Сандра Браун

Свидетелката

Пролог

Бебешките устица сучеха от майчината гръд.

— Изглежда като истински щастливо бебе — каза медицинската сестра. — Все пак има начин да се разбере дали едно бебе е доволно или не. Това е от доволните.

Кендъл можа само слабо да се усмихне. Едва успяваше да оформи свързана мисъл, още по-малко да се включи в разговор. Главата й все още не можеше напълно да възприеме факта, че тя и детето й са останали живи след катастрофата.

В приемната на крилото за спешни случаи в болницата, полупрозрачна жълта завеса отделяше пациентите от общия коридор. До бяло боядисаните рафтове, на които бяха подредени бинтове, спринцовки и шини, стоеше мивка от неръждаема стомана. Кендъл бе седнала в центъра на оградената от завесата част, люлеейки малкия си син в ръце.

— На колко е? — попита сестрата.

— На три месеца.

— Само на три месеца? Голямо бебе!

— Много е здрав.

— Как казахте, че е името му?

— Кевин.

Сестрата се усмихна към двамата, след това поклати глава учудено и със страхопочитание.

— Цяло чудо е, че сте успели да се измъкнете живи от катастрофата. Най-тежко е било за вас, мила. Не се ли побъркахте от страх?

Всичко бе станало толкова бързо, че Кендъл нямаше време да се изплаши. Когато забелязаха падналото дърво през поройния дъжд, автомобилът вече бе налетял върху него. От предната седалка извикаха предупредително, а шофьорът рязко отклони кормилото и натисна докрай спирачките, но вече бе много късно.

Останала без управление на мократа настилка, колата се завъртя на 180 градуса, изхвърча от пътя и от мекия тесен банкет. Насочи се към слабата преграда. От този момент нататък въпросът стана физически и по-точно — гравитационен.

Кендъл си спомни трясъка, с който се приземиха, когато колата полетя към обраслата с гъста растителност клисура. Тасовете на колелата изхвърчаха. Стъклата се изпочупиха. Шасито на колата се удари тежко в пъновете и речните камъни. Странно, но никой в колата не издаде звук. Тя предположи, че мълчаливо са се примирили със съдбата си.

Въпреки, че предчувстваше неизбежния финален сблъсък, ударът в масивния бор, който препречваше пътя им, беше невероятен.

От инерцията задните колела останаха във въздуха. Когато колата се строполи отново долу, приземяването й беше като на лишено от грация, силно и глухо тупване на смъртоносно ранен бик. След това като че ли изкъркори предсмъртно.

На задната седалка, завързана с предпазния колан, Кендъл осъзна, че е жива. И въпреки, че колата се държеше едва-едва на стръмния склон, тя успя да се измъкне от останките й с Кевин в ръце.

— Онази местност е много скалиста — отбеляза сестрата. — Как успяхте да се изкатерите от дола?

Никак не беше лесно.

Знаеше, че изкачването нагоре към пътя ще бъде трудно, но бе подценила физическото усилие, което то изискваше. А трябваше едновременно с това да предпазва Кевин, което удвояваше затрудненията.

Местността не предразполагаше с нищо, а времето бе явно враждебно. Почвата представляваше каша от хумус и кал, покрита с раздърпани шубраци, осеяни тук-там с камъни. Тласканият от силния вятър дъжд падаше почти хоризонтално и я измокри до кости само за няколко минути.

Мускулите на ръцете, краката и гърба й започнаха да горят от умора и напрежение, преди да беше достигнала и една трета от разстоянието. Кожата по непокритите части на тялото й бе изподрана, нарязана, набита. Няколко пъти си помисли, че е безсмислено, усети изкушението да се откаже, да спре и да заспи, докато стихиите отнемат живота им. Но инстинктът й за самосъхранение беше по-силен от привлекателното изкушение и тя продължаваше да върви. Използваше пълзящи растения и заоблени камъни, за които да се хваща или за опора на краката. Измъкна се горе, достигна пътя и тръгна да търси помощ.

Беше достигнала почти границата на делириума, когато фаровете на някаква кола пробиха завесата на дъжда. Облекчение и изтощение я обзеха. Вместо да хукне към колата, тя се повали на колене върху разделителната линия в центъра на тесния селски път, в очакване колата да я достигне.

Спасителката й се оказа една бъбрива жена, тръгнала за редовната си вечерна молитвена среща в сряда. Тя закара Кендъл до най-близката къща и съобщи за катастрофата на властите. По-късно Кендъл щеше да се учуди, че е извървяла само една миля от мястото на инцидента. Изглеждаха й като десет.

Тя и Кевин бяха транспортирани с линейка до най-близката общинска болница, където им направиха обстоен преглед. Кевин бе изцяло невредим. Когато колата полетя към дола, тя го кърмеше. Кендъл инстинктивно се бе навела напред и го бе притиснала здраво към гърдите си, преди предпазният колан да се впие рязко в рамото й. Тялото й го бе предпазило.

Многобройните рани и драскотини бяха болезнени, но повърхностни. От ръцете й извадиха едно по едно парченца стъкло — неприятна и продължителна манипулация, но незначителна в сравнение с онова, което би могло да й се случи.

