Джон Гришам

Присъдата

1

Лицето на Николас Истър се закриваше малко от витринката, пълна с изящни безжични телефони. Той не гледаше право към обектива, а наляво, може би към някой клиент или към щанда, където разни хлапета се бяха струпали над новите азиатски електронни игри. Макар направена от трийсет-четирийсет метра разстояние, и то сред навалицата по търговската улица, снимката беше ясна и разкриваше симпатично лице — гладко избръснато, с волеви черти и юношеска красота. Истър беше на двайсет и седем, знаеха го със сигурност. Без очила. Без халка на носа или причудлива прическа. Нищо не подсказваше, че е един от обичайните компютърни хаховци, които работеха в магазина за пет долара на час. В анкетната му карта пишеше, че е там от четири месеца, след като е прекъснал за малко следването си, макар че нито един колеж в радиус от триста мили не бе чувал за него. Сигурни бяха, че лъже.

Не ще и дума, че лъжеше. Разузнаването им беше твърде добро. Ако той наистина следваше, вече щяха да знаят къде, откога, каква специалност, отлични или слаби оценки има. Щяха да знаят. Той беше един обикновен продавач в магазина за електроника на търговската улица ни повече, ни по-малко. Може би се канеше да следва някъде. Може би го бяха изключили и все още предпочиташе да се представя за временно прекъснал студент. Вероятно така се чувстваше по-добре, въобразяваше си, че има цел в живота.

Но не беше никакъв студент — нито сега, нито в близкото минало. В такъв случай можеха ли да му вярват? Този въпрос бе засяган неведнъж — всеки път, когато стигаха до името му в общия списък, и снимката на Истър изпълваше екрана. Клоняха към мнението, че лъжата е безобидна.

Не пушеше. В магазина пушенето се забраняваше категорично, но Истър бе забелязан (макар и не заснет) да обядва в мексикански ресторант с колежка, която изпушила две цигари, докато пиела лимонада. Той като че нямал нищо против дима. Е, значи поне не спадаше към най-върлите врагове на тютюна.

Слабото лице на снимката беше със слънчев загар и усмивка на притворените устни. Под червеното служебно сако се виждаше бяла риза с модерна яка и подходяща раирана вратовръзка. Изглеждаше спретнат, в добра форма, а човекът, на когото дължаха снимката, бе успял и да поговори с него под предлог, че се кани да си купува компютър; твърдеше, че Николас е любезен, услужлив, умен и приятен младеж. На табелката с името му пишеше, че е заместник управител, но по същото време в магазина бяха засечени още двамина с подобен надпис.

Един ден след снимката в магазина влезе привлекателна млада жена с джинси и докато се мотаеше около щанда за компютърни програми, небрежно запали цигара. По някаква случайност Николас Истър се оказа най-близкият продавач, или заместник-управител, или както там се наричаше, тъй че любезно пристъпи към жената и я помоли да не пуши. Тя се престори на засегната, дори обидена от това и се опита да го предизвика. Той остана все тъй тактичен и обясни, че пушенето в магазина е строго забранено. Нека бъде така добра да пуши другаде.

— На вас пречи ли ви? — запита тя, пускайки облаче дим.

— Всъщност не — отвърна той. — Но пречи на човека, който притежава този магазин.

След тона отново я помоли да престане. Тя обясни, че много искала да си купи касетофон и го попита би ли донесъл пепелник. Николас измъкна изпод щанда празна кутия от кока-кола и дори сам пое цигарата, за да я изгаси. Двайсетина минути си бъбриха за различни радиоприемници, докато жената се колебаеше в избора. Тя флиртуваше най-безсрамно, а той явно нямаше нищо против. След като плати покупката, жената му остави телефонния си номер. Той обеща да се обади.

Целият епизод трая двайсет и четири минути и се записваше на малък диктофон в чантичката й. Адвокатите и експертите го прослушаха и двата пъти, когато снимката на Николас се появяваше върху стената. Докладът на жената беше в папката — шест машинописни страници с наблюдения за всичко: от маратонките (стари найкове) до дъха му (канелена дъвка), речниковия запас (на студентско ниво) и начина, по който бе поел цигарата. Според нея — а тя имаше опит в подобни неща — никога не бе пушил.

Слушаха приятния му тембър, слушаха как умело превъзнася стоките уж покрай любезния разговор и все повече го харесваха. Беше умен и не мразеше тютюна. Не можеше да се каже, че е идеален за тях, но определено си струваше да го държат под око. Проблемът с Истър като потенциален съдебен заседател номер петдесет и шест беше там, че знаеха твърде малко за него. Очевидно бе цъфнал по Крайбрежието най-много преди година, но те нямаха представа от къде идва. Миналото му тънеше в пълна загадка. Бе наел малко апартаментче на осем пресечки от Съдебната палата в Билокси — имаха снимки на жилищната сграда — и отначало бе работил като сервитьор в едно крайбрежно казино. Следваше бързо издигане до крупие и напускане само след два месеца.

