Сандра Браун

Защото те обичам

Глава първа

Защо Господ е създал смъртта толкова болезнена? — питаше се младата жена.

Тя сграбчи издутия си корем, когато следващата болка разкъса долната част на тялото й и се спусна по бедрата. Поредният пристъп премина и тя загълта въздуха на пресекулки като някакво ранено животно, опитващо се да събере сили да отрази следващата атака, която щеше да се вкопчи в нея само след броени минути. Нямаше съмнение, че щеше да я сполети, защото не мислеше, че ще й бъде позволено да умре, преди да се роди детето й.

Тя потрепери конвулсивно. Дъждът беше леден, а всяка капка — тънка игла, пробождаща кожата; влагата се беше просмукала в дрипавата й рокля и бельо, които по някакво чудо беше съумяла да задържи заедно с няколко груби шева. Дрипите лепнеха към тялото й подобно на мокра козина, непосилно тегло, приковало я към прогизналата земя заедно с непрекъсващото страдание. Студът я пронизваше до кости, но въпреки това потта извираше безспир след часовете безмерни страдания.

Кога беше започнало всичко това? Миналата нощ, точно след залез-слънце. Болката в долната част на гърба й се беше усилвала постепенно, за да пропълзи накрая около целия корем и да сграбчи в безмилостното си менгеме утробата й. Забуленото от облаци небе не позволяваше да се определи точно кое време на деня беше, но тя предположи, че утрото вече преваля.

Тя се концентрира върху гъстите клони над главата си, които затуляха посивялото небе, докато изтърпи поредната контракция, изстискваща вътрешностите й. Дъждовните облаци препускаха по небето и нехаеха за девойката, която нямаше още и двадесет години, гърчеща се изоставена сред пустошта на Тенеси и даряваща живот на същество, за което тя не искаше да мисли като за бебе, та дори и като за човек.

Завъртя глава и положи буза върху постелята от прогизнали и прогнили листа, останки от миналата есен, като остави сълзите си да се смесят с дъжда. Бебето й беше заченато в срам и унижение и едва ли съществуваха условия по-мизерни от тези, в които заслужаваше да се роди.

— Велики Боже, помогни ми да умра — помоли се тя при следващия жесток пристъп, разкъсващ тялото й отдолу нагоре.

Той громолеше в тялото й подобно на лятна гръмотевица, набирайки яростна стремителност в мига преди да разтърси плътта й, точно както екът прокънтява в подножието на планинския склон.

Миналата нощ се беше опитала да забрави болките, без да прекъсва ход. Но когато между бедрата й рукна вода, тя се насили да легне на земята. Нямаше намерение да спира, защото всеки изминал ден означаваше още няколко мили по-далеч от трупа, който сигурно вече беше намерен. Тя се надяваше да изгние и никой да не го открие, но в действителност съзнаваше добре, че едва ли щеше да има такъв късмет.

Безмилостната болка, разкъсваща вътрешностите й, без съмнение бе наказание, пратено й от Бог, защото бе изпитала щастие, гледайки как едно от творенията Му умира. Също и късчето живот, което носеше в утробата си от девет месеца и на което желаеше смъртта. Беше страшен грях, но въпреки това се молеше най-горещо да не види с очите си искрицата живот, която се стремеше да се изтръгне от утробата й. Молеше се да умре преди бебето.

Следващият пристъп беше най-жестокият от всички до този момент и я накара да се надигне и да седне на земята. Трепереше неудържимо колкото от страх, толкова и от болка. Последният напън я беше разпорил от горе до долу. Тя издърпа над коленете си оръфания подгъв на роклята си и паяжинестите останки от фустанелата, след което нерешително пъхна ръка между краката си и се докосна.

— Ооооо… — изскимтя тя и заплака.

Пръстите й бяха докоснали главичката на бебето. Тя дръпна ръката си с полепнала кръв и слуз. Внезапно тялото й се обтегна като струна до скъсване в опита си да изхвърли чуждото тяло, в което изведнъж се беше превърнало съществото, обитавало уюта на утробата й в продължение на девет месеца.

Тя се подпря на лакти, разтвори бедра и се напрегна с всички сили. Кръвта забумка в тъпанчетата й и зад присвитите й очни ябълки. Челюстите я заболяха от стискането. В миговете на кратко отпускане устата й жадно гълташе животворния въздух. След което болката прииждаше отново. И отново.

Тя изпищя и вложи последната искрица живот в един последен напън, който събра енергията на цялото й тяло в онова тясно място между бедрата й.

И изведнъж се почувствува свободна.

Рухна изтощена по гръб, като жадно и шумно гълташе с благодарност въздуха, примесен с дъждовна влага. В гората не се долавяше никакъв звук, с изключение на задъханото й дишане, наподобяващо скъсан ковашки мях, и тежкия ромон на дъжда. Отсъствието на всякакви други звуци беше зловеща прокоба. Дребното същество, току-що напуснало тялото й, лежеше безмълвно и неподвижно.

