провежда в моя кабинет. Днес трябва да отидете в 406-та зала.“ — Говори той но не връща книжката. След него влиза младо, хубаво моме и пее същата песен, болно било, изпуснало лекции и т.н. Той пак същите думи, но задържа книжката. Но тук се случи един неочакван инцидент. Когато се пресягаше да я остави на масата, книжката де, ръката му случайно се блъсна в купчината папки и книжката падна на земята. Какво да видите! От нея мигом се изсулиха няколко десетлевови банкноти. Като почервеня оня ми ти човек, смути се, пък накрая промърмори, „Какво да се прави господа, малки заплати, скъп живот и т.н.“ — все оправдания дето ни най-малко ловят декиш.

— Да бе, звучи автентично, и май си е така.

— Кое е така, малките заплати или корупцията?

— И двете, иначе защо ще го прави?

— Абе така си беше и при Тошово време, само че не се даваше гласност на това изкуство.

— Чували ли сте за пуйки по трийсет кила парчето? — нарушавайки подхванатата тема вметна отново Мончо. Той намести удобно огромното си тяло на разнебитения стол. Последният изскърца жално под застрашителните му сто и шейсет килограма. — Били някакъв специален сорт. Оплождали ги ръчно, защото иначе можете ли да си представите, оня нормален български пуяк какво геройство би трябвало да стори за да…

— Та това е цял щраус бе! — ококори очи Липо.

— Щраусът е с жилаво месо а това е едно крехко, постничко, просто … мцу… — млясна инспектора и направи обичайния жест с трите си пръста по устните. — Значи, веднъж купих един такъв от оня, специалния човек и го напълних с гъби, лук и джинджифил. Беше за един рожден ден на жената. Събрахме се цяла сюрия народ. Ядохме на корем и пак остана от него.

— Нещо като пълнено теле с прасенца… — обобщи шефчето.

— А яйцата какви са? — продължи да пита Липо. — Като на щраус ли?

— Нормални яйца, бе омбре! Малко по големи от гъши. Ти виждал ли си гъшо яйце. — „Омбре“ беше любимата испанска дума на инспектора. От две години се канеше да заминава за Палма де Майорка. Лъжеха го че там имало работа за готвачи и човекът отнемай къде научаваше по някоя и друга дума испански.

Темата беше твърде подходяща, защото наближаваше обяд и засилващия глад тормозещ компанията и предопределяше хода на разговора. Някак неочаквано обаче думата взе отново сладкодумния снабдител.

— Чакайте да ви разкажа как пътувахме с Боката до Залцбург.

Аудиторията се заслуша с интерес защото снабдителят умееше да разказва с темперамент и артистичност.

— Тръгнахме една априлска утрин с един стар и олющен бус от София. Към десет часа бяхме вече на сръбската митница. Аз си седя до Боката, а той нали не може да трае, показа глава от прозореца и се загледа в едни руси германки. Пък като започна да им хвърля ония ми ти лафове. Обясненията му бяха предимно с жестове. От време на време изтърсваше някоя изкривена немска дума и им се хилеше като олигофрен. А те горките го гледаха опулено и се чудеха как тоя образ е пуснат тъй безотговорно от психиатрията. Накрая му креснаха някакво немско изречение та на нашия му замръзна усмивката. Аз нали не зная немски го питам, „Какво казаха бе Бока?“, а той — „По добре да не знаеш, брато. Защо не ми паднат в България тия немски курви, ще им покажа аз…“ Какво щеше да им покаже така и не можах да разбера, само предполагам.

— За какво ходихте до Австрия? — зададе редовния си въпрос Липо.

— За да прекараме стара бяла техника. Там я хвърлят направо на боклука. Събираме, товарим на буса и хайде обратно. С една кирия предприемчивия човек си докарва по два бона суха пара. Ти остави, но той бе разучил къде да иде и от къде да взема. Ходили ли сте в Залцбург? Разкошен град е. В подножието на Алпите. Тогава тъкмо завършваше ски сезона. Планинските върхове белеят в далечината, а долу по парковете, под яркото слънце, из току що цъфналите цветя и треви, жужат пчелички. Да не се нагледаш. Всичко е подредено, равно окосено, чистичко като в аптека.