Малко след като Мисисипи узакони хазартните игри, по Крайбрежието изникнаха като гъби десетки казина и се надигна нова вълна на благоденствие. Отвсякъде се стекоха тьрсачи на работа и беше логично да се предположи, че Николас Истър е пристигнал по същата причина както десетина хиляди други младежи. В преселването му имаше само една дребна странност — че бе успял толкова бързо да се регистрира като гласоподавател.

Караше фолксваген модел шейсет и девета година и след лицето му върху стената се появи снимка на овехтялата кола. Великолепно. Двайсет и седем годишен ерген, представящ се за временно прекъснал студент — тъкмо човек, който би карал подобна кола. По броните нямаше лепенки. Никакъв признак за политически убеждения, гражданска отговорност или любим отбор. Нито пък лепенка от университетски паркинг или пък избеляла квитанция от търговеца на стари автомобили. Що се отнасяше до тях, колата му не означаваше нищо. Нищо, освен живот на ръба на бедността.

Човекът, който прожектираше снимките и даваше почти всички обяснения, се наричаше Карл Нусман, адвокат от Чикаго. Вече не практикуваше, тъй като имаше собствена фирма за консултации по подбирането на съдебни заседатели. Срещу солидно възнаграждение Карл Нусман и неговата фирма посочваха подходящи хора за всяко конкретно дело. Събираха данни, правеха снимки, записваха гласове, а където се наложеше, пращаха и блондинки с тесни джинси. Карл и сътрудниците му танцуваха по ръба на закона и морала, но никой не можеше да ги хване натясно. В края на краищата, не е незаконно да снимаш кандидатите за съдебни заседатели. За да създадат модел на идеалния заседател и да изяснят общественото отношение към процеси, свързани с тютюна, те бяха провели три подробни телефонни анкети из окръг Харисън — преди шест месеца, преди два и накрая миналия месец. Не пропуснаха нито една снимка, нито една пикантна подробност. Разподагаха с досие за всеки възможен кандидат.

Карл натисна бутона и вместо фолксвагена се появи скучна снимка на жилищна сграда с олющена мазилка — домът на Николас Истър. Ново примигване ги върна към лицето.

— И тъй, имаме само три снимки на номер петдесет и шест — изрече малко раздразнено Карл, после се обърна и свирепо изгледа фотографа, един от безбройните му частни копои, който бе обяснил, че просто нямало как да докопа момчето, без да се издаде.

Фотографът седеше до стената в дъното срещу дългата маса, заобиколена от адвокати, сътрудници и експерти. Умираше от скука и се чудеше как да се измъкне час по-скоро. Беше петък вечер и минаваше седем часа. От стената ги гледаше номер петдесет и шест, оставаха още сто и четирийсет. Почивните дни щяха да бъдат ужасни. Отчаяно му се искаше да пийне нещо.

Запретнали ръкави, шестима адвокати със смачкани ризи драскаха безкрайните си бележки и от време на време хвърляха по някой поглед към лицето на Николас Истър. Експерти от всякакъв род — психиатри, социолози, юристи, анализатори на почерци — ровеха из папките и местеха дебелите купища компютърни разпечатки. Чудеха се какво да правят с Истър. Той беше лъжец и криеше миналото си, но на хартия и върху стената все пак изглеждаше подходящ.

А може би не лъжеше. Току-виж, се оказало, че миналата година е следвал в някой евтин колеж в Източна Аризона и просто някак са пропуснали този факт.

Стига сте го тормозили бе, помисли си фотографът, но благоразумно премълча. Сред тия образовани и високо платени тежкари той беше последният, в чието мнение биха се вслушали. Не му се полагаше да приказва.

Карл отново погледна към фотографа, изкашля се и продължи:

— Номер петдесет и седем.

Върху стената изникна потното лице на млада майка и поне двама души в залата тихичко се изкискаха.

— Трейси Уилкс — поясни Карл, сякаш му беше стара приятелка. По масата зашумоляха хартии. — Трийсет и четиригодишна, омъжена, майка на две деца, лекарска съпруга, два аристократични клуба, два фитнес-клуба, цял списък обществени дейности.

Сипейки всички тия подробности по памет, Карл щракна бутона на проектора. Зачервеното лице на Трейси изчезна и се появи нова снимка, която я показваше как тича по тротоара във възхитително розово-черен анцуг, със снежнобели маратонки и козирка над шикозните огледални очила, а косата й се развява назад, безупречно прибрана в спретната конска опашка. Пред себе си тикаше спортна детска количка с бебе. Трейси живееше за спорта. Беше загоряла и стегната, но не съвсем слаба. Лоши навици почти нямаше. Нова снимка я показа в черен мерцедес — от всички прозорци надничаха дечурлига и кучета. На следващата тя товареше в същата кола купища покупки от супермаркета, вече с други маратонки и шорти. Имаше вид на жена, решила завинаги да остане атлетична. При нея нямаха проблеми със следенето, защото вечно беше заета до самозабрава и не си правеше труда да се оглежда.

Карл прехвърли няколко снимки на дома й — типична къща на лекар, масивна триетажна постройка в крайградския район. Позабави се с тях, защото пазеше най-доброто за накрая. И ето я пак Трейси — със запотено лице, захвърлила на тревата скъпия спортен велосипед, седнала под едно дърво в парка, далеч