Сандра Браун

Предизвикателството

Първа глава

Срещна го в коридора, докато слизаше за вечеря.

Съвсем не си го бе представяла по този начин. Видът му я порази. Няколко неща се случиха наведнъж — внезапно и рязко си пое въздух, сърцето й лудо заблъска и тя се долепи плътно до стената.

— Здравейте! Стреснах ли ви? — усмихна й се той. Зъбите му бяха бели и правилни. Широката му усмивка стопляше грубоватото му, почерняло от слънцето лице. Докато ъгълчетата на устните му бяха извити нагоре, едната от веждите му бе по-ниско, а другата се бе вдигнала нагоре, сякаш се мъчеше да стигне до немирния катраненочерен кичур, който бе паднал на челото му.

Това бе една необикновена усмивка. Приковаваща вниманието. Секси. Сърцето й биеше все така ускорено.

— Н-не — заекна тя.

— Леля Руби не ви ли каза, че идва нов наемател?

— Да, но аз…

Спря, защото не можеше просто да му каже, че си го бе представяла по-скоро като едва кретащ възрастен господин с жилетка и лула, а не с рамене, които препречваха целия коридор. Бе очаквала, че новият наемател ще има благо лице и кротка усмивка, а не такава, която я караше да мечтае за лудории и приключения.

Все още усмихнат, той остави на пода кашона с плочи и касети, който носеше, и й протегна ръка.

— Казвам се Трент Гамблин.

Рейна се поколеба, преди да поеме ръката му и да промърмори в отговор:

— Аз съм госпожица Рамзи.

Когато се осмели да вдигне очи към лицето му, забеляза, че усмивката му е станала още по-широка. Струваше й се, че се присмива на сковаността й.

— Имате ли нужда от помощ, господин Гамблин? — студено запита тя и издърпа ръката си.

— Мисля, че мога и сам да се справя, госпожице Рамзи.

Сега лицето му бе сериозно, но в очите му все още блестеше весело пламъче. Бяха с цвета на ирландско кафе — тъмни и дълбоки.

Леко раздразнена, че той се забавлява от ситуацията, тя се отблъсна от стената и се изправи срещу него.

— В такъв случай, с ваше позволение, ще сляза за вечеря. Руби се сърди, когато закъснявам.

— Тогава да побързам и аз. Наляво или надясно?

— Моля?

— Кой е моят апартамент? Този отляво или този отдясно?

— Този отляво.

— А онзи отдясно е вашият?

— Да.

— Ще се постарая да го запомня, госпожице Рамзи. Би било много неловко, ако някоя вечер объркам вратите. — Палавите му очи я огледаха от горе до долу. — Не се знае какво би могло да се случи.

Той се шегуваше с нея.

— Ще се видим долу — хладно отсече тя и тръгна напред, като го принуди да се залепи за стената, за да могат да се разминат. И все пак не й беше оставил достатъчно място. Докато минаваше покрай него, дрехите им се допряха. Бе го направил нарочно. Сигурна беше, че сега се усмихва зад гърба й.

Само ако знаеше, беснееше наум тя, докато слизаше по стълбите. Госпожица Рамзи можеше да го заслепи, да го накара да замръзне на място, да изтрие от лицето му тази самодоволна усмивка.

Рейна се сепна и спря на предпоследното стъпало. Защо въобще й минаваха подобни мисли през главата? Не се бе замисляла за външността си месеци наред. Беше загърбила всичко това. Защо сега, след срещата с новия наемател в къщата на Руби Бейли, си мислеше за онази Рейна отпреди шест месеца?

Срамуваше се от мислите си. Бе прекъснала всички връзки с предишния си живот. Не беше готова да се върне към него дори и временно, само за да постави самонадеяния Трент Гамблин на мястото му.

Ако отново се превърнеше в познатата на целия свят Рейна, това щеше да й донесе и болката, и съмненията на известността. Беше се отказала от положението си на знаменитост. Засега нямаше намерение да си го връща. Наслаждаваше се на анонимността на сегашния си живот. Харесваше й да бъде просто госпожица Рамзи — обикновена наемателка в един обикновен пансион в Галвстоун.

Затова пък Руби Бейли бе възможно най-необикновената хазяйка, която човек можеше да си представи. Когато Рейна влезе в столовата, Руби палеше свещите, които бе сложила в центъра на масата. В чест на новодошлия тази вечер масата беше празнично подредена.

— По дяволите! — изруга тя и угаси кибритената клечка. — Замалко да подпаля лака си за нокти.

Огледа внимателно яркочервения си нокът.

Рейна не би могла да определи със сигурност възрастта й, но Руби вероятно бе около седемдесетгодишна, ако се съдеше по случайно изпуснати в разговор забележки. Когато отговори на обявата за апартамент под наем в Галвстоун в един хюстънски вестник, Рейна съвсем не си я бе представяла по този начин.

Следвайки инструкциите, които Руби й бе дала по телефона, Рейна лесно намери къщата. Бе много развълнувана, когато спря до тротоара. Сградата, построена във викториански стил през разцвета на Галвстоун, беше устояла на природните бедствия и на разрушителната сила на времето. Разположена бе наред с други, наскоро реставрирани къщи на една тиха уличка с много дървета. На Рейна, която през последните десет години бе живяла сред небостъргачите на Манхатън, й се струваше, че прекрачва в друго столетие. Това я очарова. Надяваше се, че тя и Руби Бейли ще си допаднат.

