Алекс Болдин
Пис, маймуно!
Беше късна и влажна пролет. Рехавата следобедна мъгла се стелеше по потъмнелите покриви на ниските къщя от крайния квартал. Някъде далеч, като че ли от вдън земя излайваше куче вероятно гладно или премръзнало, забравено от бога и от стопанина си. Една малка уличка, носеща името на славен български цар се бе стаила в падащия здрач, забравила кога за последен път бе минал по нея случайния минувач. От разграденият двор на порутената циганска къща се носеше олелията на голямото циганско семейство. Не беше ясно за какво беше цялата тая свада, но логичният завършек бе побоя над кльощавата кобилка от страна на мустакат зъл циганин. Тя цвилеше жално, търсеше спасение зад разкривената каручка, но уви ориста и бе такава, да я бият.
Срещу циганското поселище, зад малко площадче, скрита зад няколко полуизсъхнали сливови дървета в неголям, обрасъл с трева и неподдържани цветни лехи двор, се гушеше малка, бяло измазана къщица. Годините бавно но сигурно си казваха думата, защото тая къщица едва събираше сили за да не рухне от старост. Гредите и отдавна бяха изгнили, а пукнатините по мазилката непрекъснато се разширяваха и уголемяваха. Възрастната госпожица, която обитаваше единствената стая пригодена що годе за нормален човешки живот, нямаше силите и възможностите да я поддържа. Парите от мизерната пенсия и стигаха само колкото да изкара половината месец, а след това и тя самата не знаеше как изживяваше останалата му част.
Но бог бе милостив към нея и още не бе и отнел вродената жизненост и веселата разговорливост.
Тя имаше две страсти, класическия пасианс и доброто хапване, ако случая се окаже подходящ разбира се.
Циганската олелия се носеше нашир и длъж по малката тиха уличка. На живеещите по нея отдавна вече им бе писнало от това нежелано съжителство. Те дори събираха подписка до кмета за изселването им, но уви. Кметът, мастития ръководител на най-популярната партия от района, управляващ вече трети мандат и дума не даваше да се изговори за това. Нали му бяха от изборния контингент, как ще посегне на него.
Гръмогласният шум и кавга не можа обаче да попречи на г-ца Гинче да хвърли поредния си пасианс от карти за да провери очертанията на близкото бъдеще. Заредената със сухи, букови цепеници печка, весело бумтеше и разнасяше меката си ароматна топлина в малката задръстена с вехтории стаичка. Наближаваше седемдесет и втория и рожден ден и тя се опитваше да отгатне лукавите помисли на съдбата, оставила я така немилостиво да се бори сама в живота.
Тая самота напоследък много силно и тежеше. Приказлива и сладкодумна по природа, възпрепятствана от лошото и влажно пролетно време, г-ца Гинче бе принудена да стои сама дни наред в тоя овехтял стар дом, да гледа дъжда през прозореца и да си спомня далечната младост, когато естествената и хубост бе обект на подчертано внимание от страна на ергените. В онова далечно и вече отдавна отлетяло време, тя си бе изградила твърди принципи и строги изисквания към кандидатите си за женитба. Те трябваше да бъдат стройни, високи, леко мургави и с гъста къдрава коса. За голямо съжаление образците от мъжки пол, които отговаряха на това описание бяха малко. Даже и тези които минаха като метеор през живота и не успяха да се задържат. Не беше съвсем ясно защо, но фактът си остана факт.
Тая пуста десятка пика все се появяваше отгоре и вещаеше прокоби и неудачи. Архитектът кой ли знаеше кога щеше да се появи отново. Парите и от жалката пенсия вече свършваха.
Навремето, някакъв доброжелател, я бе запознал с този дребен и полусляп мъж, висшист по образование, но нещастник по съдба. Той живееше също сам, отдавна разведен забравен от деца и близки, в някакво бунгало, запиляно в дебрите на Искърското дефиле. Чат пат се отбиваше при нея и животът като че ли добиваше някакъв определен смисъл и измерение. Имаше на кой да се скара и с кой да се разговори, с кой да изкоментира политиката и кварталните клюки. А той горкият, намерил топлинка, сготвена храна и уют, беше доволен и не забравяше да я ощастливи я с половинка наденица, я с бутилка бира, а в празници дни и с кутия шоколадови бонбони.
От двайсетина дни обаче Архитектът не се бе вяснал нито за миг. Имаше интелигентния навик да и се обажда я по телефон, я с писмо или с някакви други известни способи на комуникацията. По тая причина, от два дни тя се чувстваше като на тръни. Истински се тревожеше за него. Един полусляп човек, винаги успяваше да се натъкне на опасна ситуация поради недъга си и в такива случаи само доброжелателството на съдбата си казваше крайната дума. Не беше нормално, за наближаващия и рожден ден, да пропусне да даде признак за съществуване. Ех, пак тая пуста десятка пика излезе отгоре!
— Мяу-у-у!
— Я — а — а! Маченце!
Г-ца Гинче беше приятно изненадана. В падащият сив здрач, през тясното прозорче надничаше едно дребно, оранжево обагрено, слабичко коте. То се бе покатерило на разваления хладилник, досами входната врата и поглеждаше любопитно през изпотения прозорец.
