Джон Гришам

Камерата

Навремето бях адвокат и защитавах хора, обвинени във всевъзможни престъпления. За щастие не съм имал клиент, извършил предумишлено убийство и осъден на смърт. Не ми се е налагало да влизам в Отделение на очакващи екзекуция, нито пък да върша нещата, които вършат адвокатите в този роман.

Тъй като ненавиждам подготвителните проучвания, направих онова, което обикновено правя, когато пиша книгите си. Издирих адвокати със съответния опит и се сприятелих с тях. Обаждах им се по всяко време и измъквах необходимата информация. Тук искам да им благодаря за това.

Ленард Винсънт от много години е адвокат към Отдела за работа със затворници в щата Мисисипи. Той отвори за мен вратите на своята кантора. Помогна ми да се справя със законите, показа ми делата си, разведе ме из огромния щатски затвор, известен просто като Парчман. И неговите безкрайни истории се вплетоха някак в моя разказ. Ленард и аз още се борим със сложните морални измерения на смъртното наказание. Струва ми се, че и занапред ще е така. Благодаря и на неговите колеги, както и на надзирателите и служителите в Парчман.

Джим Крейг е човек с голямо сърце, а и чудесен юрист. Като изпълнителен директор на Центъра за защита на углавни престъпници в щата Мисисипи той е служебният адвокат на повечето осъдени на смърт. Джим Крейг умело ме преведе през непроходимия лабиринт от обжалвания след произнасяне на присъдата и битки за защита правата на осъдения. Неизбежните грешки са мои, не негови.

С Том Фрийланд и Ги Гилеспи учихме заедно в Юридическия факултет. Благодаря им за помощта. Марк Смирноф е мой добър, приятел и редактор на „Оксфорд Америкън“ и както обикновено поработи върху ръкописа ми, преди да го изпратя в Ню Йорк.

Благодаря също на Робърт Уорън и Уилям Балард за помощта им и както винаги специални благодарности на моята най-добра приятелка Рьоне, която продължава да наднича зад рамото ми, за да чете всяка нова глава.

1

Решението да се постави бомба в кантората на адвоката евреин бе взето сравнително лесно. В операцията щяха да участват само трима. Първият осигуряваше парите, вторият бе местен човек, който добре познаваше района, а третият бе патриот и фанатик с талант за взривни устройства и учудваща способност да изчезва безследно. След взрива той напусна страната и шест години се кри в Северна Ирландия.

Адвокатът се казваше Марвин Крамер, четвърто поколение евреин от Мисисипи. Семейството бе забогатяло от търговия в делтата. Той живееше в стара къща в Гринвил, крайречен град с малобройна, но силна еврейска общност, едно приятно място, в чиято история имаше съвсем незначителни расови разногласия. Занимаваше се с право, тъй като търговията го отегчаваше. Подобно на повечето евреи от германски произход, и семейство Крамер се бяха интегрирали напълно в културата на Юга и се смятаха за типични южняци, които просто изповядват различна религия. Изблиците на антисемитизъм бяха рядкост. Общо взето, членовете на фамилия Крамер се бяха слели с останалата част на обществото и си гледаха работата.

Марвин не бе като другите. В края на петдесетте години баща му го изпрати на север да учи в колежа Брандис. Там той прекара четири години, после още три в Юридическия факултет на Колумбийския университет. При завръщането му в Гринвил през шейсет и четвърта Мисисипи се бе превърнал в център на движението за граждански права. Марвин активно се включи в него. Не мина и месец, откакто отвори малка адвокатска кантора, и го арестуваха заедно с двама негови състуденти от Брандис заради опитите им да регистрират чернокожи гласоподаватели. Баща му беше бесен. Семейството се чувстваше неловко, но Марвин пет пари не даваше. Получи първата смъртна заплаха на двайсет и пет години и започна да носи оръжие. На жена си, която беше от Мемфис, също купи пистолет. Нареди на чернокожата им прислужница и тя да носи пистолет в чантата си. Семейство Крамер имаха две момченца — близнаци на две години.

Първото дело за граждански права бе заведено през шейсет и пета от адвокатската кантора „Марвин Б. Крамер и сие“ макар тогава все още да нямаше съдружници срещу местни управници. Ставаше дума за редица случаи на дискриминация при гласуването. Вестниците в целия щат съобщиха за делото на първите си страници и поместиха снимката на Марвин. Името му попадна и в списъка на евреите, на които Кланът се готвеше да отмъсти. Представете си само — адвокат, евреин, радикал с брада и меко сърце, учил при евреи на Север, а сега тук, в делтата на Мисисипи, протестира заедно с черните и ги представя в съда. Беше прекалено.

После се появиха слухове, че адвокатът Крамер плаща със собствените си пари гаранциите за защитниците и активистите на движението за граждански права. Той водеше дела само срещу институциите на белите. Плати за възстановяването на църква на чернокожи, взривена от Клана. Бяха го виждали да приема негри в дома си. Държеше речи пред евреи на север и ги насърчаваше да се присъединят към борбата. Пишеше до вестниците пламенни писма, от които бяха публикувани само няколко. Адвокатът Крамер се приближаваше смело към гибелта си.

