Стивън Бруст

Джерег

На моите родители, които разбират професионализма много по-добре от мен, всякога.

Благодаря на:

Стивън Бонд

Рийн Бруст

Лий Пелтън

Джон Роби

и

Джон Стенли

затова, че са, които са.

И специални благодарности на Ейдриан Морган, която изпъна платното и ми зае четките си.

Пролог

Има прилика, ако ми бъде позволена грубата метафора, между усещането за вледеняващ полъх и усещането за острие на нож, когато едното или другото те погали по тила. С малко усилие мога да събудя спомени и за двете. Вледеняващият полъх несъмнено ще се окаже по-приятният спомен. Например:

Бях единадесетгодишен и почиствах масите в ресторанта на баща ми. Вечерта бе спокойна, заети бяха само две от масите. Няколко клиенти току-що си бяха тръгнали и отивах при масата, на която бяха седели.

Масата в ъгъла беше заета от двойка. Мъж и жена. И двамата драгари, разбира се. По някаква причина заведението ни рядко се посещаваше от човеци; навярно защото и ние бяхме човеци, а те не искаха да се излагат, или нещо такова. Баща ми гледаше да си няма работа с други „източняци“.

На масата до отсрещната стена седяха трима. И тримата мъже, драгари. Забелязах, че на масата, която почиствах, няма оставен бакшиш, и чух как някой зад гърба ми изпъшка.

Обърнах се тъкмо в мига, в който главата на единия от тримата цопна в блюдото му с кълка от лиорн с червени чушки. Този път баща ми ме беше оставил аз да направя соса и първата безумна мисъл, която ми хрумна, бе, че много съм го подлютил.

Другите двама станаха невъзмутимо, като че ли изобщо не бяха притеснени за приятеля си. Тръгнаха към вратата и разбрах, че се канят да излязат, без да си платят. Озърнах се за баща ми, но той беше отзад, в кухнята.

Погледнах отново към масата — чудех се дали да притичам да помогна на задавилия се, или да спра другите двама, които се канеха се да се измъкнат, без да покрият сметката.

И тогава видях кръвта.

От гърлото на нещастника, чието лице бе цопнало в чинията, се показваше дръжката на кама. Много бавно ме осени какво е станало и реших: не, от двамата излизащи си господа пари няма да искам.

Не побягнаха, дори не се разбързаха. Минаха най-спокойно покрай мен към вратата. Останах на място като замръзнал. Мисля, че не съм дишал дори. Изведнъж усетих много ясно как бие сърцето ми.

Нечии стъпки спряха точно зад мен. Все така замръзнал, призовах Вийра, богинята — демон.

И в този момент в тила ми се опря нещо студено и твърдо. Толкова бях замръзнал, че не можах и да трепна. Щях и очите си да затворя, стига да можех. Но не, бях ги опулил право напред. В онзи момент не го осъзнах, но драгарката ме гледаше и понечи да стане. Забелязах я, когато мъжът с нея посегна да я спре, но тя бутна ръката му.

После чух тих, почти копринен глас в ухото си.

— Нищо не си видял. Ясно?

Ако тогава имах сегашния си опит, щях да разбера, че не съм в сериозна опасност — ако имаше намерение да ме убие, щеше вече да го е направил. Но го нямах и затова потръпнах. Усещах, че не бива, но не можах да се удържа. Драгарката вече почти бе стигнала до нас и непознатият сигурно я забеляза, защото ножът изведнъж се махна и чух отдалечаващи се стъпки.

Треперех неудържимо. Високата драгарка леко ме докосна по рамото. Забелязах на лицето й съчувствие. Такова изражение на драгар не бях виждал никога и то по своему ми се стори не по-малко страшно от току-що преживяното. За малко щях да залитна и да падна в прегръдките й, но се овладях. Осъзнах, че ми говори — тихо и нежно.

— Спокойно, отидоха си. Нищо няма да те сполети. Само се успокой, всичко ще е наред…

Баща ми влетя от кухнята.

— Влад! — извика ми. — Какво става тук. Защо…

Спря — видя трупа. Чух как повърна и изпитах срам за него. Тогава ръката на рамото ми се стегна. Усетих, че спирам да треперя, и погледнах момичето пред мен.

Момиче? Всъщност изобщо не можех да преценя възрастта й. Тя беше драгарка и можеше да е някъде между сто и хиляда години. Беше облечена в черно и сиво. Знаех, че това означава, че е от дома Джерег. Спътникът й, който вече се приближаваше към нас, също беше джерег. Тримата, които бяха седели на другата маса, бяха от същия дом. В това нямаше нищо особено; в ресторанта ни идваха драгари предимно от дома Джерег и по-рядко от Текла (всеки драгарски дом носи името на едно от тукашните същества).

Спътникът й застана зад нея.

