Алекс Болдин

Жега

Никога не бях виждал такива силни горещини, както през този юли. В продължение на цяла седмица живака в термометрите не падаше под 40о на пладне и 35о, през нощта. Хората както си ходеха слънчасваха и тупваха в несвяст. Нощем, плувнали в пот, се мятаха като риби в леглата и сън не ги ловеше. Въобще, това бе рядко природно явление за нашата географска ширина, което даде ход за интересни човешки реакции и действия, които след време със смях щяха да си разказват по повод и без повод.

Току що отминалата гореща седмица, така беше шашардисала стария ерген Мето, че той започна да забравя елементарни неща. Получаването на мизерния аванс мигом го подсети, че на гроба на дядо му вече 23 години нямаше надгробна плоча. Много си го обичаше тоя свой дядо, затова при тая мисъл чак му се доплака.

Беше ранна неделна утрин. Мето плисна една шепа студена вода на лицето си, нахлузи оръфаните си къси дънкови панталони и слезе в мазето, за да открие материал за реализиране на току що изникналата в съзнанието му идея. След старателно тършуване, намери някаква стара ламарина и късо парче ръждясал винкел. Откри и една кутия черна боя, незнайно откога използвана и се зае да изработва надгробна табела. За каменна плоча никога не бе имал достатъчно пари. Нали важното е да има нещо там… И метална табела ще свърши работа. Беше станал преди изгрев, за да хване хладината. Ряза, чука, боядисва и малко по малко табелата стана. Е, черната боя бе толкова стара, че се набръчка, но ако се погледнеше по-отдалеч, не се забелязваше много. Остана само да се надпише.

Мето никога не е бил краснописец, сам си го знаеше. Затова направи бърза уговорка с кръстника си по телефона, за необходимата процедура и след като получи уверението му, въздъхна с облекчение.

Кръстникът му се славеше в цялата махала с изрядния си технически шрифт (нали беше строителен техник), затова като умреше някое бабе, все него търсеха да надписва надгробните кръстове. Надписите ги догаждаше професионално, с всичките му дати и повествования. Проблемът му беше само един. Трудно го намираха в трезво състояние.

Тази сутрин Мето съвсем не беше сигурен, че работата му ще добие завършен вид, затова след като чу бодрия глас в телефонната слушалка облекчено си каза — „А-а ще стане!“ и побърза да приготви велосипеда, за да му занесе боядисаната табела. Тъкмо направи решителната крачка към входната врата и старият телефон настоятелно изврещя. Как беше забравил! Та нали бе поканил Коцето на велосипедна разходка до запустялото си лозе. Хем щяха да видят дядовия му имот, хем щяха да наберат дренки, които се намираха в изобилие малко под него.

Мето толкова много беше нахвалил този екзотичен плод пред приятеля си, че оня вече бе започнал да го сънува. И то как? Всяка вечер си сипваше по една чаша дренков компот с лед. Пиеше го бавно, на глътки, гледайки любимия си късен телевизионен екшън. За проклетия беше забравил това свое обещание към Коцето. Добре че приятелят му бе по-паметлив от него и не пропусна да го подсети.

Но и самия Коцето в момента имаше проблем. Неговият кръстник, пък му бе гостувал предишната вечер. Затова ставането в уговорения час за малко не бе провалено. За свое собствено учудване стана навреме. Той геройски преодоля сънливостта.

Вдигна телефонната слушалка и сънливо увери Мето, че велосипедното возило вече е на старт и че няколко минути ги дели от началото на велосипедното пътешествие.

Операцията с табелата трябваше да се завърши без много разтакаване. Добре, че кръстникът на Мето живееше наблизо. Този път, след изричното Метово предупреждение, избягнаха темата за конструиране на телевизионни антени. Една друга тема, го бе завладяла, „измерване с мултицет“. Това обаче бе по-кратка тема и им отне само две дълги минути. След ожесточени уверения, жестикулирания и ръкомахания, подробната документация за надгробната табела му бе предадена и голямата грижа падна като планина от плещите на Мето.

Някъде, около кварталната бръснарница, велотраекториите на двамата приятели се пресякоха и се оформиха в една, с посока към малката хълмиста планина Катуница, където се намираше въпросното забравено лозе на Метовия дядо.

Утринта беше приятно прохладна, с нищо не предвещаваща наближаващата обедна жега. Гумите на велосипедите шушнеха леко по прашния, мек път.

Те бяха бодри, оживени, говореха за какво ли не. По едно време нещо се захлопа „на тенеке“. Коцето се взря във велосипедната си конструкция и отегчено констатира.

— Отвила се е пак оная гайка. Завия я, а тя, не мине много време и се отвие. Голяма проклетия! — Трябваше да спрат, за да бъде завита въпросната гайка. Това бе извършено разбира се рутинно, на ръка, след което безгрижно продължиха.

— Много ти е ново колелото бе Коце! — похвали го Мето.

— Ами пазя си го, не му давам много зор. И скорости има, виж! — Той щеше да превключи скоростите но се сети, че по някой път заяждаха. Отказа се, за да не обърка току що започнатото пътешествие.

— Откъде го купи?

— Подари ми го тъщата, за сватбата. Беше голям жест от нейна страна!

