Стивън Бруст

Дракон

Тази книга бе написана

за моя скъп приятел Джери Съливан,

който спаси положението с обложката на албума

Благодаря на следните хора, които много ми помогнаха в този труд: Корвин Бруст, Джейл Катрин, Пол Кнапенбергер, Беки Ошайро и Джипси.

Благодаря също на Ема Бул, Рафаел Картър, Памела Дийн и Уил Шетърли за полезните предложения и за щедрата им помощ при черновите; на Фред А. Леви Хаскъл за последните поправки; на Лиз, Беки, Синди и Тесла за шоколада, първите реакции и т.н.; и на Патрик и Тереза, за много неща, но най-вече за „Ферибота остров Стейтън“.

Крайно време е да благодаря на Стив Бонд, Рийн Бруст, Джон Роби и Джон Стенли: вие си знаете защо.

И както винаги, моите благодарности на Ейдриан Морган, чиито отпечатъци от пръсти са на всяка страница на всяка книга, която съм написал за Драгара.

И специални благодарности на Стивън Джоунс от Уембли, Англия, който преди всичко ми подхвърли идеята.

1.

Паметта е като „тука има, тука нема“

Там бях.

Без майтап.

Толкова пъти и по толкова начини ни бяха накълцали, че едва ли можеше да се твърди, че имаме боен строй, а врагът непрекъснато получаваше подкрепления. Бях се скапал от умора като всички останали от командата и се ужасявах от мечовете, бръмчащи покрай ушите ми, и от разните магии, които правеха „ууушш“ над главата ми, или може би беше обратното; и беше пълно с мъртъвци, стенещи и гърчещи се по земята, и вкочанени и изцъклени ранени, а това със сигурност беше обратното, но ви го описвам така, както го помня, макар да знам, че паметта понякога ми върти номера.

Повече по въпроса — след малко.

Най-напред трябва да се извиня, че започвам от средата, но общо взето спомените ми започват точно оттам.

Значи, ето ме и мен, в разгара на пълномащабно сражение. В смисъл — там, където не би трябвало да бъде никой уважаващ себе си професионален убиец. Нещо повече — в разгара на пълномащабно сражение с ясното съзнание, че бях на губещата страна, поне в тази част на сражението. Стоях на Хълма на Дориан, със Стената на около двеста разтега зад мен и с Гробницата (която не е гробница, никога не е била гробница и изобщо не би трябвало да се нарича така) на около четвърт миля вляво от мен. Искаше ми се да телепортирам или най-малкото да побягна, но не можех, защото… ами просто не можех. Имах си сабя и носех по себе си толкова въоръжение, че с него можеше да се снаряжи половината рота на Кропър (моята част, ура, ура). Пред нас беше врагът, приближаваше се с всяка стъпка и този път изглеждаха решени да устоят. Бяха толкова много, че единственото, което можех да измисля, бе „като толкова го искат проклетия хълм, да си го вземат, да му се не види“, но знаех, че не съм прав, и приятелчетата ми по бака със сигурност щяха да оспорят този възглед; толкова зор бяхме хвърлили да го завземем, преди всичко. (И се бяхме провалили. Защо тогава държахме хълма? Не знам; тези неща не ги обясняват на простите пехотинци.)

После, сякаш всичко дотук не стигаше, чух как барабанът отпра отсечено „Време да си жив“, което означаваше да се строим за атака. Предположих, че капитанът е решил, че не сме достатъчно силни да се отбраняваме, или искаше да опъне петалите сред блясъка на славата. Не знам; според мен щом вече си заел по-висока позиция, защо трябва да я губиш с атака? Искаше ми се да го нарека идиот, но знаех, че не е.

Отпуснах хватката на сабята и поех полагащите се „три дълбоки дъха“, щом той застана пред нас. Озовах се плътно вдясно от Дън, резервния знаменосец, което постави средната ми продължителност на живота само маргинално над неговата, а неговата беше почти същата като на знаменоската, а нейната математически почти не се различаваше от нулата. Какво пък, двамата си я бяха искали тази работа. Ето, че си я получиха.

Този път капитанът не ни държа речи; предполагам, че беше казал всичко, което имаше за казване, през последните два дни. Просто подаде сигнала, който ни подкара напред.

Също както преди открих, че се движа, въпреки че не помня да съм взимал подобно решение; зачудих се, както още няколко пъти преди, дали в това няма скрита някаква дискретна магия, но не мисля. Помня, че наистина, ама наистина исках да духна, обаче не можех, тъй че, разбира се, направих единственото, което можех: започнах да се моля. Твърде късно беше за това, обаче и нищо не стана.

Или може да е станало; не съм сигурен.

О, да, щях да говоря за паметта. Може би паметта е откъдето започва. Не знам откъде започва; може би отчасти това е причината да го разказвам, с надеждата, че ще го подредя и ще придам някакъв смисъл на цялата работа. По-важната причина да го правя са златните кюлчета, разбира се. Та докъде бях стигнал? Точно така, до паметта.

