Жорж Блон

Лов на китове

— Пръхти! Ей там! Пръхти!

Прастарият вик от наблюдателницата1 — събужда и най-дълбоко заспалия харпунджия. Ейнар Бьорник не спеше на своя мостик, разбира се, не! Вече беше отворил вратата: той тичаше по трапа, който свързваше мостика с платформата, да, той тичаше, той летеше над палубата въпреки силното вълнение, което тресеше парахода. Душ от пръски го посрещна на носа. Очите на Бьорник бяха две настървени лъскави цепки в мокрото му лице. Той се обърна, вдигна глава към наблюдателницата:

— Къде? Къде?

Една ръка махаше френетично от бъчвата.

— Ей там, там, право напред! Пръхти! Пръхти!

Бьорник погледна отново. Хоризонтът се издигаше и спускаше пред него, а сивите вълни запращаха пяната си към бялото небе.

— Пръхти! Ей там! Там! Пръхти!

От върха на един воден купол между две вълни Бьорник забеляза фонтана. Въпреки разстоянието той без колебание разпозна водния букет, който се разпукваше право нагоре, с притъпен връх от силния вятър. Фонтан на голям син кит. Бьорник постави лоста на машинния телеграф на „пълен напред“, замаха с лявата си ръка към носа, за да покаже на рулевия, че трябва да държи така, право пред себе си.

Слава богу, дните на кашалота бяха изтекли. Международната китоловна комисия беше обявила по радиото, че ловът на сини китове е открит — вече можеше да се гони този първокласен дивеч, това несравнимо богатство. Бьорник още беснееше, като си спомнеше тази скъпоценна плячка, дето трябваше да я отминава, да я оставя да си скача весело и най-нахално в морето, а в това време оръдието да стои заредено с харпун, готов да излети.

Укрепеният вълнорез на парахода цепеше морето, хвърляше се срещу вълните, блъскаше ги, пяната хвърчеше пред оръдието и пръскаше Бьорник. Но Бьорник дори не забелязваше, той целият беше поглед, закован в морето, премерващ при всяко качване на кораба разстоянието между оръдието и фонтана на кита. Сухоземецът не би забелязал този фонтан сред развълнуваната синя шир; ала Бьорник, Бьорник го виждаше прекрасно и не преставаше да преценява разстоянието. Няма съмнение, китът не идваше срещу парахода, той плуваше в същата посока. Но не много бързо. Параходът се носеше с най-голямата си мощ, целият му корпус се тресеше от усилията на машините. Бьорник имаше чувството, че корабът му не помръдва, че е залепнал за морето. Тялото му, неговото собствено тяло се тресеше.

„Ще се гмурне! Ще се гмурне и рискуваме да го загубим!“

Животът на капитана-харпунджия по ловните места е едно изтощително и непрестанно напрежение. „Е, какво? Няма китове, а? Кога най-после ще чуя този вик «Пръхти»? Най-после, чувам го, добре, виждам фонтана, да побързаме! Но дали ще е дълго пред очите ми този фонтан! Ако китът се спусне надолу, ако се гмурне в дълбочините, ще го видя ли пак и къде, в какви условия? Няма ли да чуе кораба, който го гони, няма ли да побегне с всичка сила?“

Синият кит е шампион на бързина. Побегне ли, може да стигне двайсет възла. А параходът — осемнайсет… при условие, че морето не е против него, както днес.

Бьорник изруга. Няма вече фонтан над морето. Китът се гмурваше. На каква дълбочина, на какво разстояние, иди го питай! Синият кит изчезва в дълбочините за пет, десет, петнайсет минути. Ужасно мъчителни за харпунджията.

Бьорник се обърна. Той видя над себе си мъжете от палубата, които го гледаха. Почти целият екипаж беше там, включително и готвачът. Единствено механиците, радистът и кърмчията бяха на поста си и сигурно се пукаха от яд, че не могат като другите да отидат да се поокъпят на палубата. Някои от тези хора бяха виждали преследвани, харпунирани, влачени край борда китове, но за тях всеки нов кит беше също тъй възбуждащ, както първия; нищо не би ги възпряло да изтичат на палубата, за да го видят — дори и смъртната заплаха, така им се струваше.

— Е, какво! — кресна им Бьорник. — Гмурна се! И сетне? Като сме го изтървали, изтървали сме го.

Отказваше ли се Бьорник? Никога! Всеки забелязан и подгонен кит му принадлежеше, както собствената му кръв, и ако изтървеше някой от тях, сякаш нещо от самия него се откъсваше. Всеки път, щом видеше лицата на своите хора, обърнати към него, лицата на хората, чиито око и ръка беше той, струваше му се, поне за минута, че добива от тях някаква свръх-Човешка сила, някаква неуязвимост. Но преди края всяка оптимистична дума можеше да донесе нещастие. Вдигайки очи, Бьорник се запъти към мостика.

— Три четвърти напред!

Вероятно китът не се беше спуснал с пълна скорост към дълбочините; не трябваше да го задминават много. Бьорник се върна само няколко стъпки по мостчето, за да извика на наблюдателя:

— Ще те хвърля в морето, ако заспиш!

Не, нямаше опасност да заспи в бъчвата си. От движението на кораба този манекен в шуба се мяташе в ужасни елипси около мачтата.

— Не мога да пръхтя вместо него! — извика мъжът.