— Влад ли се казваш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Аз съм Кийра. — Само кимнах. Тя отново се усмихна и се обърна към спътника си. Платиха си сметката и излязоха. Върнах се да почистя оцапаното от мъртвия. И от баща ми.

„Кийра — помислих. — Няма да те забравя“.

Когато пристигнаха стражите на Феникс, бях отзад, в кухнята, и чух баща ми да казва, че не, никой не е видял какво е станало, всички сме били отзад. Но така и не забравих усещането за студения нож, опрян в тила ми.

А другият пример…

Бях на шестнайсет и газех през джунглите на Адриланка. Градът бе някъде на стотина мили и беше нощ. Харесваше ми усещането за самота и лекият страх, стегнал стомаха ми при мисълта, че мога да се натъкна на див дзур, лиорн или, Вийра да ми е на помощ, на дракон.

Земята под ботушите ми пращеше от скършените клони и мляскаше, щом нагазех в кал. Никакво усилие не полагах да стъпвам тихо; надявах се, че шумът, който вдигам, ще подплаши всеки звяр, който би могъл да изплаши мен. Странна логика. Сега ми убягва.

Погледнах нагоре, но нямаше пролука в облачната пелена, загърнала Драгарската империя. Дядо ми беше разправял, че в източната ни родина небето не било така оранжево-червено. Казвал ми беше, че нощем човек можел да види там звезди и аз ги бях виждал през неговите очи. Той можеше да си отваря ума за мен и го правеше често. Беше част от метода му на обучение във вещерството. Същият метод, който ме доведе тогава, на шестнайсет години, в джунглите.

Небето огряваше джунглата достатъчно, за да виждам пътя си. Не обръщах внимание на драскотините по лицето и ръцете си от гъстия листак. Стомахът ми бавно се успокои от гаденето, която изпитах след телепортирането, довело ме тук.

Давах си сметка, че в това се крие голяма ирония: да приложа драгарското магьосничество, за да стигна тук, където можех да направя следващата стъпка в обучението си във вещерството. Наместих вързопа на гърба си и пристъпих на някаква поляна.

Реших, че може би ще ми свърши работа. Груб, обрасъл с гъста трева кръг с диаметър около четиридесет стъпки. Обиколих го бавно и много предпазливо, напрегнал очи за най-малките подробности. Само това оставаше, да се спъна в някое гнездо на криота.

Но полянката беше пуста. Отидох в средата и смъкнах вързопа. Измъкнах малкия черен мангал, торбичка въглища, черна свещ, благоуханна пръчица, умряла текла и шепа сухи листа. Листата бяха от растението джарънт, свещено за някои религии в Изтока.

Смачках грижливо листата на прах; после минах по обиколката на поляната, като хвърлях от праха пред себе си. Върнах се в средата. Там поседях малко, извършвайки ритуала с отпускането на всеки мускул по тялото, докато не изпаднах почти в транс. След като тялото ми се отпусна, на ума ми не остана нищо друго, освен да го последва. Щом се подготвих, сложих въглищата в мангала — бавно, парче по парче. Задържах за миг-два всяко: опипвах ръбчетата им и повърхността, като оставях саждите да се отъркат в шепата ми. При вещерството всяко нещо може се превърне в ритуал. Преди да е започнало същинското заклинание, подготовката трябва да се извърши подобаващо. Човек, разбира се, винаги може да изключи съзнанието си, да се съсредоточи върху очаквания резултат и да се надява. Шансовете за успех по този начин не са много добри. Странно, но когато се извърши по подходящ начин, вещерството е много по-удовлетворяващо от чародейството.

След като бучките въглища се наместиха точно както трябва, поставих между тях благоуханната пръчка. Взех свещта и загледах фитила дълго и упорито — карах го да пламне със силата на волята си. Можех, разбира се, да използвам кремък или чародейство дори, за да го запаля, но по този начин умът ми се настройваше на нужната вълна.

Предполагам, че и настроението на нощната джунгла е било благосклонно; само след минута-две видях от свещта да се вдига пушек, скоро последван от пламъче. Доволен бях също, че не усетих следа от душевното изтощение, съпътстващо изпълнението на по-голямо заклинание. До много скоро запалването на една свещ щеше да ме направи твърде слаб за псионичен контакт.

„Уча се, дядо“.

След това със свещта запалих въглените и вложих в тях волята си, за да се разгори хубав огън. Щом се разгоря, оставих свещта на земята. Вдишах приятно сладката миризма на уханната пръчица. Притворих очи. Кръгът смачкани листа на джарънт щеше да ме пази от случайни зверове, които можеха да ме притеснят. Зачаках.

След известно време — не знам колко — отново отворих очи. Жаравата в мангала грееше. Уханието изпълваше въздуха. Звуците на джунглата не проникваха през границите на полянката. Бях готов.

Взрях се дълбоко в тлеещите въглени и като отмервах дъха си, заговорих заклинанието — много бавно, както ме бяха учили. Изричах всяка дума и я отпращах