Приказка за алчния поп и хитрия старец

Живеели едно време дядо и баба. Имали си те чифт волове. Наистина воловете били хубави, но животът на старците станал много тежък и те, след като се посъветвали помежду си, решили:

— Ще закараме воловете на пазара и ще ги продадем. Поне за известно време ще имаме какво да ядем.

Закарал старецът воловете си на пазара. Всички много ги харесали, заобиколили стареца и започнали да го питат:

— За колко ги продаваш?

Дошъл и един поп:

— Продаваш ли тези волове?

— Да, продавам ги, имам голяма нужда от пари и затова ги продавам.

— Продай ги на мене.

— На драго сърце.

— Каква им е цената, колко да ти дам?

— Аз съм беден старец, а ти си свещеник, божи човек — няма да ме измамиш я! Дай ми само толкова, колкото струват воловете ми. Повече няма да искам.

Попът почнал да се кълне и да го уверява:

— Как ще те измамя, синко! Бог да те благослови! Ще ти дам тридесет рубли за чифта волове.

Старецът се съгласил.

— Вземи ги. Дай боже да видиш от тях полза и радост.

Зарадвал се попът, че успял да купи евтино воловете. Наброил му набърже парите и откарал воловете.

Тръгнал да си отива и старецът. „Като че ли малко пари получих — мислел си той из пътя, — но какво мога сега да направя? Продадох ги и толкова!“

Щом влязъл в къщи, жена му го попитала:

— За колко продаде воловете?

— За тридесет рубли. Един поп ги купи — отвърнал старецът.

Жената се разкрещяла:

— Ти луд ли си? Какво си направил? Измамил те е този поп, измамил те е и те е съсипал. Проклет да е!

Ядосал се старецът.

— Попът е божи човек, божи заместник на земята! Няма да ме лъже я?

Завайкала се жената, но какво да направи? Няма да убие мъжа си я.

Разсърдила му се само и не взела парите.

Така заживели старците сърдити един на друг. Приготви жената обед, сложи го на масата и отиде у съседите, без да дочака стареца. Дойде той, хапне, грабне мотиката и пак се потътри на работа. Прекарали така скарани цяла седмица.

Веднъж старецът взел получените от попа пари и отишъл пак на пазара. Купил си калпак за шест гривеника1, турил го на главата си и тръгнал да се разхожда. Останалите пари държал в джоба си.

Обиколил той пазара веднъж-дваж, гледа — пред него попът, който купил воловете му. Спуснал се старецът към него, поздравил го и го запитал:

— Е, хубави ли са воловете ми?

— Бог добро да ги даде, хубави са, много са хубави — отговорил попът.

— Аз нали ти казах, че са хубави!

Побъбрали малко и старецът казал на попа:

— Ако си доволен от воловете ми, ще те помоля нещо, но няма да ми откажеш.

— Казвай, какво има?

— Аз съм ти много признателен и искам да те поканя на обед. Само че, моля те, доведи със себе си още гости — и протойерея, и владиката — и елате всички заедно в еди-коя си гостилница. Ще ви нагостя за моя сметка.

Лаком бил попът за ядене, зарадвал се толкова, та чак очите му светнали.

— Иска ли питане? Непременно ще дойдем.

Избързал старецът напред, отишъл в гостилницата и казал на гостилничаря:

— Поканил съм за днес гости. Приготви по-хубаво ядене.

Дал му той предварително двайсет и пет рубли и го предупредил:

— Само че когато дойде време за плащане, аз ще снема калпака си и ще извикам: „Разплатихме ли се, стопанино?“, а ти ще отвърнеш: „Разплатихме се“.

— Добре — съгласил се гостилничарят.

А попът кого ли не поканил на безплатния обед — и протойерея, и владиката, и псалта не забравил, събрали се петнайсет души. Отишли в гостилницата, където гостилничарят ги посрещнал най-любезно.

Седнали те на трапезата и се почнали наздравици. Яли и пили, наяли се и се напили до насита. Повеселили се и станали. Дошло време да се плаща за обеда. Старецът свалил калпака от главата си и извикал:

— Разплатихме ли се, стопанино?

— Разплатихме се — отвърнал веднага гостилничарят.

Почудили се всички на такова разплащане, а попът се обърнал към стареца и му казал:

— Благодаря ти много за угощението, само че кажи ми как така се изхитри да не платиш нищо за такъв обед?

— Е-ех! Не можахте да изядете повече, малко ядохте. Аз имам такъв калпак, че и за петдесет рубли да изядем, пак ще се разплати.

Лепнал се попът за него: продай ми, та продай ми този калпак!

— Не — рекъл старецът, — хич не ми говори за продажба! С воловете беше друго, вълци ги яли! А този калпак — той ме и храни, и пои! Как ще се разделя с него, как ще разгневя бога?

А попът си мислел: „С воловете хубаво го излъгах, но да мога сега и калпака му да измъкна — стига ми толкова! Ще забогатея.“ — И не оставял стареца на мира.

— Не, не ми отказвай, продай ми калпака!

Молил го попът, молил го, докато го придумал.

