Ребека Брандуейн

Дива кръв

ПРОЛОГ

ЛУНА НАД ПРЕРИЯТА

В прерията, Канзас, 1880

Едва ли има на този свят нещо по-хубаво от нощното небе над безкрайните равнини на Средния запад, наричани Хартланд. На хоризонта небосводът обгръща като катраненочерен вихър леко полюшкващата се земя, така че небе и равнина се сливат в една безкрайна пустота. Човек изпитва чувството, че ако върви достатъчно дълго, ще стигне някъде в далечината до края на света и ще престъпи в нищото. Защото в този преход от тъмно към тъмно са останали единствено звездите. Те блещукат като безброй сребърни шпори и са толкова ниско, че ти се струва, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Окото вижда много надалеч, чак до небесните порти, където месецът е само прашинка в огромната божия зеница, най-широко отворена тъкмо тук, над тази земя, която Всевишният държи като в огромна люлка в широката си длан.

За такива неща си мислеше жената по име Рейчъл, която се беше излегнала, замечтана, върху сладостно дъхтящия килим от диви цветя и треви, покрил цялата прерия. Беше приказна нощ… съвършена нощ. Тя погледна нагоре към безкрая, черен като абаносово дърво, и благодари със смирена молитва на бога, че не я е отминал с благослова си, отреден и на нейната бедна, но чудесна страна. Рейчъл знаеше, че в нейния живот — след всяка буря има и дъга, а тя повече и не искаше.

От тези мисли в гърлото й застана буца, от очите й потекоха сълзи на радост и намокриха кичурите по слепоочията й. Господи, дали имаше на този свят човек по-щастлив от нея? Може да звучеше неправдоподобно, но тя беше истински щастлива. Рейчъл затвори очи и въздъхна дълбоко. Пълните й гърди се повдигаха учестено като приливни вълни, притеглени от огромната луна, сияеща като току що изсечена монета. Тялото й, голо и влажно от нощния въздух, светеше в матовия здрач. Дългата й руса коса се развяваше като зряло жито на свежия, шепнещ ветрец.

Тя беше едно цяло с Хартланд, сякаш беше родена и израснала тук. Така се чувстваше вече и мъжът, в чиято сигурна прегръдка лежеше сега. Неговото яко, бронзово тяло беше все още слято с нейното, меко и бяло.

Сега и жената, и мъжът бяха задоволени, но преди малко актът беше бърз и болезнен, почти брутален, толкова нетърпеливо се бяха пожелали. Рейчъл се наслаждаваше на успокоението, мислите й се рееха, тя не преставаше да се учудва, че и след толкова години двамата с мъжа й си принадлежаха все така пълно и в съвършена хармония. Нейната любов беше по-безбрежна от дивите, безпощадни равнини, покорени от тукашните хора. А колко ли трудно е било за него, мрачния единак, да се покори на непреодолимото привличане, което ги свързваше сега. Въпреки това нямаше кътче от тялото му, което тя да не познава, нито потайна ниша в съзнанието му, в която да не е проникнала. Макар да знаеше — там има мрачни и болезнени спомени, които не бива да се пробуждат.

Заради тези спомени любовта към него, макар да я стопляше и да я възбуждаше, будеше в нея понякога и страх. Като всяка жителка на Хартланд, знаеше че тази земя може и да си вземе обратно онова, което е дала, да си го върне по най-жесток начин и най-често без предупреждение. Мъжът й беше заровил миналото си веднъж завинаги и все пак някаква малка суеверна част от нейното съзнание напомняше, че отпъдените призраци могат един ден отново да се появят и да я намерят.

Въпреки това никога не си бе пожелавала да обикне друг. Нейният мъж беше за нея единственият, както и тя беше за него единствената жена. Беше сигурна, че ако можеше отново да избира, той щеше да пожелае само нея. Само тя бе успяла да прескочи стената, ограждаща неговото сърце и да заеме в него сигурно и закътано място. Каквото и да й готви бъдещето, този мъж й принадлежи завинаги. Само смъртта може да ги раздели. А хората, преминали суровата школа на Хартланд, не се бояха от смъртта. Тя беше част от тях, както сянката, която хвърляха под безмилостно палещото слънце на степното лято.

Рейчъл пропъди от съзнанието си всички сенки от миналото на своя съпруг. Някъде в нощта самотен койот виеше срещу луната. Гласът му беше призрачен и болезнен. Изкрещя бухал, чу се ястреб, някакво мъничко създание се шмугна в тревата. Вятърът въздъхна и раздвижи леко безбройните цветя и треви, които се зеленееха и цъфтяха тук от пролетта, а сега, с наближаването на есента, придобиваха мекия златист цвят на сламата.

