Джон Гришам

Да пропуснеш Коледа

В залата за излитащи гъмжеше от уморени пътници. Повечето бяха принудени да стоят прави, притиснати плътно до стените, просто защото малкото на брой пластмасови столове отдавна бяха заети. Всеки пристигащ и заминаващ самолет побираше над сто човека, но въпреки това тук предлагаха седящи места за не повече от десетина.

Сякаш поне хиляда души чакаха за полета до Маями в седем вечерта. Увити в дебели дрехи, стиснали в ръце тежки чанти, преодолели изпитанието на натовареното движение, навалицата при предаването на багажа и гъстите тълпи по ескалаторите, сега тези хора чакаха някак унило. Беше четвъртък преди Деня на благодарността, най-натовареният ден от годината по въздушните маршрути, и ето че след неизбежната блъсканица и още по-плътното скупчване пред изхода мнозина се питаха, и то не за първи път, защо всъщност са избрали да пътуват именно сега.

Причините бяха най-различни и за момента без всякакво значение. Някои правеха опити да се усмихват. Други се мъчеха да четат, но тъпканицата и шумът се явяваха непреодолима пречка. Трети бяха забили погледи в пода и просто чакаха. Един мършав чернокож Дядо Коледа дрънчеше наблизо с досадния си звънец и редеше празнични поздравления.

Появиха се още трима души, явно семейство; щом съзряха номера на изхода и обхванаха с поглед тълпата, предпочетоха да спрат досами плъзгащите се врати и се приготвиха за дълго чакане. Дъщерята беше млада и хубава. Името й беше Блеър и очевидно тя щеше да лети. Родителите бяха дошли да я изпратят. Тримата се взряха в тълпата и в този момент също като мнозина други безмълвно се запитаха защо са избрали именно този ден за пътуването.

Бяха изплакали сълзите си, или поне повечето от тях. Блеър беше двайсет и три годишна, току-що завършила престижен университет, с добра квалификация, но все още незряла за професионално поприще. Нейна приятелка от колежа бе заминала за Африка с Корпуса на мира и това бе вдъхновило Блеър да посвети следващите две години на помощ за другите. Назначението й я отпращаше в източната част на Перу, където предстоеше да учи дечицата на туземците да четат и пишат. Щеше да живее в барака без водопровод, електричество и телефон. И очакваше с нетърпение да започне своето пътешествие.

Самолетът щеше да я отведе в Маями, оттам с друг полет щеше да стигне в Лима, след което я очакваше тридневен преход с автобус по планински пътища, отвеждащи в друга историческа епоха. За пръв път в своя млад, защитен от сътресения живот Блеър щеше да прекара Коледа далеч от дома си. Майката стисна ръката на дъщеря си и се опита да прояви твърдост.

Всички прощални думи бяха казани. За стотен път я бяха попитали: „Сигурна ли си, че искаш точно това?“

Баща й Лутър изучаваше тълпата със смръщено лице. Ама че лудост, каза си той. Беше ги оставил пред входа, след което измина километри до един от разположените далеч от летището паркинги. Претъпкан автобус го беше върнал обратно до терминала и оттам заедно със съпругата и дъщеря си с мъка си бе проправил път до този изход. Потиснат беше, защото Блеър заминаваше, а и мразеше тая гъмжаща тълпа. Беше в ужасно настроение, очакваше го и по-лошо.

Притеснените служители край изхода се оживиха и пътниците се придвижиха напред сантиметър-два. Чу се първото съобщение, онова, което приканваше старите хора и снабдените с билети за първа класа да излязат напред. Бутането и блъскането нараснаха още повече.

— Май е време да те оставим — рече Лутър на дъщеря си, неговото единствено дете.

Отново се прегърнаха, отново преглътнаха сълзите.

— Няма да усетите колко бързо ще мине годината — рече Блеър и се усмихна. — Другата Коледа ще си бъда у дома.

Майка й Нора прехапа устни, кимна и я целуна още веднъж.

— Моля те, пази се — каза тя просто защото не можеше да спре да го повтаря.

— Всичко ще бъде наред.

Родителите се отдръпнаха и безпомощно проследиха как дъщеря им се нареди на дългата опашка, как започна да напредва бавно-бавно, да се отдалечава от тях, от своя дом, сигурността и всичко познато. Ето че подаде бордната си карта, обърна се и им се усмихна за последен път.

— Това е — рече Лутър. — Няма смисъл да висим повече. Тя ще се оправи.

Нора не намери какво да отвърне, просто гледаше как детето й се отдалечава все повече и повече. В следващия момент двамата си тръгнаха, оставяйки човешкият поток да ги повлече по дългия труден преход през залата, покрай Дядо Коледа с дрънчащия звънец, покрай малките магазинчета, пълни с хора.

Когато излязоха изпод козирката и се насочиха към автобуса за паркинга, валеше, а когато слязоха на около двеста метра от колата си, дъждът се лееше като из ведро. Наложи се Лутър да плати седем долара, за да изтръгне колата, а и себе си, от алчните лапи на летищните власти.

Вече пътуваха към града, когато Нора най-сетне проговори.

— Дали ще е добре? — попита тя.

Съпругът й беше чувал въпроса толкова често, че машиналният отговор прозвуча като ръмжене:

— Разбира се.

— Действително ли мислиш така?

— Разбира се.

