Алекс Болдин
На ръба
Един много ефикасен начин да преодолееш зашеметяващото те голямо нещастие, лепкавото блато на поглъщащата всичко мизерия, загубата на голяма любов или пък доверието на много близък човек за което единствено ти си причината, е да се обърнеш към хумора. Просто заставаш пред огледалото и имитираш нещо подобно на усмивка. След това позвъняваш на най-добрия си приятел, ако не ти е прекъснат телефона поради неплатени сметки. Отиваш му на гости и двамата изпивате по една чаша добре разредено ментеливо вино, което той, след дълго колебание, е решил да купи с последното си левче на оскъдната си социална помощ от първото срещнато квартално магазинче.
Иван Конопов — Джовани обаче нямаше тази възможност. Поради неплатени сметки телефонът му бе изключен. Многогодишната безработица беше го съсипала. Още по точната дума бе „затрила“, а след това „заравнила“. Той дължеше пари на много хора и никой вече не искаше да му дава на заем. Как и с какво живееше и той самия не можеше да си обясни. Караше я някак си на ръба, ден за ден, с една вечна и неустоима надежда за нещо по-добро. По-доброто нещо все не идваше, а точно обратното ставаше все по-зле и по-зле. Какво ли не опитваше за да хване някаква работа, просто така, за хляба. Правеше всичко което го съветваха приятели но нищо не излизаше. Па кажи, че не било кутсуз история! От беля на по-голяма беля! Да се чуди човек какво да прави и от какво да се варди!
Беше една толкова красива, слънчева и мразовита януарска утрин.
Клоните на дърветата се белееха от скреж. Снегът скърцаше звънливо под подметките на забързаните ранобудни хора. Тук там прегладнели врабчета прехвърчаха като мръсно сиви топки над препълнените боклукчийски кофи. Една дузина сгушени гълъби се пощеха, кацнали на стрехата на жълто боядисания квартален трафопост, в очакване кварталния бръснар да ги нагости с натрошен твърд хляб. Това своеобразно благородно действие, напоследък той все забравяше да върши.
Джовани гледаше гълъбите през полузаледените стъкла на прозореца и усилено чоплеше с една свирепа ожесточеност слънчогледовите семки, вадейки ги настървено от полуразкъсаното целофаново пликче. Това бе последното хранително вещество което му бе останало от вчера. Вкочанясваше се от студ. Потри с длан късо остриганата си глава и се зае да обува „официалния“ си панталон. Имаше намерението да излезе и да се поразходи. Преди една седмица заетите от брат му пари внесе на сметка на една посредническа фирма която трябваше, по предварителна уговорка, да му осигури работа в Германия. За това си начинание се похвали на целия квартал. Така че, който го срещнеше все го питаше кога ще правят изпращането. На досадните въпроси, Джовани отговаряше с пресипнало бодър глас, че моментът е вече наближил. Започнал е да учи немски думи, даже обрисуваше каква ще бъде германката за която ще се ожени.
Четиридесет и три годишният Джовани се беше заженил от 20 години насам и все нещо се объркваше та не можеше да доведе съответното момиче. На младини бе учил в езикова гимназия. Много му вървяха езиците. След един жесток побой от баща му обаче Джовани с повод и без повод започваше да разговаря с първия срещнат я на френски, я на италиански от което му остана и настоящия прякор.
Иначе си беше момче скала, яко общително и приказливо. Не можеше да излъже човек.
Всичко си казваше право както му е на душата. Трудно обаче си намираше работа.
Работи петнайсет години като миньор, а след като закриха мината едва се уреди като общ работник в една малка строителна фирма. Носеше кофите с цимент и дъските на кофража, не си жалеше силите. Даже и разширени вени хвана от тази тежка работа. Този факт горделиво изтъкваше като предимство и мъжественост пред своите познати.
Обаче случи се едно интересно събитие. След шумно рекламирания социализъм, народецът го сполетя зла съдба. Натресоха му една демокрация та стой и гледай! Строителната фирма се поболя и скоропостижно си замина. Тъкмо бригадата в която се подвизаваше Джовани бе започнала да понаучава под негово влияние френски, и се случи сериозната случка. Трагедия! Пълна трагедия за строителните работници и за него, която той на момента не можа напълно да осъзнае. С една дума остана без работа! Обикаляше непрекъснато фирмата с надеждата, че ще получи заплатите си от последните седем месеца но напразно! Пари нямаше!
Безгрижният и весел нрав на Джовани бе като една весела муха над бурканче със сладко, която целия квартал с удоволствие търпеше и коментираше. Много хора от съжаление му даваха пари „уж назаем“, прекрасно знаейки че той никога няма да има възможност да ги върне. По тоя начин си бе осигурил и вчерашната бира и пакетчето слънчогледови семки от бръснаря Пеци. Майтапчията Пеци изпитваше удоволствие да разговаря с него, въпреки че понякога от тези разговори му намаляваше клиентелата. Безгрижната душица на стария ерген, с помощта на бръснаря, детайлно, системно и постепенно се бе подготвила за загадъчния, романтичен живот на български емигрант, а по-точно за емигрант в Германия.
