Алекс Болдин
Каменоделци
Когато навърши трийсет и втората си година, Кънчо с изненада и боязън осъзна, че с футболната му спортна кариера бе свършено. Той имаше още сили да тича след топката, но неизплатените заплати в отбора и големите сътресения в обществото го накараха да се замисли.
„Ритнитопковците, — както казваше баща му — печелят до време, а след това… След това идва глада, сине! Голямата житейска истина е в занаята“! — подсети го той.
По принцип Кънчо мразеше работата, още повече тая която изпотява човек. Спортът не влизаше в тая категория, но за съжаление трябваше да се сбогува с него.
„Има едно добро занаятчийско училище в Кунино. Вярно е, че се размахва чука, но пък иначе дава сигурен хляб. Който се е родил абсолютно сигурно е, че ще умре. На покойниците не им трябва нищо друго освен една добре изпята попска молитва и един що годе приличен камък над гроба, не е ли така?“
Кънчо трябваше да се съгласи с него. Един ден хвана влака за Кунино, а след година-две получи диплома за каменоделец. Когато я взе, повъртя я в ръце, изплю се презрително в прахта и подсмръкна.
„И сега какво? Ще ида на гробища и ще чакам да се зададе погребална процесия…“? — Изпсува отегчено и се шмугна в селската кръчма. Там по правило бирата беше топла, защото в нея нямаше хладилник. Топла, обаче не значи престояла.
На село това питие се пиеше на поразия, а бирената фабрика е хей там, на три влакови свирки разстояние.
Лошото когато се пие бира е в това, че добрият пияч не може да мине само с една бутилка. Количеството на изпитото питие расте до тогава докато има добра компания или докато се свършат парите. При Кънчо се случи второто събитие.
„Мамка му, пак я закъсах! Дъртият няма да ме спонсорира. Май ще трябва да подхващам занаята.“
„Подхващането на занаята“ не се оказа лесна работа. Никой не го познаваше и не го търсеше. Селските гробища беше едно съвсем занемарено място. Отиде до попа. Поразговориха се за проблема и светията му се съгласи да го наеме да чисти гробовете. На току що получената диплома-не повярва. Вероятно биреният дъх на Кънчо, беше засилил подозренията му.
През една слънчева юлска утрин ново-изпеченият каменоделец взе старата коса на баща си и започна да коси избуялата трева между гробовете. Беше неприятна и гадна работа. Уморяваше го, изпотяваше го, абе остави… При едно погребение, роднина на покойник му се повайка, че трябва да ходи чак до Мездра, за да прави паметник. Било скъпо и трудоемко.
— Аз съм каменоделец! — каза фукливо Кънчо. — Ако се предумаш, мога и аз да го направя… Само ми помогни в докарването на материала. Ще ти взема два пъти по-евтино.
Човекът се съгласи с облекчение. На другия ден двамата заминаха за Мездра със стария „Москвич“ на клиента. Във фабриката имаше голям избор. Подбраха им камък, обработиха им го, натовариха го и хоп, обратно на село.
Десет дни се мъчи с камъка Кънчо. Най-накрая всичко беше готово. Клиентът, непретенциозен човек, одобри паметника и така се започна. Като посъбра някой и друг лев, Кънчо си купи една очукана „Лада“-комби, на старо. С автомобил се работеше значително по-леко. Намери си и ортак, от съседното село. Жоро му казваха (или Георги) по християнски.
Беше хрисим и кротък човечец, пенсионер. Работил бе като „художник-десенатор“ във Врачанския текстилен комбинат. Мизерната пенсия го бе подгонила да търси препитание и криво-ляво бе изучил дялането на букви и цифри върху камък. Беше слугувал на чорбаджии от Мездра и Роман и му бе писнало, но нямаше начин.
Когато се видяха с Кънчо, беше останал само с пет лева. До получаване на пенсията имаше още две седмици време. Срещата се състоя до павилиона за скара-бира на Мездренския пазар. Кънчо се бе наредил пред него. Купи цяла чинийка с кебапчета и седна на едната от двете маси. Жоро си взе само едно кебапче набодено на пластмасова виличка. За толкоз му стигаха парите. Съдбата, тая стара сводница, насочи крачката на Жоро точно към същата маса. Нямаше начин, както правят вежливите българи, да не разменят две три общи приказки за живота и проблемите които го съпътстват. Това пък бе второто искрено желание на споменатата вече съдба. Разменената информация се оказа еднакво полезна и за двамата. Без писмени договори, а само с намигане на око и подходящи усмивки, двамата се разбраха да работят заедно. Речено-сторено. Кънчо стана мениджъра, а Жоро-работника на бъдещото съдружие. Иначе нямаше как. Дипломата си е диплома.
Първоначално работеха за клиенти от двете си родни села, а след настъпване на социалните промени, се заоглеждаха за работа и в града. На село, както е ясно на всички, пари няма. Друго нещо е града, да кажем Мездра или Враца. Народът мре от рак, нерви, безпаричие и от какво ли не. Поръчките и цените за надгробните паметници обаче рипаха всеки месец.
През една ранна пролет, двамата направиха една бизнес-командировка до Враца. Посетиха и двете гробища. Поразпитаха където трябва. Отидоха и до владиката. Оказа се, че патриаршията стопанисва една разнебитена сграда на територията на Старите гробища. Кънчо почерпи с домашна ракия секретаря и беше моментално допуснат на аудиенция до владиката.
