Алекс Болдин

Пътец мой, душице моя

Когато баба Зоя навърши осемдесет и втората си година всички познати и захвалиха. Беше хубавица като млада, остана си хубавица и в преклонна възраст. Малко понапълня, но това бе от лекарствата за диабета. Пиеше ги с шепа, по предписанието на личната лекарка. Та тези синтетики нарушиха метаболизма в организма и. Стана ленива, тромава, започна лесно да забравя. Това обаче не я притесняваше, защото по природа си беше весела, общителна, с твърд и инатчийски дух. Тоя дух бе наследила от баща си, дядото на Стефчо. Стефчо пък бе единственият и син. Незнайно защо тоя неин син бе останал стар ерген. Беше минал вече петдесетте. Грижлив, работлив и всеотдаен, той трепереше за нея като за малко дете. Снабдяваше я с продукти, гледаше да не се преуморява, дори вършеше донякъде домашната работа отредена по принцип за женската половина от човечеството.

Преди седмица баба Зоя неочаквано вдигна висока температура. Диабетът бе засегнал бъбреците и. Стефчо за нула време се побърка от притеснение. Разтича се и извади душата на един куп лекари за да установят диагнозата и. Даде последните си стотинки за скъпия антибиотик и накрая за общо удовлетворение на околните бе постигнат добрия краен резултат — излекуването.

На Никулден и купи не един а два шарана, защото знаеше, че много обича риба. Шараните Зоя приготви по стара бабина рецепта с орехи и лук. Получи се много вкусно ястие. Синът и ядеше и захваляше. Очите му горяха от възторг. Подобна вкусотия не бе опитвал от месеци. Гледайки го с умилен поглед, тя се зарече да купи отново риба и да повтори кулинарния си номер. Подходящият момент се яви в края на декември, когато взе малката си пенсия.

Два дена преди Коледа заедно с пенсията и дадоха скромна парична добавка. „Сега ще стане!“, реши тя. Беше толкова развълнувана, че когато излезе от дома забрави да си сложи шапка, забрави да обуе топлите си вълнени чорапи, а като „за набързо“ обу неподходящите за сезона летни обувки. Като всички летни обувки, те имаха безброй много дупки изчислени и създадени за добра вентилация на ходилото.

Зимният декемврийски ден отиваше към залез. Нямаше сняг, но беше доста студено и ветровито. Малките локвички по улиците, останали от вчерашния дъжд, бяха хванали ледена корица. С уверена крачка, съответстваща на нейната възраст, бабата се качи на тролея и той без колебания, набързо я завози до пазара. Разстоянието между Стария пазар, където живееше Зоя до Новия бе ни повече, ни по-малко от три километра. За пеша ходене не можеше да става и дума. Навън бе вече мръкнало. Единственият отворен рибарски магазин светеше самотно и безучастно. Наред с коледната украса вътре се мъдреше дремеща и премръзнала продавачка.

Баба Зоя се приближи, изкашля се притеснено и заразглежда прясната стока. Имаше всичко което можеше да роди клиентската фантазия, люспест шаран, бял амур, евтина таранка и много други видове риба. Тези водни обитатели я гледаха с кръгли, ококорени очи. Някои от тях приплескваха с опашки с едната цел, да привлекат нейното внимание и интерес. Хареса и един едър толстолоб. Беше евтина риба и нямаше много кости. След кратко колебание тя посочи избраника и попита:

— Колко ли ще струва? Може ли да ми го премерите? — Имаше само десет лева в портмонето, и не бе сигурна, че ще и стигнат. Тя не бе силна в смятането и поради това не се и пазареше.

— Четири килограма! Осемнайсет лева! — Продавачката я изгледа изпитателно. В тоя момент съжали, че бе сложила етикет с цената. Там пишеше два лева и петдесет стотинки за килограм толстолоб. Дали възрастната жена ще се загледа в етикета? Едва ли!…

Ценовите етикети по принцип не правеха впечатление на баба Зоя. По стара социалистическа традиция, тя хранеше към продавачките юнашко доверие. Та нея ли ще започнат сега да лъжат? В случая бе почти уверена, че поисканата цена е справедлива и си мислеше само за нейните оскъдни десет левчета, които по никакъв начин нямаше да и стигнат.

— А може ли да я разрежете наполовина?

— Може! Девет лева!

Бабата подаде измачканата банкнота и пое полиетиленовия плик с дву-килограмовото рибено парче. Цялата и мисъл бе насочена към проблема как ще я приготви и как ще зарадва сина си с вкусното ястие…

Денят се оказа тежък за Стефан. Директорът му бе наредил да украси със светещи гирлянди всичките прозорци на фирмата. Те бяха около четиридесет. Това бе е едно съвсем не маловажно число. Даде му и помощник. Работата си беше обаче много. Трябваше да се правят удължители, да се монтират щепсели, разклонители. Най-кошмарното в случая бе срока за изпълнение. Всичко трябваше да се свърши от сутринта до края на работното време. И най-откаченият ум не можеше да измисли по-нереален срок. Току що бяха минали местните избори и пред новоизбрания кмет трябваше да се демонстрира факта, че фирмата е богата и просперираща.

Стефан и помощника му се защураха като бесни по монтажа на украсата. Служителите наблюдаваха усилията им и ръсеха хапливи закачки. Повечето от тях обаче бяха насочени към директорската амбиция.

