Алекс Болдин

Страсти пред Задушница

Когато се събудя сутрин, случва се да си задам въпроса, „Как ли ще мине днешния ми ден?“. За съжаление почти никога не отгатвам. А вечер, когато дневните събития безвъзвратно са се търкулили назад във времето си казвам, „Какво си мислех, а какво стана?“. Дори и съновника, инсталиран на стария ми компютър, като по правило не отгатваше. Нищо, че е последна версия.

Абе, най-добре е да не се правя на ясновидец! Каквото си е писано, както казват старите хора, това ще стане. Само трябва да съм готов за него. Да съм готов ли…? И таз добра! Такъв кутсузлия съм, че събитията винаги ме хващат неподготвен.

Неудобно ми е да си призная, но от години съм влюбен в една жена. А тая нощ я сънувах. Като се събудих, май беше към четири сутринта, втренчен в тъмницата си казах, „Тук има поличба!“. Точно така си казах. Повярвайте ми! И като не можех повече да заспя, пуснах телевизора. Това е старият ми номер. Безсъницата я лекувам с гледане. Гледам, гледам щуротиите на нощните ни програми докато ми дойде съня. Но тая нощ…

Знаете ли какво стана? Без майтап! Видях я по телевизията. Даваха документален филм за нея. Даваха филм за „моята“ Мелани. Къде е родена, как е израсла, кой е баща и, коя е майка и, и така нататък. Излишно е да споменавам, че мигновено се разсъних. Че как мога да изпусна филм за нея?

Опулих ония ми ти зъркели и се превърнах в слух и трепет. Картините минаваха една след друга пред очите ми. Виждах я като малко момиченце със златисти косици, като девойка в колежа, като статистка в първия си филм. В тоя момент ми се прииска да съм там, в далечния Лос Анжелис, да съм домашния и прислужник, да и нося чашата с портокаловия шейкър и едрите бучки лед в кристалната чаша. Да я съзерцавам…

Май ви слисах, нали? Няма грешка! Влюбен съм в една от най-красивите, поне за мен, задокеански актриси, със страхотното и готиното име Мелани. В един речник прочетох какво означава думата, „мелон“. Било пъпеш. Глупости! Кой ще кръщава такава хубост с името на любимия ми летен плод?

Филмът вървеше като по ноти. Точно такъв какъвто си харесвам. Не криеше нищо, дори и това, че животът и тече с низ от разочарования и покруси. Също като тоя на Мерилин Монро. Дано не си отиде като нея! Вземала наркотици, пиела прекалено алкохол. Тая мила душица! Но защо? Такава хубавица! Чак сълзите ми потекоха, признавам си. А колко награди е получила! Какъв живот! Боже господи! Какъв живот!…

Небето зад прозореца вече светлееше. Филмът отдавна беше свършил, а аз гледах тъпо телевизионната реклама и не можех да разбера дали съм тук, в мизерното си жилище или в Лос Анжелис.

Ако искате вярвайте, но копнежът да я видя повторно избуя като вулкан от лава. Нямаше да имам покой тоя ден ако не я видех. Може да не знаете, но при цялото си мизерно съществуване, когато дори нямах хляб за трапезата, правех възможното и невъзможното да си платя сметката за интернета. Би било отчайващо жестоко да ми отрежат и тая жизнена комуникационна връзчица със света.

Така че сега, и начаса, трябваше да стане, трябваше да включа компютъра и да видя „моята“ Мелани. Да ида виртуално чак до Лос Анжелис и да я видя.

Сънят отдавна бе отлетял. Мъгливият ноемврийски ден надничаше през прозореца с хапещия си студ.

Някъде по коридора на кооперацията ранобуден съсед се закашля, тропайки тежко по стъпалата. Седнал на твърдия стол, треперещ от утринния студ, чуках с настървение по клавишите. Ето я! Един, и още един, и още и още… Сайтовете за нея бяха безброй. Сама със слънчевите очила. Заедно с Антонио, настоящия и съпруг, с него и двете си дъщери. Колко много фотографии… И все усмихната с оная, малко изкривена, но толкова мила усмивка. И умора… Каква умора се четеше по лицето и. Всяка година е награждавана, „Златен глобус“, „Грамми“ и какво ли още не… Записвах фотографиите, даже направих и папка с името „Мелани“. Милата! Колко е сладка!

А ето го и сайтът и. Нейният сайт! Разкошна работа! Колко ли е платила за него? Много врати, цветя, и пак врати. Чукнеш с мишката и чуеш нейния глас. Прочетеш нейните мисли. Как се е борила в живота? Кои са били духовните и опори? И накрая един разкошен скрийнсейвър. Давай нашия… Написах си там всичките данни, дата на раждане, улица, номер, апартамент, каквото искат това написах. Имах надеждата, че ще получа имейла и. Напразно! Програмата пусна само един екзе файл и туйто.

Все пак е нещо! Когато си оставиш компютъра на мира, след няколко минути се явява Мелани. Подпряла е брадичка, усмихнала ти се е мило, загадъчно, а една лупа обикаля и увеличава всички детайли от лицето и…

— Ще закъснееш за работа! — прекъсва мечтанията ми госпожата.

— Хей сега! Тръгвам! — отговарям сепнато. Обличам се набързо и излизам в мъгливата утрин.

Студено е. Влагата се стеле навред. Асфалтът под краката ми е мокър. Клоните на дърветата чернеят натежали от капките роса. Под тънкото ми дънково яке се провира хапещия студ. Настръхвам зиморничаво. Трябва вече да го сменя с по-топло, кафявото с велурената яка. Работната ми чанта ме тупа ритмично отзад в такт със забързания ми ход.

