Алекс Болдин

Сух живот

Кафето което Мичо изпи на рано отворения павилион до ж.п. гарата бе наистина добро. От ободрителните свойства на тази течност краката му като че ли подобно на навита пружина, си ходеха сами. Вече се бе развиделяло. Той топуркаше надолу, по прашната пътека, досами „линията“ в посока на лозята, нарамил старата светлозелена алпийска раница. Не беше в негов стил да се излежава до късно. Пукнеше ли зората, бе вече на крак. Безработицата сериозно го мъчеше. Нямаше пари за нищо, дори за сутрешния вестник или за любимата триъгълна баничка. Но за кафе можа да събере.

Беше краят на август. С една дума, времето за традиционния сезон на компотите. Там някъде в един шкаф на апартамента му се мотаеше някакво мизерно кило захар, пазено специално за тоя момент. Ами плод? Да бе, плод имаше колкото си щеш. Целият пазар бе натежал от праскови, ябълки, сливи и какво ли още не. От известно време Мичо отбягваше да минава оттам, тъй като му се завиваше свят. Завиваше му се свят не от плодовете а от цените. Те според него бяха винаги високи, недостъпни, кожодерски и т.н. За човека без пари всичко е скъпо. Така си е! Ами тогава, помогни си сам за да ти помогне и господ. За какво да си помогне ли? За да си намери работа? А-а-ми глупости! Работа по принцип в тоя западнал край на България не се намира. Така казваше всеки втори негов съгражданин. Но онова нещо дето не се сади и расте от край време, винаги ще се намери.

Сега е времето на горските плодове, тоест на дренките, къпините и другите благинки които майката природа ни е дала. Един дренков компот в жегата, с бучки лед в чашата е едно истинско бижу.

Преди няколко дни Мичо обра с вещина един къпинак около близкото село. Тази сутрин обаче, е на тема „дренки“. Знаеше къде ги има, кога зреят и какви сортове са. И какво? Оставаше само да иде и да си протегне ръката. От това по-лесно, здраве му кажи! Въобще не го мързеше за такива начинания. Дори липсата на компания не го притесняваше. Свободата, с една дума, бе по-пълна. А времето, от сутринта е едно…божествено! След падналия нощен дъжд се чувстваше една хладина, една свежест. Беше леко облачно, абе… само за дренкобер!

Като говорим за принципи, трябва да споменем и за още един негов принцип, по-точно предпочитание. Принципът се състоеше в това, че Мичо не обичаше жегата. Имаше ли жега не го търси за нищо. От жегата много се потеше и всичко лепнеше по него, както обичаше да казва в такива случаи, „Кофти история!“. Но тази сутрин, по негова преценка, време е би-и-и-жу.

Той бодро топуркаше по прашната пътека за лозята и леко си подсвиркваше някаква любима латино — мелодия. На изток над облите върхове на Веслеца, лозарската планина де, се бе пукнала една прекрасна розова зора, която допълнително му повдигна настроението и го обвея с освежителна бодрост. Ходеше с лекота по „линията“ край едни високи колкото човешки ръст изсъхнали магарешки тръни и край нехайно изсипани купчини боклук. Нечия ръка се бе опитала безуспешно да ги изгори, но само бе запалила изсъхналата полска трева наоколо. Екологичните му пристрастия този път не избухнаха, но оставиха очебийния факт за по късен коментар. „Линията“ ли?

Това е един насип, който по времето на партийната ръководителка Цола Драгойчева, бе оформен по бригаден принцип от почти всички трудещи се на града. Идеята бе, по късно по това трасе да мине ж.п. линия за гр. Оряхово.

Тази идея така и не доби реални очертания. Пътят по „линията“ безспорно бе най-популярния и кратък пеш път за лозята. Винаги го предпочиташе когато ходеше натам.

След не дълго време премина по мостчето на потока, на чието име бе наречен най-големия квартал на града и стъпи на околовръстното шосе. Зад него изправяше чело лозарския масив.

Тук обаче, по една случайност един грамаден турски тир едва не го премаза. Движеше се толкова тихо и бързо, че успя да го види едва в последния момент. С енергичен и бърз отскок Мичо премина последния метър от шосето.

— Е-еха-а, и този път му се размина на безработния гяур!

Такава пустош се оказаха тия лозя. Много и красиви къщи, коя из коя по мераклийски натъкмени, сега бяха напълно обезлюдени. Оня ден си говореха с един братовчед, за престъпните обирджийски шайки от които нямаше спасение. Изплашените лозари още по светло си хващаха пътя за града и не смееха да замръкнат, наплашени от бандитите до смърт. Обираха и пребиваха оня който им се противопостави. Няма полиция няма отърване.

Някъде отляво го залая куче. То бе толкоз освирепяло, че се хвърляше с разпенена уста към него зад гъстата ограда. Страх да те побие. Беше отвързано и Мичо побърза да отмине, за да не се получи „случаен инцидент“.

— Колко ли време не си ял бе, див помияр!

Мястото с дренака откри лесно. Имаше достатъчно зрял плод. Беше и лесно за бране.

Някой го убеждаваше, че времето за дренкобер е отминало но Мичо бе на друго мнение. Не беше му сефте да идва насам. Имаше си и календарен график. Знаеше кога зреят къпините, кога дренките и кога орехите. Така че не можеха да го излъжат.

