Сандра Браун

Обичай ме

Топлите й, подканящи устни докоснаха неговите, тя леко въздъхна, а след това прошепна:

— Честита Коледа!

— Честита Коледа и на теб, Сейдж!

Усмихната, тя обгърна врата му с ръце и отново притисна устни към неговите като вложи малко повече страст в целувката им… или поне се опита да го направи.

— Травис!

— Какво?

— Целуни ме.

— Целунах те.

— Искам да ме целунеш истински. — Тя приканващо измърка. — Нали знаеш, че ти е позволено да ме целуваш страстно. Нищо, че е Коледа.

— Сейдж, моля те. — Младият мъж притеснено погледна към прозорците. Вътре в къщата празникът продължаваше с пълна сила. — Някой може да ни види.

Тя свали ръце от врата му и силно въздъхна.

— О, за Бога, Травис! Как може да си толкова благопристоен! Никой не ни гледа. Пък и кой го е грижа какво правим ние двамата?

— Мама. Харесва ли ти гривната?

Тя се разсея за миг и отговори:

— Разбира се, че ми харесва. Има ли жена, която да не я хареса? Та тя е прекрасна!

Повдигна ръка и разгледа масивната златна гривна около китката си:

— Радвам се, че ми позволи да отворя подаръка си тази вечер, вместо да чакам до коледната нощ.

— Така ще можеш да й се радваш през всичките празнични дни.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

— И все пак усещам, че си разочарована.

Сейдж Тайлър го погледна през гъстите си мигли и тихичко си призна:

— Мислех си, че на Коледа може би ще ми подариш годежен пръстен.

Но преди той да й отговори каквото и да било, тя продължи:

— Но по всичко личи, че все още не си избрал пръстените. Кой знае? Може пък да не искам традиционен годежен пръстен. Вероятно и този път, напук на условностите, ще предпочета нещо съвсем различно. Например цветен камък вместо диамант.

Травис сведе поглед към белия кожен панталон, с който беше облечена. Пуловерът й беше повече от подходящ — от бяла ангорска вълна, пухкав и мек. По раменете и покрай врата с много вкус бяха пришити блестящи перлички и малки фалшиви диаманти. Панталонът, обаче, съвсем определено беше проява на твърде съмнителен моден вкус.

Той слабо се усмихна.

— Никой никога не би могъл да те обвини в традиционализъм и придържане към условностите и общоприетите стандарти.

— И слава Богу! — Тя рязко тръсна глава и гривата й от тъмноруса коса се разлюля по раменете й. — Помислих си, че майка ти ще получи сърдечен удар, като ме видя да слизам по стълбите, облечена по този начин.

— Ами, тя… предполагам, че според нея само хулиганите и рок певците носят кожени панталони.

— Хмм. Може би трябваше да се облека в рокля от тафта в меки и пастелни тонове.

Той се намръщи, доловил сарказма й.

— Мама си е мама. Тя и приятелите й малко или повече си приличат. Правят едни и същи неща, посещават едни и същи места, обличат се по един и същ начин. Тя просто е свикнала с определено поведение и начин на живот.

— Ако ще ставам нейна снаха, за нея ще е по-добре да свикне и с мен, нали? Надявам се, не очаква от мен да започна да нося дълги карирани поли и широкополи, скромни на вид шапки, когато се омъжа за теб. Последното ми име е единственото нещо, което ще променя в деня на сватбата ни. И като стана дума за това — добави тя внезапно осенена от пристъп на вдъхновение, — ще бъде страшно романтично, ако официално обявим годежа си в деня на Свети Валентин. Много по-добре, отколкото на Коледа.

Беше измъкнала Травис за глътка чист въздух на дългата и просторна веранда на къщата на семейство Белчър. Внушителната сграда, построена от червени тухли, беше украсена с безброй трепкащи коледни светлини. Във всекидневната зад тях се виждаше огромна елха, накичена от специален декоратор, който бе наблегнал на гирляндите, перлите, романтичните играчки и натруфеното дърво заемаше един от големите прозорци, които гледаха към верандата.

Три вечнозелени храста бяха посадени временно на предната морава и украсени заради минувачите и посетителите, които всяка година идваха от всички краища на окръг Харис, за да позяпат претенциозната показност на богатите, потънали в охолство жители на този квартал в Хюстън. По улицата се точеше колона от коли, които бавно се движеха, почти опрели броните си, а светлините на фаровете им бяха замъглени и размътени от спусналата се мъгла.

Макар че времето бе сравнително меко, Травис се сгуши в яката на тъмното си сако и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Сейдж винаги се дразнеше от тази му стойка, струваше й се, че така той прилича на типично мамино, богаташко синче. А и вече знаеше, че тази поза обикновено означава, че трябва да й каже нещо неприятно, но се бои да започне разговора.

— Истината, Сейдж, е, че се чудя дали не прибързваме с нашия годеж.

Изявлението му я свари неподготвена, но тя веднага се съсредоточи и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Травис леко се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Ами, след пролетния семестър ми предстои една цяла година стаж в болницата. А след това трябва да изкарам и специализирания курс по дерматология.