Към края на работното време светещите гирлянди вече блестяха по прозорците. Директорът излезе пред сградата, огледа ги и се развика:

— Защо не са окачени симетрично? Виж, там виси! А на последната стая няма гирлянда!

— Там е архива и е пожароопасно? — пророни смъртно уморен Стефан.

— Няма пожароопасно! Да се окачи и в нея! Трябва навсякъде да свети! Къде са чистачките! Веднага да минат и да ги оправят. Да бъдат симетрични и никъде да не виси!

Работното време бе свършило. Много изтощен Стефан затътри нозе към центъра на града. През обедната почивка там някъде бе видял сергия с евтини мандарини. След боледуването, майка му имаше нужда от пресни и витаминозни плодове. Тези мандарини наистина имаха примамлив вид. Той напълни полиетиленов плик и го подаде на продавачката. Тук позволяваха всеки да си подбира стоката. Тя пое плика, премери го и отсече: „Три лева и осемдесет стотинки“. Стефан и подаде два книжни и един метален лев. Започна да брои стотинките. Подаде и ги и посегна към плика.

— Още един лев!

— Моля?

— Още един лев! — в ръката и се мъдреха двата лева и дребните стотинки. Металното левче го нямаше.

— Ама нали ви дадох едно метално левче?

— Не си ми давал левче! Ето, виж! Това е всичко което си ми дал! Ти за каква ме взимаш, бе! Още един лев иначе оставяй стоката!

На Стефан не му се разправяше с наглата продавачка, прерови джоба си, отброи още един лев на стотинки и си тръгна. Прибра се по тъмно. Апартаментът бе пуст. Това му направи силно впечатление. Майка му не бе излизала месеци от дома. Беше все болна и той се налагаше сам да пазарува. Нямаше оставена бележка. Зимната и шапка си стоеше на закачалката. Зимните обувки също бяха на мястото си. Помисли, че може да е слязла в мазето. Погледна и там. Нямаше я. Обхвана го някаква неясна тревога. Джи ЕсЕм-ът и липсваше. Значи го е взела със себе си. Набра номера и зачака. Обади му се звънкия и глас:

— Не се безпокой, идвам си!

— Къде си бе майко?

— Тук съм на пазара, но съм още далеч от нас. Няма да ме срещаш. Ще си дойда след малко с тролея.

— Ще ида да те чакам на спирката. Прибирай се по-бързо. Беше болна до вчера.

— Добре…

Баба Зоя бе скромна и пестелива жена. Няколко минути след покупката на рибата тя осъзна, че е измамена с парите. Понечи да се върне, но се отказа. Реши да компенсира измамата като се прибере у дома пеша. Четиридесетте стотинки икономия за тролеен билет и се видяха подходяща компенсация за паричната загуба. Тя се огледа. Носеше очила защото от диабета зрението и бе увредено. Тъмнината на вечерта я обгръщаше отвсякъде. Разходи се около празните зеленчукови сергии, и след кратък размисъл се запъти към дома. За нещастие, посоката която избра се оказа грешна. След дълго лутане, тя постепенно навлезе в крайните квартали на града. Кой знае защо, всичко наоколо бе безлюдно и неосветено. Няма страшно! Много пъти е ходила на пазар и се е прибирала сама.

Леденият декемврийски вятър я прониза. Стана и студено. През дупките на летните обувки краката и започнаха да замръзват. Ръцете и се вкочаниха. Два килограмовата риба се оказа тежък товар за нея. Закашля се. Задъха се. Старият астматичен бронхит се обади. Спря и се огледа. Беше излязла извън града. Вървеше край някаква магистрала по която шеметно профучаваха автомобили. Не знаеше къде се намира. Мислеше, че е някъде близо до дома и хей сега ще се покаже железопътната линия. Такава обаче не се виждаше. Телефонът и запя. Беше Стефан.

— Майко къде си?

— Наблизо съм. След пет минути ще бъда пред блока на Маруца. — Маруца беше квартирантката с която живееха преди двайсетина години в един апартамент. Синът и добре знаеше и помнеше мястото на кооперацията.

— Аз идвам! Застани на тролейбусната спирка и ме чакай там. Не ходи никъде другаде. Чакай ме там! … Нали ме разбра?…

— Добре!

Баба Зоя имаше впечатление, че наистина се намира някъде около старата им квартира. Стъклата на очилата и се бяха запотили. Не виждаше добре. Окръжаваше я плашеща тъмнина. Нямаше минувачи наоколо, нямаше къщи, нямаше кооперации. Имаше само лудо профучаващи автомобили и ослепяващи я светлини на автомобилни фарове. Беше сама, пронизвана от ледения декемврийски вятър.

Стефан разтревожен позвъня на леля си, по-малката сестра на майка му. Обясни и положението. Каза и, че майка му се е загубила. Минаха вече пет-шест тролейбусни коли край спирката на Маруцината кооперация но тя не бе в тях. Леля му се разтревожи не на шега. Започна да звъни на сестра си. Отговорът от нея беше същия. „Стефан да ме чака пред кооперацията на Маруца, Ще дойда след пет минути!“. Не искаше да ги тревожи, но сама бе започнала да изпада в паника. Постепенно осъзна, че се е загубила.