А бяха едни дренки, едри, зрели, сладко-кисели, с една дума дренки-мечта. Някъде отгоре зад дренака се намираше парцелът, който преди трийсетина години дядо му беше взел за обработка. Какви големи проекти имаше той за него, но те така и не се осъществиха. Нищо не построиха на това място. То си остана засадено само с няколко овощни дървета. Беше си наумил, когато идва насам, да се отбие за да го види отново. Над парцела също имаше стар дренак, така че там щеше да си довърши беритбата. Не можеше да обърка мястото. Досами него имаше два метални стълба с високо напрежение.

С умиление стъпи на запустелия парцел. Огледа се. Търсеше старото дърво смрадлика в горния му край. Но така и не го откри. Беше отсечено. Само там, дето е растяло, се бяха запазили няколко малки филизи. Наведе се и си набра една голяма връзка листа. Тази лековита билка върши работа за много неща. От овощните дръвчета се бе запазила само една стройна черешка, незнайно как оцеляла през годините. Явно човекът който косеше мястото я беше съжалил и запазил. Имаше и едно обезобразено и оглозгано от кози орехово дръвче, на което очевидно това беше последното му лято.

Някой зад него подвикна. — Какво насам, бе градски! — Обърна се. Беше един висок, много слаб човек, с вид на туберкулозно болен.

— О-о-о, здрасти! Как ти е името бе приятел?

— Васил ме викат! Тук съм на чист въздух, с козите. Двайсет години работих в апретурата на текстилния комбината, при боите. Гледай, косата ми опада, зъбите и те, здраве нямам. А това козите де, сам си ги завъдих, на майтап.

Преди време, един приятел ми подари женско яренце. Така, едно по едно, та хей ги десет. Сега си живея на лозе, пия си млекце, ям си сиренце и не се прибирам в града.

— От къде си купуваш хляб?

— Жена ми носи от града.

— Имаш ли геран, вода?

— Всичко си имам, даже и ток. Снощи с комшиите гледахме мача Левски — Галатасарай. Този съдия — мръсник ни разсипа.

Че като започна Васко един дълъг монолог та спиране нямаше. Все едно, че не бе виждал хора от една година. Говори та говори, на всякакви теми. Говори без да си поеме дъх.

— Васко, не береш ли дренки?

— Нямам търпение. Има на лозе един сливак. Вчера затварях компоти от сливи. Това дренката, си иска голямо търпение за бране. Бях сварил преди време дренкова ракия. Идва един доктор. Като му показах рафта с бутилките, изохка и каза: „Чакай, нищо няма да продаваш. Даваш го на мене! Ще си седнем само двамата, чуваш ли…? Мезето от мен!“

— И какво?

— Такова докторско пиянде не бях виждал!

— Хайде бе!

— Така си беше! — и Васко продължи своята тирада на всички житейски теми. Мичо започна да бере от близкия дрян и от време на време му отговаряше, колкото за да поддържа разговора. По някое време на Васко му омръзна монолога, подвикна на козите и без да се сбогува се шмугна в храсталака.

Беритбата на дренки вече завършваше. Тези тук бяха много добре узрели и сладки. Мичо започна да хрупка сочните плодове и тананикайки латино-мелодията се запъти към една, едва виждаща се в далечината къщурка, от която се чуваха удари на брадва.

Когато наближи, ударите от брадвата спряха. Оня дето я въртеше изчезна някъде.

Мичо имаше впечатлението, че човекът се притаи и скришом го наблюдаваше отнякъде. Наближи. Прихлупената стара къщурка едва се виждаше зад плетената ограда. Току зад тесния вратник, край една купчина изсъхнали дървесни коренища, лежеше малка, добре изострена брадва. Цялата къщурка бе опасана с пояс от коренища, изсъхнали, с най-причудливи форми и от най-различни дървета. По навътре, се виждаше друга купчина коренища. Явно това бе основното занимание на човека, да разсича дървесните корени и да си приготвя зимно топливо. На Мичо му стана неудобно, че домакина не го посрещна, изкашля се и подвикна:

— Пешо-о-о, тука ли си бре!

Най-сетне дървосекачът се показа. Беше дребно възрастно човече, съблечено, голо до кръста, обгоряло от слънцето. Въпреки слабата си фигура, тялото му бе покрито със силно изпъкнали мускули, а там дето ги нямаше стърчаха скелетните кости. Човекът приличаше причудливо на едно от тези изсъхнали коренища, които с настървено желание се мъчеше да разсече. Приближи несигурно и кротко продума.

— Ти ми викаш по име! Откъде ме знаеш?

— Преди малко говорихме с Васко, та той спомена за тебе.

— А-а, да. Цял ден се мотае наоколо. Не вземе да ги натири тия кози и да хване и свърши някоя полезна работа.

— И друг път съм идвал при теб. Помниш ли ме? — Човекът се взря в Мичо, устните му се разтегнаха в усмивка и каза. — Ти не идва ли миналата година насам.?

— Беше преди три години. Навремето дядо ми бе получил от общината ей оня парцел и се мъчеше да го обработва. Не му стигнаха силите и се отказа.

— А-а, помня го стареца. Аз първи направих къща тук, още през 64-та година. Преди време, наоколо имаше много комшии. Сега виждаш ли какво е мъртвило?