Сандра Браун

Лъки

1

Щяха да възникнат неприятности, но дявол да го вземе, тъкмо сега той изобщо не беше в настроение за скандали.

Лъки Тайлър, седнал на високото столче пред барплота, грижовно се бе надвесил над второто си уиски с вода. Подразнен от грубия мъжки смях, който отново се разнесе откъм единия ъгъл ма кръчмата, той се извърна и ядосано хвърли поглед през рамо в тази посока.

— Трябваше да се сетя, че Литъл Алвин ще се пробва да я забърше — ухили се барманът.

Лъки само изсумтя в отговор. Върна се към питието си, приведе рамене и се отпусна още по-прегърбен върху мястото си на бара. Разсъди, че ако мадамата не е търсила вниманието на Литъл Алвин или друг някой от тайфата му, тя никога не би влязла сама в това заведение.

Да се опише това място като заведение, помисли си той, със сигурност е силно преувеличено. Кръчмето може и да го биваше за срещи и задушевни разговори с приятели. Обаче то не притежаваше никакво друго достойнство, което би му позволило да претендира за нещо повече от евтина, долнопробна дупка за запои.

Отворили я бяха още по времето на някогашния разцвет на града — преди петдесетина или повече години. Преди още барът да се сдобие със светещата над входа неонова звезда, преди още да прокарат водопровода, на това място са сервирали контрабанден алкохол на всевъзможните отрепки и авантюристи, както и на жриците на нощта, които ги утешавали, когато сондажите си оставали сухи, или пък пропилявали парите им, когато късметът ги спохождал и от кладенците бликнело черното злато.

От ония години, та и до сега, никой не можеше да си спомни крайпътната кръчма да е имала някакво име. Местните си я знаеха просто като „кръчмата“ — мястото, в което се срещаха след работа за по едно питие. В него честичко се отбиваха както по-уважаваните, тъй и не дотам почитаните жители на града.

Но почтените дами не припарваха вътре. Ако жена влезеше там, причината за посещението й можеше да бъде само една — и тя беше недвусмислено ясна. Само да се мернеше на вратата сама, ловният сезон започваше. Това се подразбираше от само себе си.

Ето защо Лъки не беше особено угрижен за благополучието на жената, на която досаждаха Литъл Алвин и едно от най-гадните му приятелчета — Джак Ед Патерсън.

Обаче, когато за пореден път откъм ъгъла избухна смях, Лъки отново се огледа. Нещо не бе наред — някои неща му изглеждаха твърде странни. До бутилката с бира върху нащърбената пластмасова масичка пред жената се мъдреше пълна до половината чаша. Чаша? Сигурно сама си я беше поискала, защото в кръчмата дори и на дамите не се полагаха чаши, когато им сервираха бира в бутилки. Много странно. Да си поиска чаша!

Освен това не бе прекалено натруфена и изписана. О, беше красива наистина, но гримът й бе твърде консервативен, а дрехите й елегантни и шик. Не приличаше на някоя въртиопашка, тръгнала на лов за поредния мъж, нито пък на домакиня, която жадува за някакво развлечение след досадното еднообразие на делника, или пък се опитва да отмъсти на безразличния си съпруг. Лъки не можеше съвсем точно да определи що за жена бе тя и това разпалваше любопитството му.

— От колко време е тук? — погледна той въпросително бармана.

— Дойде около половин час преди тебе. Познаваш ли я?

Лъки поклати отрицателно глава.

— Тогава е повече от сигурно, че не е тукашна.

Барманът високо се изсмя и намигна, намеквайки, че Лъки познава местните фусти много по-добре и от статистиците в бюрото за преброяване на населението. Което си беше самата истина.

Щом влезе и си поръча бира, всички се налепиха около нея като мухи на мед. Разбира се, останалите дадоха заден ход като разбраха, че Литъл Алвин проявява нещо повече от мимолетен интерес.

— Да бе, той е същински любимец на жените — усмихна се язвително Лъки.

Прякорът на Литъл Алвин1 се дължеше па простия факт, че той бе най-малкото, осмо дете в семейство Кагни. Иначе беше висок 200 сантиметра и тежеше 130 килограма, като тридесет от тях бе натрупал след като преди няколко години напусна Националната футболна лига.

На времето играеше като заден защитник в първодивизионния отбор на „Денвърските мустанги“. След последния му мач се наложило един от „новобранците“ в отбора на „Делфините“ да бъде пенсиониран полусляп и почти напълно изгубил способността си да говори ясно и членоразделно.

Борбата за спорната топка била толкова груба, че дори самият Алвин пострадал и трябвало да лекува изкълченото си рамо. Ръководството на отбора се бе оправдало с неговата травма, когато в края на сезона не подновило договора му, но навсякъде се говореше, че всички били безкрайно доволни, дето най-после са намерили повод да се отърват от него.

След като го изхвърлиха от отбора, Литъл Алвин се върна у дома в Източен Тексас и начаса си възвърна предишната слава — на най-долния грубиян и побойник в Милтън Пойит. Самият той обаче продължаваше да се смята за футболно величие и супер герой.

Но тази вечер нито съмнителният му чар, пито пък славата му, правеха някакво впечатление на жената, на която бе хвърлил око.