— Виждаш ли ка-акви са до-обри тъ-ъщите-е…! — Никой от двамата не бе изрекъл тази реплика. Огледаха се за да видят от къде иде и се изненадаха, че не бяха забелязали кретащото недалеч от тях бабе, нарамило на тояжка голяма лозарска торба. Вероятно бабето имаше скрити ядове със зетя си, затова не пропусна да защити тъщенското съсловие. Не желаеха да спорят с него по тоя въпрос и форсирано го задминаха.

Преди да стигнат околовръстния път, трябваше да минат малкото мостче на почти пресъхналата река Дебирица. Едно стадо изпосталели крави се бе задало от отсрещната страна на мостчето и се канеше да го премине. Водеше го млада юница. Тя препускаше напред, радостно мучейки, с голямата надежда, че скоро ще се хвърли на тучна паша. Ако се съди по пожълтялата, изсъхнала като слама трева, желанието и надали щеше да се осъществи.

Мето беше вече развил такава висока велосипедна скорост, че по зрителни изчисления сблъсъка с юницата щеше да се осъществи неминуемо, точно върху тясното безпарапетно мостче.

— Ф-ю-ю, р-р-р … — засвири и зарева Мето, защото положението беше такова, че той въобще не можеше да спре. Юницата като, че ли го разбра, защото спря стъписано, загледана в бързо приближаващия прашен облак. Поколеба се, но не направи така желаната стъпка върху мостчето. В този момент двамата велосипедисти профучаха с висока скорост, на сантиметри от рогата на младата палавница и опасното събитие така и не се състоя.

Пресякоха пустото околовръстно шосе и пред тях се изпречиха три широки, стръмни пътеки. Всяка от тях водеше към определен лозарски район. От тук вече, трябваше да бутат велосипедите по нагорнището, доста продължително време, докато открият запустялото лозе.

— Две години не съм ходил на него и не мога да си спомня десния ли път се хващаше или средния. Я, дай да хванем средния, пък ще видим накъде ще ни изведе! — Забутаха велосипедите нагоре, пъхтейки и спъвайки се в издълбания коловоз.

— Абе знаеш ли, че забравих да напълня шишето с вода. Мислех, че ще намерим някое кладенче. — задъхано изрече Коцето.

— Къде ти вода в тая голяма суша! Трети месец вече не е капвала капка дъжд. Не бой се, аз нося малко, пък можем и да се отбием в някое лозе за да ни извадят от някой по-дълбок геран.

Широкият път се виеше стръмно нагоре. Слънцето отдавна беше вече изгряло и напичаше жестоко главите им. По челата им струеше пот. Вече половин час се тътреха по стръмнината, без никакъв ориентир. Спираха се от време на време, за да огледат околността за дрянови дървета. Но засега не се виждаше нищо…

— Кево-о-о…! Кево ма-а-а…! — някой се провикна току пред тях.

От дясната им страна се показа един мъж на средна възраст, гол до кръста, почернял от слънцето, бос, с къси, тъмни панталони, държащ стъклена бутилка в едната си ръка. Спряха! Мъжът също спря и ги загледа с интерес.

— Накъде бе момчета? — попита усмихвайки се.

— Дренки ще берем…! Да има кладенче на близо? — зададе болния въпрос Мето.

— В моя геран има вода. Нека дойде един с мен. Ще си напълни бутилките. Водата е добра, студена е на лед.

Коцето извади еднолитровото си пластмасово шише и тръгна след човека. Мето поседна на един по-голям камък за да си почине. Слънцето напичаше силно. Стана му горещо. Изправи се, с намерение да се скрие под някоя сянка но бе толкова горещо, че и сянката не помагаше.

Лъхна го острата миризма на говежда тор. Надникна зад гъстия храсталак и съзря по надолу, в малката рядка горичка, някакви паянтови постройки и кошара.

Може би някой развъждаше животни. Не се виждаше никакво движение. Дали пък стопанинът ги бе изкарал на паша? След малко Коцето и непознатия се показаха от храсталака.

— Водата е ледена, пробвай! — каза Коцето и подаде на Мето бутилката. Мето отпи една голяма глътка, изпръхтя, скръцна със зъби и въздъхна.

— Вярно бе, каква водица само…!

— Тоя мъж се оказа наш колега, жичкаджия! — усмихнато добави Коцето. Работи в енергото. А днес по една случайност му е рожден ден.

— Приятно ми е, Цветко се казвам! — отвърна човека и си подаде ръката.

— Ха да си жив и здрав и каквото искаш, да ти дойде! — поздрави го Мето.

— Тука има една Кева, говедарка. Бях тръгнал към нея за да ми налее бутилката с мляко. Днес чакам да ми дойдат едни колеги, та да направим теферич. Заповядайте и вие, ако желаете!

— Много се извиняваме, но сме тръгнали да берем дренки. — отговори и за двамата Мето.

— Има ги хей там, нагоре към милиционерските лозя! Ама тая година са изсъхнали зелени на костилката. Такава суша не си спомням да е било.

— Е, ние ще ходим, че вече напече. Благодарим за водата и приятно изкарване на рождения ден!

— Благодаря! И на вас успех в дренкобера!

Разделиха се! Цветко се запъти към храсталака за да търси говедарката, а двамата приятели продължиха катеренето по стръмнината. Измина още половин час. Излязоха на едно открито и равно място. Пред тях, между дърветата, вече се виждаше билото на южния дял на Катуница.