Жорж Блон

Магелан непоколебимия

Хуан де Картахена, сваленият вицеадмирал, беше седнал с трима от капитаните в малката кабина, слабо осветена от една единствена газена лампа. Четиримата офицери, сгушени, в дрехите си, стояха с шапки на главите. Зимният южен вятър обгръщаше „Консепсион“ като ледена баня и проникваше и през най-малките процепи. На застаналия на котва кораб беше тихо — чуваха се само стъпките на двамата часови, които се разхождаха по палубата. Луис де Мендоса, капитан на „Виктория“, поклати глава:

— Това би означавало да поемем огромна отговорност. Това в същност ще бъде метеж.

— Като сме стигнали дотук — друго разрешение няма! — отсече Кесада.

Той командуваше „Консепсион“. Антонио де Кока, третият капитан, вече нищо не командуваше. Беше уволнен като Картахена. Той взе думата:

— Няма да е метеж, а изпълнение на поетите задължения. Не бива да забравяме, че освен командуването на корабите ние бяхме натоварени от краля с мисия за надзор. Трябва да бдим над кралската собственост — петте кораба на експедицията. Генерал-капитанът Магелан има право да ни отнеме командуването, но не и тази мисия. Ние трябва да я изпълним. А сега можем да смятаме, че собствеността на краля е в опасност.

— Напуснахме Испания преди шест месеца — рече Кесада — и докъде я докарахме — да изпукаме пред една ледена пустиня! Бяхме тръгнали към Молукските острови, а не към полярните области. Корабите са в плачевно състояние, хората умират от студ. Ако не протестираме, наистина ще избухне метеж.

— Протокът трябва да не е много далеч — каза Мендоса.

Бившият вицеадмирал вдигна рамене. Той разви пергамента, поставен на масата. Пръстът му се спря на южния край на Испания и после се премести към Атлантика, следвайки пътя, изминат от експедицията. Канарските острови, Рио де Жанейро. Източният бряг на Южна Америка беше очертан до ширината на Рио де ла Плата.

— Разберете ме добре — рече Картахена. — Магелан получи тази флотилия, заявявайки пред краля, че знае къде се намира пътят през новия континент. Как го е узнал, това си е негова работа. Във всеки случай сигурен съм в едно…

Вицеадмиралът постави пръста си на устието на Рио де ла Плата:

— Магелан мислеше, че протокът е тук. Беше убеден. Ала какво намери? Устието на една река. Оттогава той ни влачи напосоки. Ето вече трети месец, откак плаваме край този бряг. Проучваме всяко заливче, всеки нос. Нищо. И адмиралът нищо не казва!

Ръката на Картахена се плъзна към долната част на картата.

— Представете си това тук да продължава безкрайно, чак до полюса на Земята, чак до ледените бариери. Защо не?

Капитаните мълчаха. Беше ясно, че всеки мислено преживява това пътешествие: тържественото отплаване от Сан Лукар де Барамеда, корабите претъпкани с провизии и снаряжение; прекосяването на Атлантика, продължило безкрайно поради навлизането в зона на безветрие; бруталното отстраняване на Хуан де Картахена, който, след като му бе отказано всякакво обяснение за следвания курс, на свой ред беше отказал да отправи една вечер уставния поздрав към адмиралския кораб; райския престой в Рио де Жанейро, където туземците даваха всичко срещу нищо; сетне и това непрестанно дирене на прословутия проток…

— Генерал-капитанът е затворен, високомерен и неприятен, но все пак той е моряк — каза Мендоса. — Два пъти е минавал нос Добра надежда. Плавал е в Индия с португалските експедиции и познава по-добре от когото и да било местата, където иска да ни отведе…

— Никой не е отишъл там през този край на Земята — рече Кесада. — Дори и той.

— Магелан е моряк — продължи Картахена, — ала и най-добрият моряк може да се излъже. Кралят на Испания го поддържа, но не забравяйте, че неговият собствен господар го е прогонил преди време.

— Както Хуан II е прогонил Колумб — напомни Мендоса. — Но това се обърна в полза на Испания.

— Какво точно е положението на Магелан спрямо португалската корана? — попита Кесада.

— Официално той е беглец и предател, защото взе испанско поданство — обясни вицеадмиралът. — И все пак всички негови приближени са португалци. Сред екипажите се носи слух, че Магелан е тайно платен от Португалия, за да погуби нашата експедиция.

— Не вярвам — рече Мендоса.

— Нито лък аз — подкрепи го Антонио де Кока.

— Нито пък аз, разбира се — добави Картахена. — Но така мислят моряците. Уверявам ви, че назрява истински метеж. Ние трябва да го предотвратим.

— И какво ще искате от него? — попита Мендоса.

— Адмиралът да обясни. Да ни каже дали вярва още, че ще може да намери проток край този бряг, и какви са проектите му. И при нужда да се съветва с нас — ние сме отговорни за корабите, те са собственост на краля.

— И как ще го принудите да обясни?