Косата на хазяйката й бе побеляла, но не бе опъната назад в традиционния за възрастните жени кок, както бе очаквала Рейна. Вместо това, Руби я бе подстригала късо и я бе накъдрила по последна мода. Освен това тя съвсем не беше закръглена, както предполагаше Рейна, а слаба и стройна като топола. Облеклото й също много се различаваше от консервативното — джинси и пуловер с цвета на яркочервените мушката, които цъфтяха в бетонните саксии на верандата отпред.

— Имаш нужда от добра храна — бе първото нещо, което й каза Руби, след като я огледа преценяващо и делово с кафявите си очи, чийто поглед би стреснал дори и закоравял докер. — Хайде влизай. Ще започнем с бисквити и билков чай. Обичаш ли билков чай? Аз го обожавам. Полезен е за какво ли не — от зъбобол до запек. Разбира се, ако се храниш с пълноценна и балансирана храна, каквато смятам да ти приготвям, няма да имаш подобни проблеми.

Изглежда, с това всичко бе решено. Руби вече считаше апартамента на втория етаж за нает.

Рейна скоро щеше да разбере, че билковият чай на Руби често е щедро долят с „Джак Даниълс“, особено вечер преди лягане. Тя нямаше нищо против тази чудатост на приятелката си, така както не се разсърди за намръщването й, което тя не се и опита да скрие, когато я видя да слиза по стълбите.

— Надявах се да се поиздокараш малко тази вечер. Имаш разкошна кестенява коса. Не ти ли е хрумвало някога да я хванеш отзад и да откриеш лицето си?

Рейна, скъпа, скулите ти са невероятни! Покажи ги, съкровище. Виждам как цялата тази разкошна коса се разстила по гърба ти на големи вълни, обгръща лицето ти като грива и се спуска назад като водопад. Разтърси глава, миличка. Точно така! О, боже, наистина си невероятна! Скоро всеки бутик в страната ще рекламира Стила на Рейна.

Рейна се усмихна при спомена за първия път, когато Мори я изпрати при известния моден фризьор.

— Не, Руби, така се харесвам. — Руби бе настояла да се обръща към нея само на първо име — госпожа Бейли я карало да се чувства прекалено стара. — Масата изглежда чудесно тази вечер.

— Благодаря ти — нетърпеливо изрече Руби, която бе забелязала петно от боя на ръкава на Рейна. — Имаш време да се преоблечеш, скъпа — тактично подметна тя.

— Има ли значение с какво съм облечена?

Руби въздъхна примирено.

— Предполагам, че няма. Вероятно ще навлечеш някои от многото си размъкнати дрехи, с които дори аз бих се срамувала да се покажа пред хората, а съм поне с трийсет години по-стара от теб. Сигурна съм, че ако се постараеш, би могла да изглеждаш далеч по-привлекателна, госпожице Рамзи.

Руби никога не се обръщаше към гостите си с малките им имена.

— Не се интересувам от външния си вид.

По-възрастната жена огледа преценяващо ниските и удобни обувки на Рейна, безформената й рокля и гъстата коса, спускаща се от двете страни на слабото й лице, което изглеждаше още по-изпито заради огромните й кръгли очила. „Това е повече от очевидно“, говореше неодобрителното й изражение. На глас тя просто каза:

— Трент пристигна току-що.

— Да, срещнах го горе, в коридора.

Весели пламъчета се появиха в кафявите очи на Руби:

— Нали е много очарователно момче?

— Не предполагах, че е толкова млад. — Толкова млад, толкова привлекателен, толкова мъжествен и толкова опасен, довърши наум Рейна. Ами ако я познае? — Доколкото си спомням, каза ми, че новият наемател е твой братовчед.

— Племенник, скъпа, племенник. Той винаги ми е бил любимец. Сестра ми ужасно го разглези, за което винаги съм я укорявала. Но тя просто не можеше да се сдържи. А и кой ли би могъл? Ако пожелае, той може да завърти всяка жена на малкия си пръст. Когато се обади и каза, че иска да остане няколко седмици, аз се престорих на ужасена, но всъщност много се радвам. Ще бъде чудесно да се навърта наоколо.

— Само за няколко седмици ли става дума?

— Да, после ще се върне в собствената си къща в Хюстън.

Развод без съмнение, помисли си Рейна. Племенникът на Руби явно се нуждаеше от място, където да се усамоти, докато приключат неприятностите с развода му. Е, леля Руби можеше да го смята за „очарователно момче“, но Рейна познаваше добре този тип арогантни самонадеяни мъже, които си мислят, че стоят много по-високо от жените. Тя лично имаше намерение да се държи настрана от господин Очарование. Вероятно нямаше да й бъде трудно. Мъж като Трент Гамблин не би обърнал никакво внимание на жена като „госпожица Рамзи“.

— Нещо ухае прекрасно.

Рейна направо подскочи от дълбокия му звучен глас — Трент влизаше през тежката завеса, която висеше на вратата. Уверените му стъпки отекнаха по дървения под. При всяка крачка на обутите му в ботуши крака дъските проскърцваха и порцелановите и стъклени чаши в бюфета издрънчаваха.