— Мац! Маро, мац, мац! Маринко, Марушко, Мацинко, мац, мац!
Ако трябва да бъдем точни, котето беше от мъжки пол и би се обидило силно на това обръщение. То обаче бе в щастливо неведение към човешката реч и не схвана конкретния смисъл на нейното възклицание.
Котешкият му нюх обаче говореше, че вътре има топлинка и храна, затова продължи настоятелно да мяучи докато г-ца Гинче не му отвори развълнувана външната къщна врата. Котето не чака специална покана, а се шмугна покрай нея и зае едно стратегическо място в директна близост с бумтящата печка.
— Маро, ма! Гладна ли си ма!? — продължи да се разнежва възрастната госпожица. Тя бръкна в една синя платнена торба, извади един полуизсъхнал хляб и го накисна в една емайлирана купа с вода. Котето следеше всяко нейно движение и в момента когато му побутна купата пристъпи благоговейно и започна деликатно да поглъща разкиснатия хляб на малки котешки залъчета. Явно бе много изгладняло, защото без да се откъсва от купата, позволи на г-ца Гинче да го милва до насита по ушите, гърба и опашката. Така, в един чудесен миг тя си намери една нежна животинска компания която мигом я откъсна от мрачните и мисли. Няма да обясняваме подробно, но за котето бе подготвено едно уютно гнезденце близо до запалената печка и то стана равноправен жител на малката, бедна, схлупена къщурка.
На другият ден, който всъщност бе и нейния рожден ден, рано сутринта, веднага след пукването на зората, се появи и Архитекта. Той бе хванал един нощен пътнишки влак от малката спирка в Искърското дефиле и пристигна с една напълнена с продукти чанта. Щом го видя, г-ца Гинче мигом засия. Усмихна се, развесели се, развъртя се да приготви празничния обяд. Присъствието на котето стана веднага причина за оживен коментар.
То се разхождаше навсякъде в малката стаичка, разузнаваше новата за него обстановка, даже провери съдържанието на чантата която носеше госта. И двамата сърдечно му се радваха. Постепенно то позволи да го галят, даже при тая процедура се повдигаше на лапи, вирваше опашка и се отъркваше в крака на този който му се радваше.
Към обяд се появи и Племенника на г-ца Гинче. Той и носеше подарък, едни топли и пухкави пантофи. Разцелува я. Дари я с грижливо подготвения пакет, следствие на което тя започна да ахка и цъка от възхищение. Здрависа се с Архитекта и седна на изкорубената кушетка. Котето новодомец се бе свряло точно под тая кушетка. Смутено от шума, то изскокна изпод краката му се стрелна към един отдалечен ъгъл за да търси тишина и спокойствие.
— Я-а-а-а! Сузане бе, откъде се появи? — Възкликна Племенника. Така котето импровизирано получи името си, което пък от своя страна бе една добра поличба, тъй като всички знаем, че коте без име не върви добре в живота.
— Как позна, че е мъжко? — осведоми се Архитекта.
— Ами не е много трудно да се разбере!
— Маро, ма! Маро, ела при мама, ела! — разнежи се отново г-ца Гинче.
— Не, Маро ма! А Сузане, бе! — уточни племенника.
Сузан се престраши и това естествено бе в негова полза, тъй като веднага получи едно от току що изпържените, топли кюфтета. Рожденият ден на г-ца Гинче бе ознаменуван както си го изисква традицията с един приличен и тържествен обяд. Племенникът бе донесъл и бира при което обяда завърши с подчертано приповдигнато настроение. Сузан сновеше като совалката Атлантис от коляно на коляно, но така и не бе допуснат до отрупаната с ястия маса. Той с такъв ентусиазъм се стремеше да докопа купата с кюфтета, но достъпа до този обект най-безцеремонно му бе забранен.
Това бяха и първите стъпки в оформянето на домашното му възпитание, което при него очевидно липсваше.
Г-ца Гинче донесе отнякъде някакъв стар грамофон и пусна любимите си плочи на Лили Иванова от времето на ранния Златен Орфей. Заслушаха се. Размечтаха се. Разтопиха се от умиление към отминалата младост. На Архитекта даже му тръгнаха сълзи. Явно беше много музикален или пък споходен от много вълнуващи стари спомени. Всички забравиха за Сузан. Той обаче не бе забравил кюфтетата.
В един момент на заплесия от страна на новите стопани, лакомия котарак се примъкна към захлупената купа с кюфтета, бутна с лапа капака и започна истински котешки пир. В момента когато плочата свърши и се наложи да се смени всички забелязаха интервенцията. Г-ца Гинче сви устни, сбърчи вежди, пресегна се към точилката и викна кресливо.
— Пис, ма маймуно!
Храната бе очевидно много вкусна, а и Сузан не очакваше подобна реакция след дългите милвания, затова не успя да избегне удара на точилката. Тя не бе много дебела и не можеше да му причини сериозни увреждания, но удара си бе, между нас казано, доста болезнен.
— Мия-я-у-у-у! — Изскимтя той от болка и с това бе сложено началото на новото му и непознато досега домашно възпитание, целящо създаването на непонятни и необясними за подрастващия котешки тийнейджър интелигентни навици.