— Ето как…

Ясно е, че горният разговор не е бил стенографиран, нито записан на магнетофон. Но това възпроизвеждане съответствува точно на всички известни факти. Думите, поставени тук в устата на актьорите, изразяват накратко онова, което капитаните са си казали.

Докато те тайно съзаклятничат на борда на „Консепсион“, един около четирийсетгодишен мъж: среден на ръст, набит, с тъмни очи и черна прошарена брада, се разхожда в адмиралската кабина на „Тринидад“. Това е Магелан. Той леко понакуцва — спомен от една рана, получена в Мароко. Магелан, може би най-добрият мореплавател на своето време, има и военен опит, придобит по време на десетгодишните походи в Индия и Африка. Три пъти е раняван — и трите пъти в служба на отечеството. На двайсет и четири години в Малака той спаси португалската флота, подушвайки едно предателство, подготвяно от малайците. Тъкмо в края на тази блестяща десетгодишна служба пенсионираният по инвалидност Магелан получи аудиенция при своя владетел. Фернау де Магаляеш, благородник по рождение, имаше право на този разговор. Свел глава пред трона на крал Мануел, той предяви трите си искания.

— Сир, мога ли да получа увеличение на пенсията си?

— Не.

— Сир, бих предпочел да не бездействувам. Макар и ранен, аз мога да ви служа. Не ще ли се намери за мен някоя служба на море или в някое далечно владение?

— Не.

— Има ли нещо против кралят да заема служба в някоя чужда страна?

— Не.

Последното „не“ бе произнесено с оскърбително равнодушие. Рядко историята тъй точно преповтаря една и съща сцена: Хуан II, крал на Португалия, отпраща Христофор Колумб; трийсет и три години по-късно Мануел I, крал на Португалия — отпраща Магелан. В действителност повторението не е абсолютно: съветниците на Хуан II не са имали доверие в Колумб, а Магелан не е имал възможността да изложи поне малка част от грандиозния си проект; той е бил почти прогонен. Защо?

Тук откриваме една черта на характера, която би могла a priori да изглежда маловажна, но която в същност е определила съдбата на Магелан и на хиляди други мъже, останали загадка за нас: безумно недоверчиви, невероятно горди; това в същност е само компенсация, както бихме казали в наши дни, на една стеснителност. Когато се е представил пред своя владетел, Магелан е мислел — и с основание, — че има право на повишение на пенсията, а също и на активна служба. Ала е сбъркал, като е показал до каква степен вярва в това свое право. Изразил е своите искания според нормите на протокола, но с тон, който не се е понравил. Резултата — видяхме го. И ако малко по-късно Магелан е успял пред младия Карл V, краля на Испания, това отчасти е станало, защото е мислел, че този владетел не му дължи нищо. Тонът му е бил различен. Приет да бъде изслушан, мореплавателят казва първо най-важното от своя проект:

— Молукските острови са най-богатите на подправки и са предоставени на Испания с булата за разпределението на света. До тях може да се стигне откъм запад, тъй като съществува един проток през новия континент. Аз зная къде се намира този проток.

Една голяма част от тази декларация, която Магелан е произнесъл с абсолютна убеденост, е погрешна: Молукските острови не се намират в зоната, отредена на Испания, и мореплавателят не знае къде се намира протокът: той само си мисли, че го знае. Грешката относно местоположението на островите не е важна, тъй като на времето всички са били еднакво несигурни в тия неща. Колкото до протока през новия континент, Магелан има тази информация от един португалски капитан, който преди него плавал покрай източния бряг на Южна Америка — до Рио де ла Плата. Този моряк, полъган от големината на устието, е помислил, че новият континент свършва там или най-малкото, че там се прекъсва.

Карл V, поблазнен от идеята да се открие пряк път до тези приказни острови и да се избегне конкуренцията с португалците по безкрайния път, който обикаля Африка, е дал пълната си подкрепа на мълчаливия мореплавател, а последният се е нуждаел извънредно много от нея, преди да отплава.

Първата драма в съдбата на Магелан била тази безмилостна проява на неблагодарност от страна на Мануел Португалски. А ето и втората: испанците не поискаха да узнаят, че Магелан е нейна жертва. За благородниците, както и за хората от народа, той е останал „чужденецът“, „беглецът“.

В тази петъчна нощ преди Цветница Магелан още не е осведомен напълно за конспирацията на испанските капитани, но и това, което знае, би стигнало да обезпокои и най-големия оптимист. Той знае, че корабите са в лошо състояние, провизиите — доста намалели, екипажите — недоволни. Ала всичко това, което съвсем не е маловажно, е нищо пред главното: предстои да бъде открит протокът през новия континент — ако той изобщо съществува. Ако ли не, остава позорното завръщане.

Цветница 1520 година, полунощ. Една лодка се отделя от „Консепсион“ с трийсетина въоръжени мъже на борда. От петте кораба, хвърлили котва, три са командувани от хора, предани на Магелан. Заговорниците мислят, че ако успеят да завземат един от тях, съотношението на силите ще се обърне; тогава генерал-капитанът вече не ще може да се отърве от обяснение.