Присъствието на пазач, патрулиращ нощем сред цветните лехи, предотврати нападението в дома на Крамер. Марвин му плащаше от две години. Беше бивш полицай, въоръжен от глава до пети. Семейство Крамер се постараха цял Гринвил да узнае, че ги охранява отличен стрелец. Кланът, разбира се, знаеше за пазача и нямаше намерение да го закача. Така бе взето решението за взривяването на кантората, а не на дома на Крамер.

Планирането на операцията отне съвсем малко време, най-вече защото в нея участваха няколко души. Човекът с парите, нафукан бял расист, се казваше Джеремая Доугън и тогава изпълняваше временно ролята на имперски маг на Клана в Мисисипи. Предшественикът му бе окошарен, така че Джери Доугън се забавляваше чудесно, като организираше бомбените атентати. Всъщност по-късно ФБР призна, че Доугън е бил много ефективен като терорист, тъй като е прехвърлял мръсната работа на малки, независими ударни групи, нямащи нищо общо една с друга. ФБР бяха постигнали съвършенство при внедряването на информатори в Клана. Затова Доугън не вярваше на никого, освен на собственото си семейство и на неколцина съучастници. Притежаваше най-големия паркинг в Меридиън, Мисисипи, и бе натрупал купища пари от всевъзможни тъмни сделки. Понякога проповядваше в селските баптистки църкви.

Вторият от групата също бе член на Клана. Казваше се Сам Кейхол и беше от Клантън, Мисисипи, окръг Форд, на три часа северно от Меридиън и на един час на юг от Мемфис. Кейхол беше известен на ФБР. Те обаче не знаеха за връзката му с Доугън. Според ФБР Кейхол беше безобиден, тъй като живееше в район, където Кланът не развиваше почти никаква дейност. Напоследък в окръг Форд бяха изгорени няколко кръста, но нямаше нито бомбени атентати, нито убийства. Във ФБР знаеха, че бащата на Кейхол е бил член на Клана, но, общо взето, семейството изглеждаше доста пасивно. Привличането на Сам Кейхол беше великолепен ход на Доугън.

Бомбеният атентат срещу кантората на Крамер започна с едно телефонно обаждане в нощта на седемнайсети април шейсет и седма, година. Подозирайки — и не без основание, — че телефоните се подслушват, Джеремая Доугън изчака до полунощ и се отправи към една бензиностанция на юг от Меридиън. Там имаше телефонен автомат. Освен това подозираше, че ония от ФБР го следят. Прав беше. Наблюдаваха го, но нямаха никаква представа на кого се обажда.

Сам Кейхол слушаше мълчаливо от другата страна, зададе един-два въпроса и затвори. После си легна, но не каза нищо на жена си. Тя знаеше, че не трябва да пита. На сутринта той излезе рано и пое към Клантън. Закуси в кафенето, а после позвъни от телефонен автомат в съдебната палата на окръг Форд.

Три дни по-късно, на двайсети април, Кейхол напусна Клантън на здрачаване и шофира в продължение на два часа до Кливланд, университетски град в делтата, на един час път от Гринвил. Чака четирийсет минути на паркинга на оживен търговски център. Нямаше и следа от зелен понтиак. Хапна пържено пиле в евтин ресторант, после пое към Гринвил, за да разгледа кантората на „Марвин Б. Крамер и сие“. Преди две седмици Кейхол беше прекарал цял ден в Гринвил и опозна града доста добре. Намери кантората на Крамер, след това — внушителния му дом, а после откри синагогата. Доугън каза, че може би идва ред и на синагогата, но първо трябва да ударят по адвоката евреин. Преди единайсет Кейхол бе отново в Кливланд. Откри зеления понтиак не на паркинга в търговския център, а на спирката за камиони на шосе 61. Това беше резервният вариант. Намери ключа под постелката на мода и подкара колата през тучните поля на делтата. Отби по черен път и отвори багажника. В картонена кутия, покрита с вестници, откри петнайсет пръчки динамит, три капсул-детонатора и фитил. Подкара към града и зачака в едно денонощно кафене.

Точно в два през нощта третият член на екипа влезе в претъпканото заведение и седна срещу Сам Кейхол. Казваше се Роли Уедж. Нямаше повече от двайсет и две години, но си бе спечелил славата на ветеран от войната срещу гражданските права. Твърдеше, че е от Луизиана, а сега живееше някъде из планините, където никой не можеше да го намери. Без следа от самохвалство той бе казвал няколко пъти на Сам Кейхол, че му е писано да умре във войната за установяване господството на белите. Баща му бил член на Клана, който работел като строителен предприемач. Събарял стари къщи. От него Роли се научил да борави с експлозиви.

Сам знаеше съвсем малко за Роли Уедж, а и не вярваше много на приказките му. Никога не бе питал Доугън къде е открил хлапето.

Около половин час пиха кафе и разговаряха за незначителни неща. Чашата на Кейхол от време на време нервно потракваше по масата, докато Роли беше спокоен и невъзмутим. Очите му не мигваха. Бяха вършили това заедно вече няколко пъти, но Кейхол не преставаше да се възхищава на хладнокръвието на това момче. Беше казвал на Джеремая Доугън, че не трепва дори когато наближават целта и поставя динамита.