Една сутрин се събудих със спомена за нещо, което бях забравил предишния ден. Водех еднопосочен разговор с една метална кутия, точно каквото правя сега, в замяна на порядъчна сума чисто злато и всевъзможни странни дрънкулки и бях останал с чувството, че съм си изпълнил моята част от сделката, но после, на заранта след като приключих, първата ми мисъл беше, че някой си играе със спомените ми. Втората ми мисъл беше, че ако това е вярно, ще посегна на някой и той ще пострада сериозно. Третата ми мисъл беше да преценя, ако някой наистина потиска спомените ми, кой би могъл да е този някой. Последното беше смразяващо и ме събуди напълно, което доведе до едно от онази дразнещи разсъждения на тема „Колко беше сън и колко — не?“ След няколко минути го бях подредил в главата си и станах.

Лойош, познайникът ми, тъкмо се размърдваше. Плесна лениво с прилеповите си криле, изсъска ми сънено и каза в ума ми: „Да вземем да хапнем нещо, а?“

Казах: „Помниш ли Пропадите при Портата на смъртта?“

„Не. Изкуфял съм. Естествено, че помня…“

„Близо до Пропадите, помниш ли, че имаше една голяма статуя?“

„Да бе, шефе. Където Мороулан извърши оня шантав ритуал. Защо питаш?“

„Нищо“. Така. Ритуалът. И това го бях забравил. Мразя да имам тревожни мисли преди закуска. Мразя да имам мисли преди закуска.

„Важно ли е, шефе?“

„Зарежи, Лойош“.

Това беше тогава и илюстрира колко сложно нещо е паметта: бях забравил нещо важно, което се беше случило едва преди няколко дни, а ето че сега, след повече от три години, си спомням как се събудих и си говорих с Лойош за него. Интересно, нали?

Но ето, че те оставих, странна, лъскава измишльотина такава, която уж трябва да има уши от двете си страни, объркана кой точно съм аз и за какво изобщо говоря. Добре. Ще те оставя объркана още малко, а ако не ми вярваш, че ще изясня всичко, можеш да идеш да се обесиш. На мен ми е платено.

Забърках набързо омлет, изядох го и се измих; мислех си дали да не питам някого за странната си загуба на памет. Наскоро се бях запознал с две лица, които можеше и да знаят нещо по въпроса, но не изпитвах желание да ги питам; предполагам, че е свързано с проява на слабост. Но ме притесняваше. Все още мислех за това, когато приключих с обличането на джерегските си цветове (сиво и черно в случай, че си водите бележки) и проверих дали разните ми оръжия са на мястото си. След което излязох на улицата, която почти можеше да се каже, че е моя.

Обикновено не обикалям с телохранител. Първо, трудно би било да се намери някой, който да може да ме предупреди за опасност по-добре от Лойош; второ, не съм чак толкова важен, че да представлявам заплаха за когото и да било; а освен това е и унизително. Знам, че за някои в организацията броят на телохранителите е символ на власт, но за мен те са само досада.

Но аз съм различен. Не съм роден в организацията. Дори не съм роден в дома Джерег. Всъщност дори не съм роден като гражданин. Аз съм човешко същество. А те не са. Тази разлика е достатъчна, за да обясни всички други.

Тъй че можете да огледате наоколо, като мен. Виждате теклите, които притичват наоколо като дребните гризачи, на които са наречени, вършат разни неща, за които си мислят, че са важни, избират си плодове на щандовете за плодове и плат от тъкачите, залагат при местния букмейкър, тичат да работят в нечия градина или в работилницата на тъкача и, пряко или косвено, хранят мен. Виждате криотите и джегала, с благороднически титли, но с живот на буржоа, продават платове или плодове, или купуват мозъчни опиати, или се опитват да се спазарят с местния търговец на крадени вещи и, пряко или косвено, хранят мен. И най-рядко от всички, виждате истинските благородници, как се перчат наоколо като исола напролет, хвърлят петаци на бедните, пращат слугите си да купят отбрани вина и още по-екзотични мозъчни опиати и, пряко или косвено, хранят мен.

Изненадващо е, че съм толкова слаб.

Никой от тях не ме погледна по-особено, докато обикалях да изсмуча от тях всичко, което можех. Харесва ми така.

Разходката от жилището ми до офиса беше кратка, но времето бе достатъчно, за да добия представа какво става из квартала; точно в този ден не ставаше нищо забележително — най-малкото нямаше и намек за събитията, които вече се бяха задвижили. В този ден, както си спомням, пристигнах рано. Джерег действат денонощно, но реалното действие е най-вече нощем, тъй че нещата започват сравнително късно; рядко виждам офиса си преди обяд. В този ден пристигнах преди секретаря си, окачих наметалото си на окачалката за наметала, подпрях сабята си на стената и седнах зад бюрото си да видя дали сутринта е пристигнала някаква кореспонденция.

Имаше една: къс скъп пергамент, поставен на средата на бюрото. На него със ситен елегантен почерк беше изписано: „В. Талтош, баронет“. Вдигнах го и огледах внимателно гърба, на който се виждаше печат с драконова глава.

Седнах отново и помислих, преди да го отворя. Може би бях малко уплашен какво ли ми съобщаваше. Не, почти със сигурност бях уплашен какво ли ми съобщаваше. Вдигнах го и счупих печата, преди да ме е подхванал Лойош.