— Добре, така да бъде, дай петдесет рубли и вземай калпака — казал старецът.

Броил му попът парите, взел калпака и побързал да си отиде.

Минала се неделята. Отишъл попът на пазара. Намерил протойерея и го поканил на обед. Поканил и други гости и всички тръгнали към същата гостилница.

Отишли те там, насядали и попът поръчал:

— Хайде донесете ми ядене!

Почнали да им поднасят всякакви ястия и пития. Наяли се всички, напили се и станали. Смъкнал попът от главата си калпака и извикал:

— Разплатихме ли се, стопанино?

Повторил попът и потретил. „Разплатихме ли се, стопанино?“ Ала никой не му отговорил: „Да, разплатихме се“.

Ядосал се най-после гостилничарят и се спуснал към попа:

— Ти, попе, какво, да не си полудял? Как да сме се разплатили, къде са парите? Ти май си препил. Плащай веднага или ще ти откъсна главата.

Изстъпили се напред протойерея и владиката:

— Изглежда, че попът ни е канил без пари! Няма какво, ще платим ние — казали те и платили на гостилничаря двамата по равно.

Голям срам събрал попът, тръгнал си за в къщи ни жив, ни умрял — на врага си да не пожелаеш така да се върне. Разбрал той, че този път старецът го е надхитрил, и се завтекъл да го търси. Тичал като луд и си мислел:

„Жив няма да го оставя за тази работа!“

А старецът знаел всичко — и какво се случило с попа, и какво мислел той сега. Жена му била ясновидка — виждала всичко насън.

Заклал старецът една кокошка, събрал кръвта й в мехури, закачил ги на шията на жена си и децата, купил си ножче и зачакал попа.

Дотичал попът — вика, кара се, аха-аха, ще се нахвърли върху стареца и ще му откъсне главата.

А старецът го посрещнал ни лук ял, ни лук мирисал.

— Заповядай, какво обичаш?

— Ти ме излъга и измами! Какво ми продаде за петдесет рубли? — развикал се попът.

Мръщи се старецът, свива се — лицето му на юмруче станало.

— Не е така. Аз да измамя такъв добър човек като тебе? За всичко е виновна само жена ми! Как ще наскърбя аз такъв божи човек?!

И той извадил ножчето си от джоба, спуснал се към жена си и я заклал. Паднала тя, изпънала крака. Сграбчил после децата, прерязал гърлата им, захвърлил ги настрана и продължил да крещи.

Притичали на виковете му съседите, хванали го и се нахвърлили върху попа:

— А ти за какво си тук? Като си видял, че човекът е луд и коли жена си и децата, не можа ли да го възпреш?

Попът започнал да се оправдава:

— Той ме измами и сам закла жена си и децата. Побеснял е сигурно. Що ми трябваше и на мене да идвам тук!

Изплашили се всички, гледат — кръвта тече и се съсирва на локви. Най-после старецът казал:

— А вас какво ви е грижа? Аз заклах собствените си жена и деца и пак ще ги съживя. Нека само попът ме остави на мира.

— Нищо не искам от тебе — обадил се попът, — само ги съживи.

Приближил се старецът до жена си, промърморил нещо, уж че прави заклинание, после допрял тъпата страна на ножа до гърлото й. Изведнъж жена му скочила:

— Ах, толкова гости у нас, а пък аз като че бях заспала — извикала тя. Съживил старецът по същия начин и децата.

Смаяли се всички, не могат да повярват на очите си, че старецът е извършил такова чудо!

А попът си отишъл с празни ръце и при това зарадван, че така леко се отървал от тази бъркотия. Дори не си спомнил за калпака.

Вървял той по пътя и си мислел: „Ех, да имах и аз такова ножче! В страх и почит ще държа домашните си, дето не ме оставят на мира!“

Минало известно време. Попът пак отишъл на пазара и пак срещнал там стареца. Старецът, разбира се, попитал, както винаги, как са неговите волове.

— Добре са, благодаря — отговорил попът.

Сетили се двамата и за случилото се през онзи паметен ден.

— Във всичко ме измами и надхитри, но с това ножче съвсем ме подлуди — казал попът. — Аз видях със собствените си очи как закла и тримата и как със същото ножче ги съживи!

— Ех! Ако не беше това ножче, и жена ми, и децата щяха да ми се качат на главата — похвалил се старецът.

— Да имах и аз такова ножче! — продължил попът. — Много ти се моля, не ми отказвай, продай ми го! Ще ти дам за него, колкото пари искаш!

Не се съгласявал старецът, опъвал се като муле, но и попът не се отказвал. Успял най-после той да придума стареца. Продал му старецът ножчето си за три рубли и му казал:

— Гледай само по-внимателно! Наистина то е навикнало, но ти все пак умната си служи с него, за да не стане нещо по-лошо.

Върнал се попът в къщи. Гледа домашните си и все търси за какво да им се скара. Намерил най-сетне причина, взел да мърмори и да се сърди; скарали се, закрещели, сбили се. Извадил тогава попът ножчето, сграбчил жена си и я заклал.