Полската девойка

Имало едно време един заможен човек. Той имал три дъщери и само един син. Когато дошло време на стареца да умира, той извикал сина си и му рекъл:

— Сине мой, съдбата ми помогна да спечеля това богатство. Аз и сам се трудих, и другите карах да работят, така ви и отгледах. Свърши се моят живот на този свят, сега умирам и те моля да омъжиш трите си сестри. Годеници не им търси — който пръв ги поиска, на него ги дай.

— Не се грижи, татко — отвърнал синът, — ти живей, а сестрите си аз се нагърбвам да настаня.

Умрял заможният човек и синът му го погребал тъй, както му е редът. Минало се време. Седял веднъж момъкът пред къщи, гледа — някакъв човек идва отдалеч. Приближавал се той, приближавал се, най-после се изправил пред него и рекъл:

— Дай ми за жена най-голямата си сестра!

Спомнил си синът последната воля на баща си и отвърнал:

— Добре, човече, ще ти я дам, но поне си кажи името. Кой си, откъде си, какъв занаят имаш? Та нали някога все ще дойда при тебе — или от враг застрашен, или просто от приятелство. Може да си крадец или разбойник. Ще ти дам сестра си, а виж, че ти я отведеш и я продадеш в робство.

— Не съм дошъл да разговарям с теб — рекъл гостът — и няма да открия името си. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не, сбогом! — и тръгнал да си върви.

Синът си помислил: „Какво да правя, не съм крив аз, такава е волята на баща ми“. Извел той най-голямата си сестра и я дал на чужденеца.

Изтекло още време. Дошъл друг човек и рекъл:

— Дай ми за жена средната си сестра!

Синът и него попитал:

— Кой си ти, човече, откъде идваш и къде отиваш, с какво се препитаваш? Та нали трябва на гости да ти дойда или от враг защита да поискам, или в нещастие утеха при теб да потърся? Сестра ми е моя плът и кръв, кажи ми, кой ще захвърли така сестра си или брат си?

— Нито името си ще открия, нито откъде съм и какъв съм ще взема да ти разправям. Ако щеш, дай ми сестра си, ако не — отивам си и толкоз! — отговорил гостът.

Какво да стори братът? Дал му средната си сестра; утешавало го само това, че изпълнява волята на баща си.

Минало се, колкото се минало, явил се трети човек и пак така поискал за жена най-малката сестра. Братът и на него казал същото, разпитал го, както първия и втория, но и този странник отговорил като тях.

Що да стори братът? Дал и най-малката си сестра и останал сам.

Разтъжил се момъкът: „И баща си загубих, и сестрите си пръснах кой знае къде.“ Влязъл той в тъмница, затворил се там, седи и не знае ни кога е ден, ни кога е нощ. Седи вътре и скърби.

Чул за това царят. Развикал съветниците си и им заповядал:

— Намерете човек, който да изведе на бял свят този момък, и ще го наградя богато.

Намерили една бабичка.

— Аз ще го изведа на бял свят, дайте ми само двадесетина деца.

— Ако щеш, и сто! — казали на бабичката, дали й децата и я изпратили.

Зачакали да видят какво ще стане. А бабичката повела децата, дала им в ръцете топка, завела ги на покрива на тъмницата, където седял момъкът, им заръчала да играят до вечерта. Децата почнали весела игра, разтичали се насам-натам, зашумели, затропали. Търпял, търпял момъкът вътре в тъмницата, не можал повече да издържи, изтичал горе и се спуснал да хване децата. Видели го царските стражи, грабнали го и го завели при царя. Дарят освободил момъка и го попитал:

— Какво те накара да се затвориш в тъмница?

— Имах баща, погребах го — отговорил момъкът. — Имах три сестри и тях изгубих, дадох ги на хора, на които не знам ни името, ни рода, ни къде живеят, ни с какво се препитават.

— А по чия воля си постъпил така? — попитал царят.

— По волята на баща си. Той ми заповяда да ги дам без много приказки на първия, който ги поиска.

— Щом волята на баща ти е била такава, напразно се измъчваш. Ако не е бил с ум и разум надарен, баща ти нямаше да спечели такова богатство. Не се отчайвай, ще дойде време — ще видиш и сестрите, и зетьовете си, имай кураж, не скърби!

Направил го царят началник на войските си и го турил да седне до себе си. Веднъж войската излязла на лов. По едно време що да видят — лети в полето от тревичка на тревичка една девойка; ту на едно цвете кацне, ту на друго. Тя била толкова красива, така лека и прекрасна, че ни наяве, ни насън можеш да видиш такава хубавица. Заобиколили я всички, помъчили се да я уловят, но тя хвръквала, прелетявала над главите им, отлитала по-далеч, кацвала и отново почвала да си играе всред цветята.

Цялата войска се спуснала да я гони, и началникът заедно с всички, но могат ли да я стигнат? Подхвръкне тя, отлети, кацне по-далеч и се смее.

Изморили се конете, изпопадали, само конят на началника се държал още. Препускал момъкът след девойката, пришпорвал коня си — паднал и той. Прелетяла над тях хубавицата и изчезнала. Погледнал момъкът наоколо — ни девойка, ни войска, ни познати места, ни село, ни къща, ни човек. Седнал и заплакал.