Тази сутрин му се стори много студена. Немислимо бе обаче той, Джовани, да се размине с редовната си разходка, както обичаше да казва „на чист въздух“.
Щеше да я съчетае с ходене до трудовата борса и службата за социална помощ. Нахлупи черния си каскет от изкуствена кожа ниско над очите и остави ледения овехтял апартамент да се бори със собствената си скука.
Беше един обикновен студен делничен ден. Старият пазар, в северните покрайнини на града, бе започнал постепенно да се оживява. Младата продавачка от магазинчето за хляб бе получила стоката си твърде рано. За минута бе прибягала до електрическия калорифер в складчето за да стопли замръзналите си ръце. Тя чу хлопването на входната врата и без изненада видя зачервеното от студ лице на Джовани да се показва сред облак пара.
— Как си маце?
— Ти мацета ли си сънувал пак бе Джовани? — подкачи го на любимата тема тя.
— Ами аз постоянно си ги сънувам. — призна си чистосърдечно той. Ама сега минах да видя тебе и топлите ти банички.
— Оня ден, докато търсех нещо в склада една ловка кучка ми обра чекмеджето с парите. Сега собственикът ми удържа половината от заплатата.
— Мали-и-и, вярно ли? Как не си я усетила тая циганка?
— Как да не е вярно? Мисля, че не беше циганка. Дойде ми до рев. Сега половин месец ще работя без пари. Ти как я караш?
— Аз ли? Ами горе-долу! Ама ти какво дупе си направила и какви ци…
— Я марш от тук! Ако ще купуваш нещо купувай и чупка! — разфуча се младата продавачка.
Джовани се изненада. Стреснато отстъпи и заяви:
— Е, като се върна от Германия ще видиш ти. — закани се той и излезе отново на лютия студ. Във въздуха увисна един въпрос. Какво ли щеше да види тя след неговото завръщане от Германия? Парите които ще спечели и с които ще може да си позволи всичко или нещо друго? Но … нейсе!
Новата бензиностанция до моста светеше като бисер в ранното утро. Бяха запалени всичките и светлини и реклами. Явно не жалеха електроенергията. Джовани се загледа в нея захласнато. Една стара, подранила, небесно синя „Лада“ кротко чакаше да и се обърне внимание, спряла до модерната бензиноколонка. Облечените в жълт екип момчета не бързаха да излизат навън на студа за да я обслужат. Външният вид на „Ладата“ подсказваше че няма да има добър бакшиш. На изток из зад сивата сграда на ж.п. гарата слънцето изгряваше тържествено в широко позлатено зарево.
Джовани се закашля силно. Старата миньорска кашлица все не го оставаше. Не бързаше. Нямаше за къде и за какво да бърза. Имаше цял час и половина до отварянето на трудовата борса.
Премина сложното шосейно кръстовище и едва не се сблъска с Оги. Това беше старият, дребен, престарял квартален пес. Той едва местеше късите си крачка. Преди години неговата порода бе най-модерната и най-търсената от мераклиите кучкари. Че кой не обичаше къдрава и пухкава булонка, при това с подчертана физическа мъжественост и имперски характер. Сега Оги си бе останал само къдрав, с такава подозрителна къдравост, под която безмилостно прозираше пепеливата му набръчкана кожа. От имперския му характер бе останала само сприхавата, безгранична кучешка злоба.
Пю — пю — пю. Подсвирна му Джовани. Той очакваше някакво що годе внимание от страна на песа. Но такова за съжаление не се получи. Оги се бе забързал угрижено към някаква своя важна, кучешка цел, най вероятно силно прегладнял не по-малко от Джовани.
Една сива прегърбена фигура, облечена в стар военен шинел се мярна някъде далеч пред него. Трябва да е Капитана, каза си той на ум. Човекът носеше по един полиетиленов плик във всяка ръка. Пликовете бяха добре натъпкани с празни бутилки. Впрочем това беше специалния бизнес на Капитана.
Сутрин рано, по обяд и вечер той обикаляше боклукчийските кофи около нощните ресторанти и барове, а след това бързо ги доставяше в изкупвателния пункт където му пускаха в дланта по няколко дребни стотинки. С тази „печалба“ Капитана си осигуряваше шкембе чорбата във вмирисаната закусвалня до кооперативния пазар.
Досега бизнесът му вървеше горе-долу поносимо. Но! От няколко седмици се появи неговата безмилостна конкуренция, Тошо О-те-като! Въпреки пословичния си мързел О-те-като бе много изобретателен и винаги успяваше да обере предмета на неговия бизнес, няколко минути преди него. Как да не е изобретателен като е бил ОТК в известния в миналото медицински завод на града. Като си отвореше устата обаче и на човек му се завиваше свят от измислиците и лъжите които бълваше без умора. А беше и подъл и присмехулен. Идеше му отръки. Преди събираше само кашони но откакто отвориха веднъж разговор с Капитана по житейски въпроси, премина на бутилки. Подъл и мръсен ход, който Капитана все не можеше да преживее спокойно. Бодрата крачка на Джовани стори логичното. Капитана бе застинат и между двамата се завърза един формален и не дотам искрен и целенасочен разговор.