Бьорник вдигна рамене, върна се на мостика, където всички прозорци бяха смъкнати. Щом се появеше фонтан, Бьорник отваряше всичко, не искаше да има никаква преграда, никаква пречка между него и кита. Там, на носа, оръдието се издигаше към бялото небе и се спускаше обляно от водни пръски. Вятърът полюшваше висящия край на блестящото харпунно въже, дълго сто и двайсет метра. Всяко от тези найлонови въжета струваше двеста ливри; никое от тях не можеше да послужи за повече от двайсет кита, някои се скъсваха от първия път. Но един син кит можеше да струва две хиляди ливри.

— Вятърът не отслабва — каза човекът на руля.

— Виждам, да го вземе дяволът!

От вятъра всички опнати въжета на кораба трептяха като струни на арфа. Бьорник хвърли поглед към десния борд. Над бялата бариера на грамадния леден блок, не много високо над хоризонта, небето ставаше моравосиьо. Между скования в лед бряг и парахода — няколко големи айсберга. От другата страна, от левия борд, се забелязваше миниатюрният силует на помощната лодка, предназначена да прибира убитите китове и да ги буксира до кораба-майка. Нищо друго по морската шир. Корабът-майка беше невидим, отвъд хоризонта, някъде отлязо на борда. Бьорник знаеше, че барометърът спада. Дали лошото време нямаше да се обърне на буря?

— Пръхти! Ей там, там, пръхти!

Бьорник се хвърли навън. Още не беше стигнал платформата и видя фонтана. Видя фонтана и кита, който току-що бе изплувал, съвсем близо. На триста метра. Лъскавият му синкавочерен гръб, огромен и въпреки това изящно източен, се носеше в морето, пряко на вълните, с фонтана напред, притъпен от вятъра. Бьорник размаха дясната си ръка, но явно и рулевият виждаше кита, защото параходът вече се завърташе дясно на борд.

Бьорник държеше лоста на оръдието, дясната му ръка стискаше като в клещи лоста на тежкото масивно малко оръдие, което, отлично регулирано, се въртеше около оста си като детска играчка.

— Почакай, хубавецо! Почакай!

Китът пореше величествено вълните, все по-голям и по-хубав, плъзгащ се без всякакво усилие напред.

— Ела ми, ела ми, хубавецо! Дай само да ти се метна на гърба!

Бьорник говореше съвсем тихичко в полуглас, а може и да не говореше, може думите да съществуваха само в мислите му. Бедрата на Бьорник се бяха схванали, габарите на ботушите му се забиваха в гредите на платформата, лицето му, мокро от ледените пръски, се гърчеше; но харпунджията не усещаше пръските, не усещаше тялото си, целият беше една единствена мисъл, обзета изцяло от този кит, който се плъзгаше в морето; и наистина, в този момент Бьорник се сливаше с растящия пред него кит, той беше част от животното, което-се плъзгаше с него сред вълните. Китът беше вече само на шейсет метра, на петдесет…

Чу се изстрел, харпунът излетя. Бьорник остави оръдието, спусна се към машинния телеграф: „Най-малък напред! Стоп! Най-малък напред!“ Харпунът добре се бе забил, точно зад главата. Не трябваше да излиза оттам. Бьорник гледаше ту кита, ту човека на скрипеца.

— Не тегли! Стоп! Отпусни малко. Въжето се опъваше, извиваше се.

— Дойде ли, хубавецо! Дойде! Леко! Леко!

Китът беше на триста метра от носа. Той се напрягаше, мъчейки се да повлече парахода, а параходът го следваше и го теглеше назад. Бьорник не преставаше да дава заповеди на машината или на скрипеца, за да може въжето да задържи кита, да го отпусне малко, пак да го задържи! О! Синият кит! Този шампион, който старите китоловци не можеха да преследват с малките си лодки, не смееха да го нападат, големият кит беше намерил сега достоен противник! Харпуниран, колко малко шансове му остават! Изхвърлен като снаряд, харпунът целият потъва в кита, частта зад острието избухва веднага и шиповете на харпуна се разтварят. Парчетата, пръснати от експлозивната глава в голямото тяло, навярно го карат да страда ужасно и постепенно парализират жизнените му центрове.

От време на време китът се гмуркаше, опъваше въжето и се издигаше, пръхтейки. Ала този фонтан сега не беше тъй мощен, вятърът го притискаше надолу. Струпаните на носа мъже замлъкваха, щом някоя вълна скриеше кита, и започваха отново да крещят възбудени, като на боксов мач, щом животното се появеше отново, притегляно от въжето — все по-близо и по-близо. Дългият и широк гръб се издигаше вече по-бавно над водните склонове, задържаше се за малко и се връщаше обратно.

— Ето го! Ето го! Пипнахме го!

— Мълчете! — ревеше Бьорник. — Ще ви избия!

Голямата опашка продължаваше да се извива, летящата маса се издигаше пак, достигаше някой пенест хребет и изчезваше. Мъжете ругаеха, проклинаха. Но безпомощното въже се опваше отново, черният гръб се мярваше в някоя падина. Китът беше най-малко на петдесет метра.

— Стоп! Малък назад!

— Цъфти! Цъфти!

Мъжете викаха и се вкопчваха едни в други, с отворена уста, омагьосани. Фонтанът беше порозовял, ясно се виждаше как цветът му се променя на фона на бялото небе. После той стана направо червен. Китът „цъфтеше“, той изпръхтяваше кръвта си.