— Ваше преосвещенство, ето ни двама честни хора от село. Ето и дипломата ми! От професионалното каменоделно училище в Кунино е. Правя прекрасни паметници за прекрасни покойници! Можете да позвъните на вашия човек от село и да питате за мен.
На владиката не му се наложи да позвъни. Постройките в гробищата пустееха, а на него му трябваха пари. Един приличен наем от тях бе добре дошъл за светата църква и нейните свети труженици.
— Чадо мое, от мен проблеми нямаш. Искам само едно: Да няма срамни скандали и да няма разврат! Разбрахме ли се?
— Благодарим, ваше преосвещенство! — видимо си отдъхна Кънчо и понечи да му целува ръка. Целуването така и не се състоя, защото владиката бързаше за литургия. Процедурата продължи с предплащане на наема за три месеца и наемане на въпросните помещения.
Градът си е град и по никакъв начин не може да се сравни със село. Поръчките заваляха, заваляха и парите. Цените бавно и неотклонно се вдигаха. Джобовете на Кънчо и Жоро се понапълниха. И двамата заоблиха коремчета. Започнаха да подбират по-претенциозно клиентите си. По отношение на тях, дипломираният каменоделец си имаше собствена философия. Той ги делеше на два типа, на „балами“ и „тарикати“. Подходът към двата типа беше естествено различен. „Баламите“ можеше да ги разиграваш, да ги лъжеш в цените, да им пробутваш калпав материал. С „тарикатите“ трябваше да се внимава. Към тях отношението трябваше да е „бижу“. Човек не знае как би реагирал „тариката“, ако не дай боже, нещо лошо се измъти.
Кънчо приемаше поръчките, доставяше материала, монтираше паметниците и оправяше забатачените ситуации. Жоро пък дялаше ли дялаше букви. Беше си сковал едно столче с три височини, в зависимост от големината на камъка.
Боляха го ставите на краката и трябваше да си създаде максимално удобство при работа.
Каменоделната работилница в района на Старите гробища бе едно забравено от бога място. Сред буренак и изпочупени камънаци се сивееше една съборетина която кой знае кога е била ремонтирана за последен път. Полуразрушен навес скриваше от слънцето разкривено и изгнило дървено магаре, на което поставяха за обработка плочите. Две-три хилави, окършени праскови дървета беряха душа сред праха и боклука. Оградата беше във фазата на окончателното разрушение. Многобройните дупки по нея бяха закърпени с пробити ръждясали ламарини. Една от тези ламарини се бе откъснала и тъжно подрънкваше под волните напъни на пролетния ветрец. Външната врата на каменоделната беше разбивана и кърпена безброй пъти, докато бе добила вида на жалко подобие на вещ, което по никакъв начин не можеше да се нарече врата. Останки от чешма стърчеше самотно досами лехата с млад, току що поникнал пролетен лук. Тя беше отрязана и затапена, защото инспекторите от ВиК не търпяха клиенти които не си плащат редовно сметките за вода.
Мръсно жълто и прашно бюро, заемащо половината от помещението, изпълняваше функцията на офис мебел. Синият пластмасов стол, на който обикновено седеше Кънчо, бе със счупен крак. За да може все пак да запази що годе устойчиво положение, кракът на стола бе подпрян с голяма очекутена каменна ваза.
Тези битови неудобства по никакъв начин не правеха впечатление на каменоделците. Те си бяха узаконили фирма за производство на надгробни паметници. Фактури не даваха. Нали ако дадат щяха да се плащат данъци. А плащат ли се данъци значи печалбата щеше да е по-малка. Проста логика! Кънчо, чието задължение бе да контактува с клиенти пишеше договорите на листа от ученическа тетрадка. Поставяше индиго и дубликатът даваше на клиента. Нямаше печат, нямаше подписи.
Хей така, фактурата беше една волна и не ангажираща хартийка. Кой не му харесва да иде другаде. Тук е така!
Бизнесът вървеше гладко и безпроблемно, сиреч с малки или големи далавери, според случая. Имаше няколко случая на протести от страна на клиенти, но те бяха рядкост. Ако не им харесаше работата, Кънчо ги насочваше към Иван. Правеше го с злобно удоволствие, защото Иван се бе прочул с мошеническите си номера. Неосведоменият клиент е като бебе-кърмаче. Приемаше с доверие това което му предложиш, а като го измамят нямаше накъде да иде. Така е в града и специално в този занаят. „Майсторите“ се брояха на пръсти и всеки знаеше далаверите и щуротиите на другия.
Новата пролет дойде гореща и суха. Дъжд падаше рядко. Температурите бяха високи. Кънчо и Жоро бяха заринати от работа. Дойде Гергьовден. Това беше свят ден за Жоро. Ортаците купиха половин агне, изпекоха го на импровизирания огън пред каменоделната. Иван довлече отнякъде каса с бира. Киро-дърводелеца донесе домашна ракия, а завеждащата ритуалните дейности-Мица голям букет с ружи. Заподозряха, че го е брала от гробовете, но никой не изрази гласно съмнение. Важен е жестът, нали? Изядоха агнето с удоволствие, изпиха бирата, изпяха дежурните за тая цел песни. С една дума уважиха достойно именника.