Дали си вярваше, или не, какво значение имаше в този момент? Тя беше заминала; не можеха да я спрат. Лутър стисна волана с две ръце и безмълвно наруга колите пред него, които постепенно намаляваха скорост. Не можеше да познае дали жена му плаче, или не, а всъщност не го беше и грижа. Единственото му желание бе да се добере до дома си, да облече сухи дрехи и да седне край камината с някое списание.

На три-четири километра от дома им тя внезапно обяви:

— Трябва да купя някои неща.

— Вали дъжд — отбеляза той.

— Въпреки това трябва.

— Не може ли да почакат?

— Ти остани в колата. Няма да се бавя повече от минута. Карай към „Чип“.

Той действително пое по посока към магазина, който ненавиждаше не само заради възмутително високите цени и надутите продавачи, но и заради отвратителното разположение. Естествено, дъждът не беше спрял, а и жена му за нищо на света не би предпочела магазин на „Кроджър“, пред който човек лесно можеше да паркира и да изтича до входа. Не, тя държеше да пазарува именно в „Чип“, където трябваше да си оставиш колата на специално определеното място и да извървиш пеш доста голямо разстояние.

Само че понякога изобщо не се намираха места на паркинга. Навсякъде беше пълно. Коли имаше и по противопожарните алеи. Десет минути изминаха в напразно оглеждане и накрая Нора нареди:

— Просто ме остави на тротоара. — Беше я изнервила неспособността му да намери подходящо място.

Той се вмъкна в някаква пролука близо до павилион за хамбургери и я подкани:

— Дай ми списъка.

— Аз ще отида — рече тя, но не много настойчиво. Лутър щеше да се втурне тичешком под дъжда, което бе известно и на двама им.

— Дай ми списъка.

— Само бял шоколад и половинка шам-фъстък — отдъхна си тя.

— Това ли е всичко?

— Да. Искам шоколадът да е „Логан“. Половин килограм. Шам-фъстъкът да е с марка „Ланс Бръдърс“.

— И нито едно от тия неща ли не може да почака?

— Не, Лутър, не може. Трябва да приготвя десерта за утрешния обяд. Ако не ти се ходи, просто млъкни и ще отида аз.

Той тресна вратата. На третата крачка уцели плитка локва. Студената вода намокри десния му глезен и бързо-бързо се стече надолу в обувката. Лутър застина за миг, спрял дъха си, сетне продължи на пръсти в безнадеждно усилие да избягва локвите, като в същото време се пазеше от колите.

Веригата „Чип“ вярваше във високите цени и ниските наеми. Въпросният супермаркет се намираше в странична уличка и всъщност не се виждаше отникъде. В съседство имаше магазин за алкохол, управляван от някакъв европеец, който твърдеше, че е французин, ала слуховете говореха, че е унгарец. Английският му беше ужасен, но пък добре бе усвоил езика на възходящото ценообразуване. Нищо чудно да се бе поучил от опита на „Чип“ в съседство. Всъщност всички магазини в Търговския район, както се наричаше кварталът, се придържаха към правилото, че колкото е по-скъпо, толкова по-отбрана ще е клиентелата.

На всичко отгоре магазините бяха претъпкани с народ. Още един Дядо Коледа дрънчеше със звънец пред витрината на деликатесния. „Рудолф, северен елен с нос червен“ ехтеше от невидима тонколона, монтирана пред „Майка природа“, където маниаците суровоядци несъмнено още бяха по сандали. Лутър ненавиждаше този магазин и кракът му не стъпваше в него. Нора купуваше оттам разни треволяци, чието предназначение така и не бе успял да разгадае. Възрастният мексиканец, собственик на магазинчето за пури, весело окачваше лампички по витрината, стиснал в ъгълчето на устата си лула, от която зад него се виеше дим на фона на изкуствения сняг, който се сипеше по изкуствената елха.

Голяма беше вероятността по-късно да завали истински сняг. Купувачите не губеха нито минута, влизаха и излизаха от магазинчетата с твърда решимост. Лутър вече усещаше десния си крак като в леден ботуш.

На изхода на „Чип“ не се виждаше нито една свободна кошница, което, естествено, беше лош знак. На Лутър не му беше нужна кошница, но това означаваше, че навалицата е огромна. Пътеките между рафтовете бяха тесни, а стоките — подредени по най-безсмислен начин. Каквото и да искаше да купи човек, налагаше се поне пет-шест пъти да кръстоса пространството от единия до другия край.

Едно момче, натоварено със зареждането, здравата се трудеше пред гондолата с коледни шоколадови фигурки. Табела пред щанда за месо приканваше всички добри клиенти да поръчат на мига своята пуйка за Коледа. Току-що бе пристигнала нова доставка коледни вина! И коледни шунки!

Що за прахосничество, рече си Лутър. Защо се тъпчем и наливаме, за да отбележим раждането на Христос? Той откри пликчетата с шам-фъстък близо до рафтовете за ядки. Да не се надяваш на такава подреденост в „Чип“. В сладкарския отдел Лутър така и не видя бял шоколад, тъй че само изруга под носа си и се потътри нататък, решен да огледа навсякъде. Блъсна го количка. Извинение не последва, ударът бе останал незабелязан. „Бог ви носи радост“ се чуваше отвисоко, сякаш това би успокоило Лутър. Същия ефект биха постигнали и със „Скрежко, снежният човек“.