Забравила молитвата, която току-що беше отправила, тя с усилие се изправи и седна на земята, като издърпа встрани дългата си рокля. От гърлото й се изтръгнаха звуци на животинска мъка при вида на мъртвото новородено между краката й, не по-голямо от къс месо. Беше дошло на белия свят, за да умре. Майчината пъпна връв, хранила го толкова дълго време, накрая се беше превърнала в инструмент на смъртта. Лигавата тъкан се бе омотала около вратлето на бебето. Лицето му бе посиняло. Жестокият свят бе превърнал в самоубийство стремежа му към светлината. Момичето се чудеше, дали то не беше предпочело да умре, инстинктивно осъзнавайки, че ще бъде презряно дори и от собствената си майка.

— Ти поне няма да изпиташ страданията на живота, миличкото ми — прошепна тя.

Падна върху прогизналата земя и втренчи невиждащи очи в продраното небе, съзнавайки, че има треска и сигурно бълнува, защото тези мисли за бебетата, които се самоубиват в утробите на майките си, можеха да хрумнат само на луд човек. Но все пак мисълта, че бебето й споделя желанието й да умре, я караше да се чувствува по-добре.

Трябваше да се помоли за прошка, загдето бе изпитала щастие при смъртта на детето си, но беше прекалено изтощена. Господ сигурно щеше да я разбере. Нали, в края на краищата, той й беше причинил това страдание? Не заслужаваше ли тя малко отдих след всички тия мъки?

Очите й се притвориха под дъжда, който обливаше лицето й като целебен балсам. Не можеше да си спомни откога не беше усещала такова спокойствие. Прие го с благодарност.

Сега вече можеше да умре.

— Мислиш ли, че е умряла? — чу се хриплив младежки глас.

— Не знам — отвърна му друг, малко по-възрастен от неговия. — Пипни я и ще видим.

— Ще имаш да вземаш. Ти я пипни.

Високото, стройно момче приклекна на кокалестите си крака до неподвижно лежащата фигура. То внимателно подпря пушката си с дулото нагоре на дънера на близкото дърво. Ръцете му нервно потрепериха, докато ги протягаше към момичето.

— Страх те е, нали? — предизвика го по-малкото момче.

— Не ме е страх — изсъска му то в отговор.

И за да го докаже, протегна показалеца си до горната й устна, без обаче да я докосва.

— Диша — облекчено произнесе то. — Не е умряла.

— Как мислиш… господи, Буба, изпод роклята й тече кръв.

Буба инстинктивно отскочи назад. Брат му Люк имаше право. Просмукалата се кръв беше оформила алена локвичка под полите на роклята й, които едва закриваха коленете. Нямаше чорапи, а и кожата на обувките беше напукана и разръфана. Връзките бяха завързани след многобройни късания и последвалите ги възли.

— Мислиш, че някой я е прострелял или какво? Може би трябва да погледнем…

— Знам, знам — произнесе нетърпеливо Буба. — Затваряй си глупавата уста.

— Ще кажа на мама, че ругаеш, ако…

— Затваряй си устата! — Буба бясно се завъртя и изгледа заплашително младия си брат. — Аз пък ще й кажа, че ти се изпика във водата за прането на старата Уоткинс, след като тя ти издърпа ушите, че вдигаш голям шум около лагера. — Люк се изплаши и притихна, след което Буба се обърна пак към момичето.

Той страхливо повдигна полите на износената й рокля, като направо не му се вярваше, че наистина му се е ходело на лов сутринта. — Божичко! — изпищя той, като изтърва края на роклята и скочи на крака.

За нещастие, засъхналата от кръвта рокля не падна така, че да закрие безжизненото тяло между дългите крака на момичето. Двете момчета се вгледаха с ужас в мъртвото новородено. Гърлото на Люк издаде странен звук.

— Да не повърнеш? — запита Буба.

— Няма. — Люк преглътна с усилие. — Няма да повърна — добави той, но вече с по-малка увереност.

— Иди извикай мама. И татко също. Той трябва да я пренесе във фургона. Можеш ли да се върнеш в лагера?

— Разбира се. — Гласът на Люк преливаше от пренебрежение.

— Тогава тръгвай. Защото може да умре всеки момент, знаеш.

Люк наклони глава на една страна и се втренчи в бледото лице на легналата жена.

— Струва си човек да я погледа. Нали няма да я пипаш повече, докато се върна?

— Изчезвай! — изрева Буба като впи в брат си застрашителен поглед.

Люк се оттегли на безопасно разстояние, откъдето вече можеше да отвърне достойно на оскърблението.

— Аз ще разбера дали не си погледнал там, където е забранено. И после ще кажа на мама.

Буба Лангстън вдигна една шишарка и я запрати към по-малкия си брат. Шишарката щеше да го уцели, но Люк се втурна в гората. След като брат му изчезна сред дърветата, Буба коленичи до момичето. Захапа долната си устна, преди да погледне отново мъртвото бебе. След това, като използува само връхчетата на показалеца и палеца си, повдигна края на роклята и покри с него студеното телце.

На челото му изби пот, но сега, след като бебето вече не се виждаше, се почувства по-добре.