Дори и от мястото, на което се намираше в мрачното и задимено помещение, Лъки виждаше, че уплахата й нараства с всяка изминала минута.

Баладата на Джордж Стрейт, която се носеше от музикалния автомат, не му позволяваше да долови думите, които те си разменяха, но в момента, в който Литъл Алвин обгърна раменете й с месестата си ръка, жената съвсем недвусмислено му показа какво мисли за романтичната увертюра. Тя се отдръпна изпод ръката му и грабна дамската си чанта. Опита се да се измъкне от сепарето, но сто и тридесеткилограмовото туловище на Алвин Каши, както и това на приятелчето му Джак Ед Патерсън, който съвсем наскоро бе излежал присъдата си за въоръжено нападение в щатския затвор в Хънтсвил, препречиха пътя й.

Лъки въздъхна. Щеше да му се наложи да предприеме нещо, макар че изобщо не бе в настроение за разправии. Изминалата седмица бе дяволски тежка. Бизнесът не вървеше, а до последния срок за погасяването на заема оставаха само няколко седмици. Сюзън му намекваше пък, че е време да получи диамантен пръстен за лявата си ръка. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе една кавга с негодници като Литъл Алвин и Джак Ед.

Но какво щеше да стане, ако някой ден малката му сестричка Сейдж се окажеше тяхна жертва? Щеше му се да вярва, че някой свестен човек би й се притекъл на помощ. Сейдж, разбира се, бе достатъчно умна и едва ли някога би си позволила да се натресе сама в подобна опасна ситуация. Но той пък не би трябвало да се спотайва, без да защити честта на една жена само защото тя не е достатъчно интелигентна и съобразителна.

Баща им бе успял да им втълпи — на него и на брат му Чейс, който бе с година и половина по-голям от него, че щом една дама каже не, това наистина означава не. И толкова. Край! Никакви въпроси повече. Някои дами постъпваха твърде непочтено, като даваха аванс на мъжете, а след това изведнъж променяха поведението си, но дори и в тези случаи отказът им трябваше да бъде приет безпрекословно и недвусмислено. А майка му пък очакваше от него да се отнася рицарски към всяка жена, без значение колко глупава и лекомислена е тя. Ушите му все още звъняха от лекцията, изнесена от майка му, когато той, ученик в девети клас, бе донесъл вкъщи скандалната клюка, че Дръсила Хоукинс го е направила в автокиното миналата събота вечер. Цялото училище говореше за случилото се върху задната седалка в синия Додж на приятеля й.

Лори Тайлър не бе проявила никакъв интерес към пикантните подробности, свързани с кривването па госпожица Хоукинс от правия път. Строго бе предупредила по-малкия си син да не си позволява за в бъдеще да петни името и репутацията на което и да е момиче, та дори и когато клюката идва от напълно надежден източник. Цял час го беше кастрила и поучавала да се отнася към всяка жена и към репутацията й с необходимото уважение и респект. Конското, което си бе изкарал тогава, беше толкова „вряло“, че му държеше влага и до ден днешен, почти двадесет години по-късно, вече зрял мъж, навлязъл в тридесет и втората си година.

Измърмори още едно неразбираемо проклятие и глътна остатъка от питието си наведнъж. Някои неща просто трябва да бъдат направени, независимо дали на човек му се иска или не. Да се защити една жена от набезите на Литъл Алвин и Джак Ед бе едно от тези неща.

Бавно свали първо единия, а после и другия си крак, обути в ботуши, от хромирания метален пръстен, който ограждаше стола му, и се завъртя върху кафявата, излъскана от безбройните посетители седалка.

— Внимавай, Лъки — предупреди го барманът. Цял следобед се наливат. Знаеш колко гаден става Литъл Алвин, когато е пиян. А и Джак Ед сигурно държи ножа си под ръка.

— Нямам намерение да предизвиквам неприятности.

— Може и да нямаш, но намесиш ли се в мераците на Литъл Алвин, няма да се отървеш току-така.

Очевидно всички останали в кръчмата усетиха, че скандалът е неизбежен и в момента, в който Лъки се изправи бавно до бара, машините за игра на пинбол2 замлъкнаха за пръв път от няколко часа насам. Мониторите на видеоигрите продължаваха да пръскат ярък калейдоскоп от цветове, от тях се разнасяха писукания и какви ли не звукови сигнали, но играчите ги изоставиха и с любопитство извиха шии назад, мигновено усетили внезапната промяна в обстановката. Всички замръзнаха неподвижни в очакване да се разрази ураганът.

Пияниците на бара и другите, насядали в сепаретата, преустановиха разговорите и се вторачиха в Лъки, който с наперена походка се отправи към сепарето, в което жената настояваше Литъл Алвин да се махне от пътя й.

— Бих искала да си тръгвам вече…

Тихият й и спокоен глас не успя да заблуди Лъки. Очите й нервно и неспокойно се местеха от единия мъж към другия. Джак Ед бе много по-дребен от Литъл Алвин, но и той по свой начин изглеждаше страшен и заплашителен. Очите му бяха студени и безмилостни, а когато се захилеше, физиономията му поразително заприличваше на зловещо озъбен чакал. И двам