Джон Гришам

Ударът

На американските адвокати

1

Решението ми да стана адвокат се затвърди категорично, когато осъзнах, че баща ми ненавижда тази професия. Бях още юноша — тромав, вечно смутен от собствената си несръчност, разочарован от живота, наплашен от пубертета и отгоре на всичко над непокорната ми глава надвисваше заплахата да попадна във военно училище. Бивш морски пехотинец, моят баща твърдо вярваше, че момчетата най-добре се оправят с голямата тояга. И тъй като бях започнал да се отличавам с хаплив език и ненавист към дисциплината, той избра най-простото решение — да се отърве от мен. Дълги години не му го простих.

По професия той беше инженер и работеше по седемдесет часа седмично за една компания, произвеждаща най-различни неща, включително и стълби. Тъй като стълбите поначало са си опасни приспособления, срещу компанията често се водеха дела. А понеже баща ми отговаряше за проектирането, най-често избираха него да дава съдебни показания от името на ръководството. Не бих го упрекнал за тая омраза към адвокатите, но лично аз почнах да им се възхищавам, защото му правеха живота по-черен и от ада. След осемчасови пазарлъци с тях той дотичваше у дома и още от прага грабваше чаша мартини. Без поздрави. Без прегръдки. Без вечеря. Около час само бълваше най-люти ругатни и жулеше мартини подир мартини, додето накрая задрямваше в протритото кресло. Един процес продължи три седмици и когато завърши с тежка присъда срещу компанията, майка ми викна лекар, та го пъхнаха в болница за цял месец.

По-късно компанията фалира и, естествено, всички упреци паднаха върху адвокатите. Нито веднъж не чух да се спомене, че за провала може поне мъничко да е допринесло и некадърното ръководство.

Дълбоко потиснат, баща ми се отдаде на пиене. Изкара няколко години без постоянна работа, което беше адски кофти номер, защото, за да избутам някак колежа, трябваше да работя като келнер и да разнасям пици. Доколкото си спомням, през тия четири години разговарях с него само два пъти. Един ден, след като узнах, че съм приет да следвам право, гордо пристигнах у дома с радостната вест. По-късно майка ми каза, че бил на легло цяла седмица.

Петнайсетина дни след моето победоносно посещение баща ми сменял крушката в мазето, когато (истина ви казвам!) стълбата се строшила и той полетял с главата надолу. Повече не дойде в съзнание и цяла година го държаха в болницата на системи, додето нечия милостива ръка врътна копчето.

Няколко дни след погребението подхвърлих идеята да заведем дело. Майка ми обаче просто нямаше сили за такива истории. Освен това винаги съм подозирал, че преди падането баща ми сигурно си е бил пийнал порядъчно. Пък и не печелеше нищо, тъй че според нашата правна система икономическата му стойност беше твърде ниска.

От застраховката майка ми получи общо петдесет хиляди долара и се омъжи повторно, но пак не случи много. Новият избраник беше елементарен човечец, пенсиониран пощенски чиновник от Толидо, и двамата се посветиха главно на танцови забави и автомобилни пътешествия. Предпочетох да стоя настрани. Така и не видях нито цент от парите — според майка ми те били всичкото, с което тя да се изправи срещу неясното бъдеще, а пък на мен очевидно не ми трябвали, след като вече съм проявил таланта да живея без доходи. Пак според тая логика излизаше, че за разлика от нея ме чакало светло бъдеще с големи печалби. Сигурен съм, че новият й съпруг Ханк редовно я съветваше по финансовите въпроси. Пак ще се срещнем с него някой ден.

След един месец, през май, ще завърша семестриално, а през юли ме чака изпитът, даващ право на адвокатска практика. Не съм сред отличниците на курса, но се класирам някъде в предните редици. През трите години следване най-умната ми постъпка беше да си изтегля напред по-трудните задължителни предмети, тъй че през този последен семестър да не се потя много-много. За тая пролет програмата ми е направо фасулска: спортно законодателство, юридически аспекти на художественото творчество, подбрани извадки от Наполеоновия кодекс и любимата ми дисциплина — правни проблеми на хората от третата възраст.

Тъкмо тия проблеми са поводът да седя сега на разнебитен стол край паянтова сгъваема маса в една гореща и влажна метална постройка, претъпкана с всевъзможни представители на „златната възраст“, както предпочитат да бъдат наричани. Над единствената видима врата виси ръчно изписана табела с гръмкото наименование „Център за граждани от третата възраст «Кипарисови градини»“, но ако се изключи името, няма и помен от цветя или зеленина. Стените са сиви и голи, само в единия ъгъл виси кой знае откога пожълтяла фотография на Роналд Рейгън между две печално клюмнали знаменца — националното и на щата Тенеси. Сградата е малка, сенчеста и неуютна, очевидно построена на бърза ръка с някой и друг долар, изпаднал от федералния бюджет. Драскам в бележника и не смея да вдигна очи срещу тълпата старци, които ме зяпат с проточени шии от сгъваемите си столове.

