Алекс Болдин

Ловни страсти

Когато си гледам една стара снимка, винаги се чудя на това момче от снимката с врабче в ръката. То е стъпило босо в прахта на малката уличка, примижало е срещу слънцето с едно дяволито и гордо изражение. Толкоз слабичко е, че ако го духнеш ще падне. Облечено е със стара раздърпана, светла тениска, обуто е с памучни панталонки и ако не се лъжа било е невероятно щастливо. Спомням си и времето на тая снимка, лятото на шейсет и първа. Момчето естествено съм аз, а врабчето в лявата му ръка е необикновения му ловен трофей. Минаващият фотограф от местния вестник „Зов“ бе запечатил момента на чистата детска радост и щастие. Така е, бил съм радостен и щастлив от току що извършения ловен подвиг. Но нека се опитам да го предам така както беше тогава, да предам онези събития с неговия език и мисли за да оживее отново оня неповторимия спомен от едно обикновено или почти обикновено момчешко детство.

Често боледувах по онова време. Майка ми през ден ме водеше при един възрастен доктор, за да ми лекува сливиците. Една сутрин ми заяви, че трябва да пия сурови яйца за ми се засили организма. Не зная дали сте пили подобно нещо, но трябва да уточня, че е страхотна гадост. Продупчва се яйцето от двете му страни и се смуче. Смуче се докато не се засмуче въздух. След това ти се дава второто и така нататък до четири броя. Първият път щях да повърна, но шляпването на баща ми ме убеди, че нямам друг изход. Опитах се да си внуша, че ми е приятно и почти успях. Даже накрая ми се усладиха, особено жълтъка. Яйцата ги доставяше баба ми. Тя отглеждаше десетина кокошки повечето от които бяха бели, защото били по-носливи. Мен разбира се не ме пускаха да им събирам яйцата, защото много тормозех тези добри домашни птици. Скубех им опашките. Не от злоба разбира се, а просто така, обичах да ги гоня и хващам, а ако някоя крякаше прекалено силно, естествено оставаше без опашка.

По същото време на Мишока му купиха една спортна пушка, флоберка. Красиво оръжие беше, с елегантна черна цев и кафяв полиран до блясък приклад. Няма да обяснявам каквъв ефект се получи сред нашата момчешка компания, „бандата“ както си я наричахме. В момента когато Мишока се появяваше с флоберката мигом беше обграждан от бандата. Тогава всички заедно, викайки от възбуда и кряскайки настървено, тръгвахме в индийска нишка към мястото където беше стария дарак. Тръгвахме на лов за гълъби. Трябваше да минем железопътната линия и един висок царевичак. Чувството беше неповторимо. Мишока беше толерантен и даваше на всеки от нас да стреля по два пъти а на Свинята по четири, защото той го беше подкупил с един джоб черни копчета от палта.

За какво бяха тия копчета ли? Ами за играта „Кенз“. В оригинал тая игра се играеше със стотинки. Победителят имаше възможност след това да си купи сладолед от ония големите дето се правеха между две вафлени кори или да отиде на кино. Ако пък печалбата стигнеше до трийсет и пет стотинки, филмът можеше да се гледа и от балкона. Играта „Кенз“ първи я показа Мозъка.

Беше ходил към Горната махала и я беше видял там. Онези момчета бяха доста по-големи от нас и ние не смеехме да се мяркаме из махалата им, защото често се връщахме с разкървавени носове.

Та дойде един ден Мозъка зад кооперацията, свирна с два пръста и ние моментално се събрахме.

— Глеейте к’во стаа сега! — започна интригуващо той, — Я, Геновец, дай пет с’тинки. Ти Лепка дай две. Гарга, не се скатавай, ръсни десет, зная че ги имаш. Баща ти нали е магазинер? — Поприклекна Мозъка и начерта на замята един триъгълник. Набоде стотинките вътре така, че да стоят вертикално, след това драсна на два метра една черта и търкулна едно стъклено топче към триъгълника. Всички се наредихме зад чертата и търкулнахме своите топчета. След това всичко беше много лесно. Целехме с топчетата стотинките и която излезеше извън геометричната фигура ставаше собственост на стрелеца. Просто и лесно. Тая модна игра вдигаше такъв шум около нашата кооперация, че в края на крайщата привлече вниманието на бащите ни. Всеки от нас изяде по един порядъчен родителски бой докато не обеща, че няма да слага стотинки в триъгълника. Било хазарт, а сме били много малки за да играем на хазарт. Изобретателността на бандата обаче нямаше граници. Стотинките бяха заменени с едри копчета от стари палта и никой не можеше да твърди, че „Кенза“ е хазартна игра.

Тъй като се поувлякох в подробности, само исках да доуточня, че през оня паметен ден когато стреляхме с флоберката край стария дарак улучихме една гугутка. Улучи я Свинята. Беше безкрайно щастлив защото се завърна с истински ловен трофей. След това събирахме и копчета. Край дарака имаше една яма. Там се хвърляха стари балтони и палта. Някой запалваше купчината и след като дрехите изгаряха оставаше черно-сива пепел пълна с така желаното от нас съкровище, бакелитовите копчета. Пълнехме с копчета джобовете си и тичахме обратно за да завихрим нова игра на „Кенз“. А какво стана с гугутката която Свинята застреля с флоберката ще попитате? Опекохме я. На поляната зад двора на баба Мица. Това гугутско месо било много жилаво. Може би поради факта, че я пекохме на вестници. Аз хапнах съвсем малко, но Свинята си я изяде почти цялата.