Сега след като бяха спасени и лекарите се бяха погрижили за тях, тя трябваше отново да измисли начин да се измъкнат. Ако вземеше успокоително, не би била в състояние да мисли сериозно. А за да изготви план за ново измъкване й беше необходима свежа глава.

— Нали нямате нищо против заместник-шерифът да влезе?

— Шериф? — повтори Кендъл. Въпросът на сестрата я беше изтръгнал от размишленията.

— Откакто ви доведоха тук той чака, за да говори с вас. Трябва да изпълни рутинните си задължения.

— Ох. Разбира се. Поканете го да влезе.

Нахранен до насита, сега Кевин мирно спеше. Кендъл придърпа краищата на болничната престилка, която й бяха дали след като свали мокрите, мръсни и кървави дрехи и взе горещ душ.

След знак от сестрата, местният човек на закона мина през завесата и кимна за поздрав.

— Как сте, ма’ам? Добре? — Той любезно свали шапката си и я изгледа съчувствено.

— Много добре, струва ми се. — Тя се покашля и се опита да бъде по-убедителна. — Много сме добре.

— Бих казал, че сте извадили истински късмет, че сте жива и здрава ма’ам.

— Така е.

— Лесно е да се разбере как е станало, с падналото дърво на пътя и всичко останало. Мълния го е повалила. Прерязала го е като с нож до корените. Тук дни наред вече вилнее буря. Като че ли дъждът никога няма да спре. Цялата област е наводнена. Никак не се чудя, че Бинджъм, реката, е погълнала изцяло вашата кола.

Реката беше на не повече от десет ярда от катастрофиралата кола. Веднага щом излезе изпод останките, тя бе изпълзяла по калта, загледана като омагьосана от страх в реката. Калната вода беше надхвърлила далеч нивото си и влачеше със себе си всевъзможни отломъци. Тя се завихряше около дърветата, растящи по иначе тихите й брегове.

Потрепери, когато си помисли каква би била съдбата им, ако колата се беше плъзнала още няколко ярда по-нататък след удара си в дървото. С ужас видя как колата поема по склона надолу, като че ли повикана от бушуващата река.

За известно време колата се задържа на повърхността полюшвайки се но посока на бързо течащия среден поток, преди да подскочи и да пикира към дъното. За секунди изчезна под разпенената повърхност. Освен следите оставени по дънера на бора и дълбоките, успоредни бразди изорани от гумите, инцидентът не бе оставил никакви следи.

— Чудо е, че сте излезли навреме и не сте се удавили — произнасяше в този момент заместник шерифът.

— Не всички от нас излязоха — поправи го Кендъл с дрезгав от вълнение глас. — Имаше пътничка на предната седалка. Тя потъна с колата.

При споменаването на това, рутинният разпит на заместник шерифа изведнъж премина в друга плоскост.

— Какво? Пътничка?

Кендъл като че ли се гледаше отстрани, просто видя как лицето й се сбръчква и как от очите й рукват сълзи. Закъсняла реакция на травмата.

— Извинете…

Сестрата й подаде кутия с хартиени кърпички и я потупа успокоително по рамото.

— Всичко е наред, мила. След смелостта, която сте проявила, карайте направо и си изплачете всичко.

— Не знаех, че е имало още някой в колата освен вас, вашето бебе и шофьора — каза тихо заместник шерифът.

Кендъл подсмръкна.

— Тя беше на седалката и вече беше мъртва, когато колата тръгна към реката. Вероятно е загинала на място от удара.

След като се увери, че Кевин не е пострадал и видя колко бързо се вдига нивото на реката, Кендъл се бе приближила трепереща до предната седалка на колата, почти сигурна в това, което щеше да намери. Основният удар беше понесен от тази страна. Вратата бе хлътнала навътре, а стъклото изобщо липсваше.

Още от първия поглед, Кендъл разбра, че жената вътре е мъртва. Приятните, привлекателни черти не можеха да се различат сред масата коси и плът. Таблото и части от разбитата кола се бяха набили в гръдния й кош. Главата й лежеше отпусната на облегалката под неестествен ъгъл.

Без да обръща внимание на кръвта, Кендъл се пресегна и притисна пръсти към врата на жената в областта на сънната артерия. Пулс не се усещаше.

— Помислих си, че трябва да се опитам да спася и останалите — обясни тя на заместник шерифа след като описа сцената. — Искаше ми се да мога да я измъкна и нея, но като знаех, че вече е мъртва…

— При такива обстоятелства вие сте направила онова, което е трябвало, любезна госпожо. Вие сте спасила живия. Никой не може да ви обвини за избора, който сте направили. — Той кимна надолу към спящото бебе. — Как успяхте да измъкнете навън шофьора?

След като се убеди, че пасажерката е мъртва. Кендъл сложи Кевин на земята и покри личицето му с края на одеялцето. Макар, че щеше да му е неудобно, в момента той не беше заплашен от нищо. Тогава тя се запрепъва към другата страна на колата. Главата на шофьора беше отпусната тежко над кормилото. Преглъщайки страха си, Кендъл извика името му и го хвана за рамото.