Трябва да са петдесетина на брой, поравно чернокожи и бели, средна възраст над седемдесет и пет, неколцина слепи, десетина в инвалидни колички, повечето със слухови апарати. Казаха ни, че се събирали тук всеки ден по пладне да хапнат топъл обяд, да попеят задружно и от време на време да се срещнат с някой съвсем закъсал политик. След час-два общуване се прибирали по домовете и с нетърпение брояли часовете до новото идване. Нашият професор твърдеше, че това бил единственият светъл лъч в техния живот.

Допуснахме фаталната грешка да пристигнем в часа за хранене. Начело с професор Слут, бяхме настанени на ъгловата маса, където под строг надзор всеки от четирима ни трябваше да се пребори с порция дунапреново пиле и леденостуден грах. За десерт имаше плодово желе и моето се оказа жълто, което не остана незабелязано от някакъв брадат дърт пръч с картонче „Здрасти, казвам се Боско“ върху зацапаното джобче на ризата. Боско взе да мърмори за жълто желе и аз побързах да му го подам заедно с пилето, но мис Бърди Бърдсонг мигом засече нарушителя и грубо го бутна да седне. За своите осемдесет години мис Бърдсонг е доста пъргава и изпълнява в тукашната организация комбинираната роля на майчица, диктатор и блюстител на реда. Управлява тая тълпа като врял и кипял тъмничар — едни прегръща, други потупва по рамото, разправя нещо на група също тъй дребни бабички със синкави прически, смее се пискливо и през цялото време бдително държи под око Боско, който явно е черната овца в стадото. Преди малко го скастри заради въжделенията към моето желе, но след броени секунди поднесе пред блесналия му взор пълна паница с жълтата лепкава каша. Той тутакси загреба направо с пръсти.

Мина час. Обядът продължаваше, като че тия прегладнели души бяха попаднали на пиршество от седем блюда без капчица надежда да хапнат нещо друго до края на живота си. Треперещите вилици и лъжици се движеха напред-назад, нагоре-надолу, навън-навътре, сякаш натоварени със скъпоценни метали. Времето нямаше абсолютно никакво значение. Развълнуваше ли ги някоя дума, почваха да си крещят. Окапваха пода толкова често, че повече нямах сили да гледам. Дори си изядох желето. Ненаситният Боско дебнеше всяко мое движение. Мис Бърди пърхаше с чуруликане из тълпата.

Професор Слут, изкуфял интелектуалец със задължителната смачкана папийонка, чорлава коса и червени тиранти, седеше блажено усмихнат като човек, който току-що е привършил великолепен обяд, и с умиление съзерцаваше гледката. Той беше кротка душа, малко над петдесетте, но по маниери не се различаваше твърде от Боско и неговата компания. Вече двайсетина години смирено преподаваше ония дисциплини, към които рядко би се залетял някой студент, камо ли пък преподавател. Права на детето, закон за инвалидите, семинар по насилието в домашни условия и, разбира се, законът за дъртаците, както се изразяваме зад гърба му. Веднъж беше планирал серия лекции, озаглавени „Права на неродения плод“, но веднага избухнаха толкова бурни спорове, че професор Слут побърза да излезе в неплатен отпуск.

Още от първия ден той ни обясни, че целта на заниманията е да срещнем истински хора с истински правни проблеми. Според него всички студенти навлизат в специалността с известна доза идеализъм и желание да служат на обществото, но след три години най-жестока конкуренция гледат само как да си намерят свястна работа в свястна фирма, където за седем-осем години могат да станат съдружници и да докопат голямата пара. Много е прав.

Предметът е факултативен и отначало бяхме единайсет студенти. След един месец досадни лекции и непрестанни призиви да забравим парите и да работим даром бройката спадна до четирима. Общо взето, заниманията са напълно излишни, зачитат се само за два часа седмично, не изискват почти никакви усилия и тъкмо това ме привлече. Но ако оставаше повече от месец, дълбоко се съмнявам дали щях да издържа до края. В момента ненавиждам цялата правна професия. И съм сериозно загрижен за бъдещата си адвокатска практика.

За пръв път се сблъсквам с клиенти на живо и изпадам в ужас. Всички тия престарели и грохнали субекти ме гледат като връх на мъдростта. В края на краищата аз съм почти адвокат, нося черен костюм, имам бележник, в който драскам кръгчета и квадратчета, а лицето ми е навъсено и многозначително, значи сигурно съм способен да им помогна. Зад сгъваемата маса до мен седи най-добрият ми приятел от курса, чернокожият Букър Кейн. И той примира от страх. Върху прегънатите картончета отпред са изписани с черен флумастер имената ни: Букър Кейн и Руди Бейлър. Бейлър, това съм аз. До Букър е катедрата, иззад която мис Бърди цвърчи нещо със задгробен глас, а от другата й страна, върху също такава маса, едно от двете подобни картончета оповестява присъствието на Ф. Франклин Доналдсън Четвърти, самодоволен тиквеник, който за три години още не се е научил как да си каже името без съкращение отпред и цифра отзад. Компания му прави оная страхотна кучка Н. Елизабет Ериксън, дето вечно ходи с мъжки раиран костюм, копринена вратовръзка и убийствено кисела физиономия. Мнозина колеги подозират, че под костюма носи и още нещо мъжко на каишка.