Веднъж бяхме се събрали цялата банда в общото мазе, което наричаха „скривалище“. Бяхме насядали на едни дървени пънове, коментирахме идващата атомна война и си подготвяхме оръжието. По това време новините от радиоточката непрекъснато убеждаваха населението, че американците ще пускат атомна бомба и трябва да умеем бързо да се придвижваме към скривалищата. Личното ни оръжие ли? То се състоеше от една излъскана алуминиева тръба и два — три стека книжни фишеци. Фишеците обикновено закичвахме на ластична лента опасваща челата ни. По тоя начин приличахме досущ на индианци, само че вместо пера по главите ни стърчаха фишеци.

Фишеците с карфица бяха официално забранени, защото от един такъв фишек Танци, от махалата до кръчмата на Тането, остана без едно око.

Седяхме си ние на пъновете, майсторяхме фишеци от хартиени лентички и попоглеждахме през малкото прозорче на „скривалището“. В един момент Гаргата извика силно: — Вижте! Пуснаха димки!

Всички се трупнахме на прозорчето и зазяпахме с любопитство навън. А там ставаха наистина интересни работи. Група хора, облечени със зелени дрехи, нарамили зелени торби, тичаха край кооперацията. На лицата им бяха сложени едни зелени, гумени маски с къдрави маркучи, с хоботи вместо носове. По късно разбрахме, че се казвали противогази. Тези хора изглеждаха наистина страшно, поне за нас. Те спряха до входа на кооперацията, размениха няколко знаци с ръце и влязоха вътре.

— Ами ако дойдат тук? И ни арестуват? — предположи Жоката? Той беше невероятно страхлив. Привиждаха му се всякакви измислени неща.

— Малко е вероятно! — изказа своето мнение Мозъка. Това е обикновено учение на военните и на Гражданската отбрана.

— Ама ние нали сме сега в „скривалището“? — продължи страхливо Жоката.

— Идат! — Извика Свинята. — Той беше надникнал през процепа на вратата и беше видял точно онова което Жоката изказа като съмнение.

— Майко ма! Майко ма-а-а-а! — захленчи Жоката.

— Стига бе, пъзльо! — тупна го отзад по главата Геновеца. — К’во си се разциврил, бе.

Бяхме наистина стъписани. Трябваше нещо да предприемем. Най-слабата мярка беше да се напъхаме един по един в тясното пространство, една цепнатина в отдалечения ъгъл на „скривалището“. Така и направихме. Треперехме, затаили дъх когато вратата внезапно се отвори и няколко маскирани хора нахлуха вътре. Те се засуетиха, заръкомахаха с ръце и започнаха да редят на пода някакви сандъци.

Не ни бяха забелязали и всичко можеше да мине без инциденти, ако Жоката не се бе разревал на глас. От начало се разрева а след това и разпищя. Какво последва ли? Бяхме извадени един по един от цепнатината и внимателно изведени навън. Страхът ни премина когато мъжете свалиха противогазите, но Жоката беше свършил вече работата. Беше се напикал от страх и това стана повод за многото подигравки и бъзикни след време. Не вярвах, че е толкова страхлив. Даже спомням си, че когато Шефа ни даде да пробваме противогаза на баща му, Свинята се възползва от случая. Причака Жоката зад стълбището, надянал противогаза. А когато оня го видя, побягна с пищене нагоре към апартамента. Беше му останал страха от противогази.

Ако някой обаче ме попита какво най-много съм обичал да правя по онова време, щях без колебание да кажа: „Да карам велосипед!“ Това беше детската ми мечета. На нас, беднотията такава вещ не ни се полагаше. Първият велосипед в махала та беше на Гаргата. Купиха му едно светлозелено дамско „Балкан“-че. Баща му беше магазинер и имаше повече пари от нашите родители. По-късно като размислих проумях, че го бе купил за себе си, но в повечето случаи го караше Гаргата.

Гаргата обаче фукливо каза, че велосипедът е негов. Никой не смееше да твърди обратното, иначе биваше лишаван от удоволствието да направи така желаното „кръгче“. „Кръгчетата“ се правеха обикновено на поляната зад кооперацията, сред аудиторията на трите „банди“, нашата, от Горната махала и от махалата при кръчмата на Тането. Вдигаше се страхотна олелия, толкова силна, че в даден момент на прозорците на кооперацията цъфваше по някоя глава на родител, възмутена и изнервена. След като усъвършенства управленческите умения с новия велосипед, Гаргата смени маршрута. Запрашваше по павираната тясна улица към стадиона. След него се проточваше една дълга опашка от дечурлига. Те тичаха, викаха, напътстваха го, даваха му съвети, а той важен, наперен, мълчеше въртеше педалите и се усмихваше фукливо. След това купиха велосипед и на Шефа. Беше един кафяв, съветски МВЗ. На него имаше рамка. Аз нали съм си Лепка, затова ми е и тоя прякор, тутакси се вредих в списъка на първите желаещи да го пробват. Шефа не беше такава скрънза като Гаргата, даде ми го при първата молба. Друг е въпроса какво стана след това. Поляната зад кооперацията се оказа издълбана от дупки, а аз нали съм си кутсузлия, карам МВЗ-то а то хлътва от дупка в дупка. Що падане и ставане беше не мога да го опиша. Пичовете се бъзикат, освиркват ме, обаче аз си имам оправдание. „Колело се кара най-лесно, казвам, когато няма рамка. На «Балканче»-то на Гаргата е доста по-лесно защото е дамско и няма рамка“. Дали тези ми доводи свършиха работа. Мисля че не, защото от тогава все ме подиграваха, че не съм могъл да карам велосипед. А аз действително си можех, само че велосипед без рамка.