Някъде далеч напред залайва куче. Бялото комби на „баничаря“ е спряло зад павилиона на Соня. Задната му врата е отворена и от него лъха аромата на прясно изпечени закуски. Вляво на кръстопътя, през гъстата мъгла, като привидение прибягва кльощавата фигура на Кьоравата. Това е кварталната ни кучка. Тръгнала е някъде по свои цели, гладна, премръзнала, озлобена. Впрочем тя винаги си е озлобена от мига когато след жестокия побой изгуби дясното си око. Кой ли беше тоя комплексар който я е бил? Никой не разбра. Но слепотата и си остана, а с нея и таената към хората злоба. Тя избуяваше в ранните или вечерните часове когато най-много я мъчеше глада. Хвърляше се безпричинно, най-вече на възрастни и деца. Изчакваше ги да отминат и се хвърляше отзад. Беше бита много пъти заради този и навик, но никой не можа да я отучи от него.

На моста, на железопътния прелез е оживено. Тировете профучават един след друг в посока за столицата. Изчаквам да се изнижат и преминавам. Трябва да глътна сутрешното си кафе, защото клепачите ми въпреки влажния студ натежават. Дрямката започва да ме наляга тъкмо в тези часове преди началото на работния ден. Всяка сутрин спазвам традицията. В зеления павилион, досами службата, правят хубаво кафе. Госпожата е любезна, поздравява, усмихва се и точи кафявата ароматна течност в чашката толкова колкото си пожелаеш. И сега когато ме вижда, бодро пита: — Дълго ли? С две захарчета?

— Дълго! — отговарям усмихнато и се зазяпвам в подредените апетитни закуски. — А към него можете да добавите и една баничка.

Изброявам стотинките, изсипвам ги в кристалния пепелник и зачаквам търпеливо. Кафето е такова каквото го обичам, сладко-горчиво и ароматно, а баничката, добре препечена и с много извара. Какво ли му трябва сутрин на човек за да е щастлив денят му? Така се казваше май в една реклама за бира.

Пристигнал съм тъкмо навреме. Колегите ми се точат нагоре по стълбището. Поздравявам някои от тях, други отминавам мълчаливо, според човека. Отключвам вратата, хвърлям чантата на работната маса и отварям широко прозореца. Старият мокет е влажен и помещението мирише на мухъл. Как не се сетих още в къщи да ида до тоалетната? Оставям чашката с кафе на масата и се запътвам към споменатото помещение. Красиво е, облицовано, със зеленикав мрамор. Някой досетливец е лепнал над писоарите лист с надпис, „Пуснете водата!“. Ще я пусна разбира се, само да си свърша работата. Заглеждам се в луминесцентната лампа. Тя мига анемично. Стартерът е за сменяване, отбелязвам на ум. Нали съм професионален електротехник.

В тоя миг Джи Ес Ем-а настоятелно запява. Как може да ме безпокоят точно тук! — мърморя недоволно. Присягам се, откопчавам калъфа където се крие и врещи техниката и със свободната ръка я долепям до ухото си.

Тете-е-е! — кресливо занарежда свадливата ми леля. — Да идеш и да купиш жито! Ама да не забравиш, че утре е задушница. Най-голямата задушница е, арахангеловата. Баба ти нали знаеш колко набожна беше. Ще се преметне в гроба ако не отидем да я поменем.

— Добре бе тете, ще взема! — отговарям най-убедително, а на ум ръмжа недоволно.

Докато говоря, в тоалетната се шмугва Боби — охраната на труда. Той всъщност е най-вежливият човек в службата.

Десет пъти да те срещне по коридора и десет пъти ще ти каже „Здравей“ или „Добро утро!“, според случая. И сега бързащ, пристъпящ напрегнато от крак на крак, казва задължителното си „Добро утро!“ а след това и вълнуващата го новина.

— Колега, да знаеш, че шефа няма да разреши болничните ти да минат за трудова злополука! — Новината ме заинтригува. С усилие, вършейки двете работи, се нагърбвам и с трета. Започвам разговора с Боби.

— Защо бе, човек? Кой от двамата шефове, малкия или големия?

— Не малко пакетче, а голямо пакетче жито. Ще вземеш по-голямо за да има да разнесем и по комшиите. — нарежда леля ми. Голямото струва лев и десет и ще го вземеш от магазина „Нон стоп“.

— Добре де ще го взема! А от Била-та може ли да го взема? Вчера я откриха и казват, че там било най-евтино.

— Как ще си вземеш болничния! — не разбрал за какво говоря, ме прекъсна Боби. — Не се мяркай пред шефа, че ще стане по-зле. Съгласи се да ти се плати, на осемдесет процента от заплатата, но може и да не получиш нищо. — Той потропва на място, явно нуждата му даваше зор.

— Ей, не оставяте човек да се изпикае на спокойствие. — сопвам се и затварям Джи Ес Ем-а. Боби се шмугва в усамотяващото помещение и започва тъй чаканата облекчаващата процедура.

Сутрин до осем и половина тече оперативката. Ако се мерне човек в стаята на малкия шеф значи е постъпил съвсем неразумно. Малкият шеф всъщност е нашето, в частност и моето, голямото „да“ и „не“. Иначе не е лош човек, при положение че не го хванеш в лош амин.

Изчаквам да мине нормално допустимото време за оперативка и чукам на вратата.