Приближила се до него Полската девойка, кацнала върху едно цвете и рекла:

— Не те ли е срам — седиш и плачеш! Ти мъж ли си, или не? Стани, огледай се наоколо, светът е голям, какво си седнал със скръстени ръце да плачеш като жена?

Скочил момъкът, изтрил сълзите си, озърнал се наоколо — една къщурка се белеела надалеч. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал най-после. Гледа — пред него дом като царски палат. Край него лъкатуши поточе, а от поточето по сребърно чучурче тече вода. Поседнал момъкът край брега на поточето да си почине. Бил изморен и гладен. От дома излязла една прислужница, приближила се до поточето с кана в ръце. Помолил я момъкът да му даде да пие вода от каната. Прислужницата изпълнила молбата му. Напил се момъкът и изпуснал в каната един от пръстените си. Взела прислужницата каната, напълнила я с вода и я занесла на господарката си. Тя изпила водата и от каната паднал пръстенът. Погледнала жената пръстена извикала:

— Кой ти даде този пръстен?

— Никой не ми го е давал. Там до поточето седи един момък, помоли ме да му дам да пие вода — може той да го е пуснал в каната, друг не може да бъде — отвърнала прислужницата.

Изпратили тозчас за момъка. Дошъл той и що да види — най-голямата му сестра! Прегърнали се и се целунали двамата.

Сестрата взела да разпитва брат си как е попаднал при нея.

Разказал й той каква девойка видял в полето.

— Смая ме красотата й, спуснах се след нея, но тя скача колкото плугов впряг на дължина, гоних я, гоних я, погубих коня си, но не я настигнах. Останах сам в полето и едва намерих твоя дом, иначе щях да стана храна на гарваните.

— Жал ми е за тебе, братко — рекла сестра му, — не е лесна работа да хванеш Полската девойка. Ако беше лесно, щях ли да му потрябвам аз на твоя зет — той за нея искал да се ожени, не за мене! А на нея й е писано; щом някой я хване, тя веднага да умре.

Скрила сестрата брат си — страхувала се, че нейният мъж, Орелът, може да му напакости. Вечерта Орелът си дошъл и жената му казала:

— Дошъл е на гости брат ми, нали няма да се разсърдиш?

— Да се разсърдя ли? Радвам се, че дочаках такъв гост. Извикай го по-скоро!

Излязъл братът, прегърнали се и се разцелували. Двамата се разприказвали и Орелът попитал:

— Какво те води при нас?

Момъкът разказал всичко от игла до конец.

— Не ми се сърди, братко — рекъл зетят, — но ако можех да хвана Полската девойка, защо ми беше сестра ти? Не е лесна тази работа. А ти си дори по-слаб от мене, къде ще я стигнеш! Най-добре остави я, не тъжи, ще ти намерим друга жена, а нея забрави!

— Не — отвърнал момъкът, — ще умра, но няма да се откажа от нея! А тебе, зетко, ще помоля, не се скъпи, дай ми кон!

— За кон не бери грижа — рекъл зетят, — пасищата са пълни с табуни мои коне, вземи си, който искаш, но все пак послушай ме, откажи се от Полската девойка!

— Няма да се откажа, по-добре да умра, докато я гоня! — отговорил братът.

— Тогава аз ще ти дам такъв кон, който скача надлъж колкото един плугов впряг.

Спомнил си момъкът, че и Полската девойка скача надлъж колкото едни плугов впряг и се зарадвал. Взел коня, метнал се отгоре му, сбогувал се със стопаните и полетял да догонва Полската девойка.

След малко я видял. Полетяла пред него девойката, полетял след нея и той. Неговият кон скачал надлъж колкото един плугов впряг, а девойката — колкото два. Момъкът изостанал.

Но изглежда, че Полската девойка харесала момъка, защото, щом се отдалечавала много от него, кацвала на тревата, пиела сок от цветята вместо вода, ядяла тичинков прашец вместо хляб и го чакала. А щом се приближавал момъкът, подхвръквала и пак литвала напред, той пришпорвал коня си и летял след нея. Паднал конят, останал момъкът сам-самичък в полето, седнал и заплакал от мъка. Приближила се девойката, кацнала недалеч от него и извикала:

— Ти калпак ли носиш, или не? Какво си се разплакал, не те ли е срам? Сигурно не си мъж, а жена — умееш само да плачеш. Стани, огледай се наоколо, иди погледни тук-таме, свят широк, може и да намериш отнякъде помощ!

Скочил момъкът, изтрил сълзите си, огледал се наоколо и наистина видял в далечината една къща. Тръгнал към нея. Там живеела средната му сестра, която била омъжена за Пашкунджи. Отишъл братът и разказал на сестра си всичко. Тя му рекла:

— Остави тази работа, не е за теб! И твоят зет не е по-малък юнак от тебе, и той дълго се мъчил да я улови, но нея никой смъртен не може да я настигне.

Вечерта Пашкунджи се върнал в къщи. Разказал момъкът и на него мъката си. Не го окуражил зет му: