Книги в электронном варианте скачать бесплатно. Новинки

Скачать бесплатно книги в библиотеке booksss.org

расширенный список авторов: А Б В Г Д Е Ж З И К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Э Ю Я
A B C D E F G H I j K L M N O P Q R S T U V W X Y Z
Главная
Бизнес
Интернет
Юмор
Психология
Разное
Как читать скачанную книгу?

Наследници

Автор(ы):Джон Гришам

Аннотация книги


Действието се развива в окръг Форд, Мисисипи, където ексцентрични герои се сблъскват с тъмни семейни тайни.

Рей Атли, 43-годишен, наскоро разведен, преподавател по право и любител пилот, получава писмо от своя умиращ баща, съдия в Луизиана. Същото писмо получава и по-малкия му брат Форест, черната овца в семейството. Двамата братя трябва да се явят в кабинета на съдията в уречен ден и час, за да обсъдят наследството, което ги очаква.

Когато Рей пристига в родния дом, съдията е вече мъртъв. Но в шкафа в кабинета на стария Атли той намира пари, които баща му не би могъл да спечели от съдийство. Три милиона долара.

Откъде са?

Подкупи? Незаконни сделки? Комар? Удари в казината, изникнали като гъби в дълбокия Юг?

Имат ли наследниците права над тях? Кой друг знае за тайната? Кой заплашва да убие Рей?



Скачать книгу 'Наследници' Джон Гришам

Скачивание книги недоступно!!!




Читать первые страницы книги

Джон Гришам

Наследници

1

Пристигна с обикновената поща, по старомодния начин, тъй като съдията беше почти на осемдесет и нямаше вяра на модерната техника. Да не говорим за интернет и дори за факс. Той не използваше телефонен секретар и изобщо открай време не обичаше телефоните. Чукаше немощно по клавишите с двата си показалеца, буква по буква, прегърбен над старата си механична машина „Ъндъруд“ на писалището под портрета на Нейтан Бедфорд Форест. Дядото на съдията бе воювал с Форест при Шайло, и из целия Юг, затова от генерала по-тачена историческа личност нямаше. Трийсет и две години подред съдията мълчаливо отказваше да води съдебни заседания на 13 юли, рождения ден на Форест.

Пристигна заедно с друго писмо, едно списание и две сметки в пощенската кутия на професор Рей Атли в Юридическия факултет. Той го позна веднага, защото цял живот бе виждал пликове като този. Беше от баща му, когото дори и той наричаше „съдията“.

Професор Атли разгледа плика. Чудеше се дали да го отвори на място, или да изчака. При съдията човек никога не знаеше дали новините ще са добри или лоши, макар че старецът умираше и добрите новини бяха рядкост. Писмото бе тънко и съдържаше само един лист хартия; в това нямаше нищо необичайно. Рубън Атли пестеше писаното слово, макар че навремето бе известен с витиеватите си речи в съдебната зала.

Делово писмо, това поне беше сигурно. Съдията не обичаше да хвърля думи на вятъра, мразеше клюките и празните приказки, било то в устна или в писмена форма. Чаят с лед на верандата в неговия случай означаваше възстановка на Гражданската война, най-вероятно на битката при Шайло, където той отново стоварваше цялата вина за поражението на Конфедерацията върху лъснатите недокоснати ботуши на генерал Пиер Борегар, човек, когото съдията би мразил и в рая, ако случайно го срещнеше там.

Скоро щеше да умре. Седемдесет и девет годишен, с рак на стомаха. Диабетик с наднормено тегло, страстен почитател на лулата, с болно сърце, преживяло три инфаркта, и множество дребни страдания, които го мъчеха от двайсет години и сега се готвеха да го довършат. Болката беше непрекъсната. По време на последния им разговор преди три седмици, когато Рей позвъни, защото съдията смяташе междуградските тарифи за жив обир, гласът на стареца звучеше немощно и напрегнато. Говориха по-малко от две минути.

Обратният адрес беше с релефни златни букви: Председател Рубън В. Атли, 25 областен канцлерски съд, окръг Форд, Клантън, Мисисипи. Рей пъхна писмото в списанието и тръгна по коридора. Съдия Атли вече не председателстваше съда. Бе загубил изборите преди девет години, тежко поражение, от което тъй и не успя да се съвземе. Трийсет и две години бе служил съвестно на хората, а те го изхвърлиха заради някакъв младок, който си правеше реклама по радиото и телевизията. Съдията отказа да води кампания. Заяви, че бил затрупан с работа, пък и хората го познавали добре и ако искали да го преизберат, щели да го направят, и толкоз. На мнозина тази стратегия се бе сторила арогантна. Съдията спечели в окръг Форд, но беше разбит в останалите пет.

Докато го изкарат от сградата на съда, минаха пет години. Кабинетът му на втория етаж бе преживял пожар и две преустройства. Съдията не бе позволил да го докоснат нито с боя, нито с чук. Когато окръжните инспектори най-сетне го убедиха, че ако не се изнесе, ще го извадят насила, той натъпка в кашони събираните три десетилетия ненужни папки, бележки и прашасали стари книги, занесе ги вкъщи и ги струпа в кабинета си. Когато кабинетът се напълни, съдията взе да ги реди по коридорите към трапезарията и дори в салона.

Рей кимна на един седнал в коридора студент. Поговори пред кабинета си със свой колега. После влезе, заключи вратата зад себе си и остави писмото на средата на бюрото. Свали си сакото, окачи го на вратата, прекрачи купчината дебели юридически книги, които прескачаше от половин година, и както всеки ден се зарече да сложи тук някакъв ред.

Стаята беше три на четири метра, с малко бюро и диванче, и двете покрити с достатъчно книжа, за да убедят хората колко зает човек е Рей. Нищо подобно. През втория семестър той водеше един курс по антитръстово законодателство. Освен това трябваше да пише книга, поредния скучен, дотеглив трактат върху монополите, който нямаше да бъде прочетен от никого, но пък щеше да разкраси биографията му. Беше назначен на постоянна длъжност, но като всички сериозни професори спазваше най-важния принцип на академичния живот: „Пиши или ще те отпишат.“

Седна на бюрото си и бутна встрани книжата.

Пликът бе адресиран до професор Н. Рей Атли, Университет на Вирджиния, Юридически факултет, Шарлотсвил, Вирджиния. Е-тата и О-тата бяха замазани. Лентата на машината плачеше за смяна от десет години. Освен всичко друго съдията нямаше вяра и на пощенските кодове.

„Н“ беше от Нейтан — първородният син бе кръстен на генерала, само че малцина го знаеха. Един от най-страшните скандали между него и баща му се дължеше на решението на младежа да изостави „Нейтан“ и да си пробива път в живота просто като Рей.

Писмата на съдията винаги бяха адресирани до Юридическия факултет и никога до апартамента на сина му в центъра на Шарлотсвил. Съдията обичаше титлите и важните адреси и искаше хората в Клантън, дори и пощальоните, да знаят, че синът му е професор по право. Беше ненужно. Рей преподаваше (и пишеше) от тринайсет години и важните хора в окръг Форд знаеха това.

Отвори плика и разгъна единствения лист в него. Името, титлата и адресът на съдията отново бяха с релефен печат, а пощенският код отново липсваше. Старецът сигурно разполагаше с неограничени запаси такива бланки.

Писмото бе адресирано до Рей и по-малкия му брат Форест, единственото потомство от злополучния брак, приключил през 1969-а със смъртта на майка им. Както винаги съдията беше лаконичен:

Моля направете необходимото да се явите в кабинета ми в неделя, 5 май, в 17 ч за да обсъдим управлението на наследството ми.

Искрено ваш, Рубън В. Атли

Характерният подпис се бе свил и изглеждаше неуверен. Години наред бе красял заповеди и постановления, променили живота на безброй хора. Решения за развод, за попечителство върху деца, прекратяване на родителски права, осиновявания. Становища, уреждащи спорове за наследства, съмнителни изборни резултати, претенции за земя или битки за присвоени територии. Някога подписът на съдията беше самоуверен и широко известен; сега той представляваше смътно позната драскулка на много болен старец.

Болен или не, баща му щеше да получи своето. Рей знаеше, че ще се яви в кабинета му в уреченото време. Току-що бе призован и колкото и да се дразнеше, не хранеше и най-малкото съмнение, че двамата с брат му ще се довлекат пред негова светлост за поредното мъмрене. Напълно в стила на баща му да избере удобен за самия него ден, без да пита когото и да било.

Съдията имаше навика, присъщ вероятно на повечето му колеги, да определя датите за разпити и крайните срокове, без да се съобразява с чуждите планове. Подобна тираничност беше обичайна и дори желателна, когато човек трябваше да се разправя с претоварени графици, досадни тъжители, заети или мързеливи адвокати. Но съдията ръководеше семейството си горе-долу по същия начин и главно затова Рей Атли преподаваше право във Вирджиния, вместо да го практикува в Мисисипи.

Отново прочете призовката, а после я остави върху купа със задачите си. Отиде до прозореца и погледна към двора, където всичко беше разцъфтяло. Не беше сърдит или ядосан, само се дразнеше, че баща му пак може да му диктува какво да прави. Но старецът умира, каза си Рей. Не му се връзвай. Едва ли още често ще пътуваш до вкъщи.

Наследството на съдията бе забулено в мистерия. Основното му достойнство беше къщата — построена преди Гражданската война и завещана от същия онзи Атли, който бе участвал в боевете на страната на генерал Форест. На някоя сенчеста улица в старата част на Атланта подобна сграда би струвала над един милион долара, но не и в Клантън. Тук тя стърчеше насред двайсет запуснати декара на три пресечки от градския площад. Подовете бяха продънени, покривът капеше, а Рей не помнеше стените да са виждали прясна боя. Той и брат му можеха да продадат къщата за стотина хиляди долара, но купувачът трябваше да даде двойно повече, за да я направи обитаема. Никой не би живял там; всъщност Форест не беше стъпвал в къщата от години.

Наричаше се Кленова градина, като че ли беше някакво внушително имение с прислуга и светски живот. Последният човек, работил тук, беше чистачката Айрийн. Преди четири години бе починала и оттогава къщата не беше видяла нито прахосмукачка, нито полирпаста. Съдията плащаше на един бивш престъпник двайсет долара седмично да коси тревата, но се разделяше с парите много неохотно. По неговото високообразовано мнение осемдесет долара месечно си бяха жив обир.

Когато Рей беше малък, майка му наричаше дома им Кленова градина. Никога не вечеряха вкъщи, а в Кленовата градина. Адресът им не беше „Семейство Атли на Четвърта улица“, а „Кленова градина на Четвърта улица“. Повечето хора в Клантън нямаха имена на къщите си.

Майка му умря от аневризъм и я положиха върху една маса в салона. Два дни поред целият град се точеше по верандата, през антрето, през салона за последна почит и към трапезарията за пунш и сладки. Рей и Форест се криеха на тавана и проклинаха баща си, задето търпеше подобен фарс. Там долу лежеше собствената им майка, хубава млада жена, бледа и неподвижна в отворения ковчег.

Форест наричаше къщата Кленова руина. Червените и жълтите кленове, опасвали някога улицата, бяха изсъхнали от неизвестна болест. Прогнилите им дънери така и не бяха разчистени. Четири огромни дъба хвърляха сянка върху моравата. Те сипеха тонове листа — твърде много, за да бъдат събрани с гребло. И поне два пъти годишно някой клон се откършваше и падаше върху

Книгу Джон Гришам Наследници скачать бесплатно,

Другие произведения авторов/автора



Камерата
Клиентът
Партньори
Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град)
Бялата къща
Да пропуснеш Коледа
Време да убиваш
Присъдата
Ударът
Адвокат на улицата
Top-10
авторов книг
А Б В Г Д Е Ж З И К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Э Ю Я