— Чудесно зная какво трябва да направиш, преди да си в състояние да откриеш собствена практика, Травис. Всичко ще бъде както трябва. Сега, след като завърших университета, ще мога да си намеря добра работа.

— Не се безпокоя за парите. Родителите ми ще ме издържат, докато не започна работа.

— За какво тогава се притесняваш? Усмихни се! Коледа е.

Той погледна към върволицата коли, които пълзяха край къщата.

— Мисля, че не разбираш какво се опитвам да ти кажа, Сейдж…

Широката й усмивка стана несигурна и колеблива.

— Очевидно не, но трябва да е нещо ужасно. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш. Престани да се измъчваш и да ме държиш в напрежение. Ако имаш нещо за казване, давай направо.

Той се почеса по главата, изкашля се и пристъпи от крак на крак.

— Напоследък мислих доста и…

— И?

— И не смятам, че… Не че ти си… Сейдж, ние просто не си…

— Не си какво!

Той се обърка. Няколко пъти отвори и затвори устата си и най-накрая го изстреля на един дъх.

— Подхождаме. Ние просто не сме един за друг.

След тези думи, той отпусна рамене. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. По всичко личеше, че бе свалил огромно бреме от плещите си.

Сейдж го изгледа, стъписана и безмълвна. Не можеше да повярва на ушите си. Вече повече от една година се срещаше само с Травис. Не бяха сгодени, но се подразбираше, че ще се оженят веднага, щом тя защити степента си от университета. Семестърът вече свърши и тя очакваше, че през празниците ще получи годежен пръстен и официално ще обявят предстоящата им женитба. А той се отказваше от нея. Това бе немислимо. Истински абсурд. Да се откаже от нея! От Сейдж Тайлър! Сигурно не го бе разбрала правилно.

— Не искаш да кажеш, че разваляш неофициалния ни годеж?

Той се изкашля за пореден път.

— Струва ми се, че трябва да го обмислим по-внимателно.

— Стига си го увъртал, Травис — сухо каза тя. — Ако ме напускаш, имай поне смелостта да ми го кажеш направо.

— Не те напускам. Не е точно така. Мама мисли…

— О, мама мисли… Мама мисли, че аз не съм достатъчно добра за малкото й момче.

— Не ми приписвай неща, които не съм казал, Сейдж.

— Изплюй камъчето тогава.

— Мама мисли, и аз съм съгласен с нея, че ти си… ами, малко буйна за човек като мен.

— Буйна?

— Невъздържана.

— Невъздържана?

— Показна и ефектна.

— Защото нося кожени панталони?

— Сейдж, бъди честна! — запротестира той.

— Честна ли? Та аз съм бясна, по дяволите!

— Нямаш никакво основание.

— Така ли?

— Ако помислиш малко, ще видиш, че никога не съм те молил официално да се омъжиш за мен — колебливо изрече той.

— Разбира се, че си го правил. — Сейдж вече крещеше. — Говорехме за това през цялото време. Моето семейство…

— Те ще бъдат повече от доволни, ако не излезе нищо от връзката ни. Братята ти ме смятат за тъпак. Единствено майка ти ме приема, но то е, защото тя е добра с всички. Шерифът, който постоянно се навърта у вас, неодобрително клати глава всеки път, когато погледът му се спре върху мен.

— Въобразяваш си — настоя тя, макар да знаеше, че е прав.

— Добре де. Както и да е. — В гласа му се долавяше нетърпение. — Мисля, че просто имаме нужда да си починем един от друг.

Гневът й отстъпи пред болката и разочарованието.

— Мислех, че ме обичаш…

— Така е.

— Защо тогава водим този разговор? Аз също те обичам.

Той изглеждаше истински нещастен.

— Обичам те, Сейдж! Ти си красива и много секси. Ти си най-непредсказуемата, най-очарователната жена, която някога съм срещал. Завива ми се свят всеки път, когато те видя. Ти си буйна и темпераментна. Непрекъснато подтикваш хората за едно или друго, подчиняваш ги на волята и желанията си.

— По думите ти излиза, че съм истински тиранин.

— Не исках да се получи така. Не мога да те догоня, Сейдж, не мога да изпитвам твоята жажда за живот. Уморих се да опитвам. Ти си твърде пламенна, решенията ти са спонтанни и прибързани. А аз съм предпазлив и внимателен. Политическите ти възгледи са твърде либерални. Аз съм убеден консерватор. С цялото си сърце ти вярваш в някакъв свой личен бог. Аз си имам моите съмнения, опасения и страхове. Като се вземе предвид всичко това, бих казал, че различията между нас са непреодолими.

— Противоположностите се привличат…

— Започвам да мисля, че не е съвсем така.

— Това са глупости, Травис! Опитваш се да се оправдаеш, търсиш си извинения. Ако смяташ да ме зарежеш, бъди поне достатъчно доблестен и престани с тези неискрени и прекалено деликатни обяснения.

— Недей да правиш нещата толкова трудни за мен — оплака се той.

Трудни за него? Сейдж сви юмруци, сякаш се канеше да го удари.