Спряхме с Боката до един малък мост, а той ме предупреждава, „Да не си хвърлил угарката в реката, че начаса ще се явят ония униформените и ще трябва да плащаме петдесет шилинга глоба. Тук е така, австрийците са си маниаци на чистотата. Като си се върна в България, да знаеш някак ми олеква. Плюя си на воля, дори на полицая на кепето ми идва да се изплюя, защото зная че няма да има последствия.“

Тогава ми разказа за Курц. Това бил някакъв среден търговец на техника. Поправял я и продавал на хора от нашия бранш. Повечето време си имал работа със сърби и турци, но като му се явили нашите се сбъркал. Такива чешити още не бил виждал. „Отивам веднъж аз при него — казва Боката — и гледам на рафта една микровълнова печка, просто бижу. Веднага се разбрахме с оня дето водех да му отвлече вниманието. Пък като започнах един лют пазарлък. Пазарихме се, пазарихме докато германеца, пардон австриеца свали цената наполовина. В даден момент тоя инат човек се запъна като козел и не отстъпва от цената. Тогава моя съдружник го заплесна. Как, ще питате? Ами посочи му една пералня и започна да го разпитва за функциите и. Аз през същото време извадих отвертката и отвих едната жичка на захранващото кабелче. Клемите са скрити под едно малко капаче, така че нищо не се забелязва. Абе работа за две минути, нали сме си широки специалисти. Когато Курц се обърна към мене, аз вече бях направил недоволната физиономия и отсякох — «Дийзе машине нихт арбайтен!» Той завалията включва за да ми покаже, че работи и какво да видиш — мачооо. Моя милост бил прав! Пък като се изчерви оня ми ти австриец, като бусмански пуяк. Май разбра трика, но не можеше да си обясни как съм го направил. Ядоса се и взе да крещи и да ни блъска. Едва успях да го успокоя. Тогава прибягнах до стария си изпитан трик. Вадя аз една бутилка българска водка, гладя етикета и му намигам, демек «Виж какъв подарък нося! Само за приятели!» Зная му адета на тоя Курц. Обича пиенлъка и това му е май най-слабото място. Обърна табелата на вратата на «Затворено». Извади три чаши и разля водката. Докато се усетихме и шишето беше празно. Другото му слабо място беше, че като си пийне му се допикава. Отиде човека до тоалетната за да се облекчи, а аз казвам на моя човек, «Брато, сега му е момента! Отключвай вратата и да ни няма!» Грабнах под мишница микровълновата печка и се издянахме за нула време.“

— Какво ли си е помислил тоя Курц за вас? — Наивно продължи да пита Липо.

— Не за мене бе! Нали ти казвам, че това го разправя Боката! Какво ли? Ами Боката ми го дообясни по следния начин. На следващия, курс когато се отбил да го види, австриеца бил сложил навсякъде катинари. Бил заключил всичко каквото могло да се заключва и бил окачил навсякъде табелки, „Нихт арбайтен! Булгарише бандит!“

На вратата леко се почука. Тя се отвори внимателно и полу-олисялата глава на Стойнето се показва озарена с една лъчезарна и дяволита усмивка.

— Некой да си е купил днешнио весник „Телеграф“? В него има много трудни ребуси „Судоко“. — Той бърка в десния си джоб и вади червена химикалка и квадратни хартийки мрежовидно разграфени. Поема подадения му от Мончо вестник и започва да попълва с числа таблицата.

— Не ти ли омръзна бе Стойне, да решаваш тия ребуси? Като те гледам джобовете ти са пълни с ребусна документация.

— Таа дейнос развива аналитичност на умо, а сутрин да решиш едно трудно судоко преди работнио ден е такава добра загрефка, че след това ке работиш и ке пееш.