В далечината, в малкото, нарочно направено за това прозорче на фермерската къща, вече гореше свещта, приканваща окъснелите пътници. Високият ярък пламък се олюляваше — изглежда някой беше отворил вратата и беше пуснал вечерника. През един от високите комини се заиздига пушек и загадъчно изчезна, сякаш се стопи в нощното небе.

Бяха вдигнали едноетажната къща преди година. Тя беше много стабилна, изградена от масивни греди и с покрив от шиндра. Наглед беше малко тромава и неугледна, но пък една от малкото дървени къщи в Канзаската прерия, където имаше само тополови гори. Всеки друг дървесен вид се докарваше с влака или с конски каруци до най-близкия град, до Уйчито и затова дървеният материал беше тук много, много скъп. За Рейчъл новият й дом беше лукс, с който още не можеше да свикне. Та нали години наред бе живяла в къщи от глина и само за кратко в постройка от тополово дърво. Съпругът й беше изградил новия им дом с любов и гордост. Бяха варосвали стените, докато станат бели като изпран памук. Сега те блестяха на лунната светлина. Пред къщата просторна веранда с парапет приканваше за отдих в двата стола-люлки, които се поклащаха и поскърцваха на лекия ветрец. Колкото и да беше привързана към новия си дом, в момента Рейчъл не искаше да се прибира.

Тя обичаше всички обитатели на къщата, но знаеше, че макар да е голяма, тя вече пращи по шевовете, защото дава подслон на всички — от дядото до най-малкия внук. Затова рядко успяваше да остане насаме с мъжа си. Ценяха малкото време, с което разполагаха и сега тя не искаше да загубят нито миг.

Рейчъл се гушна в него и сложи глава на рамото му. Ръката й си играеше с гъстите косми на гърдите му. Беше чудесно усещане — кожата му беше гладка като кадифе, а къдриците под дългите й тънки пръсти като току що колосано бельо. Възможно ли беше да се е раждал друг мъж като него?

— Обичам те — пошушна тя.

Мъжът й трудно изговаряше такива думи, но за радост и гордост на Рейчъл той ги изрече, а тихият му, малко дрезгав глас още пазеше акцента, останал от езика на отдавна починалата му майка.

— И аз те обичам, Рейчъл… мила моя Рейчъл — прошепна той. — О, господи, толкова те обичам!

И за да потвърди думите си, той протегна ръка, приближи лицето й към своето и впи жадни, сладострастни устни в нейните. Отначало я целуваше нежно, много нежно, както се целува млада, още неразцъфнала девственица, която мъжът трябва да ухажва и примамва. Но само след миг, окуражен от нейната податливост, той взе да става все по-настойчив. Езикът му повтаряше с наслада контурите на разтворените й уста, после проникна бавно в нея, за да изпие цялата й сладост, той сякаш поглъщаше див мед, топъл и ароматен. Мъжът не можеше да му се насити. Езикът му заобвива жадно нейния език, той се въртеше и поемаше всяка влажна капка в нейните уста.

Жаравата на нейната страст припламна с нова сила и тя отново го пожела. Изстена тихо. Ръцете й се сключиха на тила му, заровиха се в гъстите къдрици, привлякоха го по-силно. Тя се притискаше сладострастно към него, тя го желаеше, жадуваше го, любеше го. Тя сякаш черпеше сили от земята, за да ги отдаде, заедно със сърцето си, на своя съпруг. Ръцете му обгърнаха нейното лице. Целувката му стана по-силна, по взискателна и почти болезнена върху нежните й устни. Сега неговата страст подхранваше нейната и тя плъзгаше ръце по цялото му тяло. Нейният език се преплиташе с неговия и го възбуждаше още повече. Неговите устни смучеха жадно нейните, той пиеше дъха й, хапеше устните й. Тялото му имаше вкуса на скъпи пури и хубаво уиски, приятен мъжки вкус, за нея вече привичен и сладък. Сега й беше странно да си помисли, че някога го беше хокала заради този дъх на пури и уиски. А той само й се подиграваше, защото още не й беше показал на какво са способни устни с вкуса на такива пороци…

Рейчъл усети как пулсът й се ускорява при тези еротични спомени. Тялото й потръпваше от желание и предвкусвана наслада. Когато мъжът усети този трепет на подплашена сърна, пръстите му загалиха копринените кичури, които се спускаха, по слепоочията й, а после той я грабна, като да беше пленница на неговата воля и неговата страст. Устните му опариха бузата й като нажежено желязо, той потопи лице в разкошната й коса и вдиша дълбоко замайващия й парфюм. Люляк.

Откакто я помнеше, Рейчъл винаги беше дъхтяла на люляк. Миналата пролет насадиха много люлякови храсти около къщата. Бледолилавите им кичури цъфтяха чак до лятото, насищайки въздуха наоколо и цялата къща с благоухания. Особено по времето, когато Рейчъл изсипваше купчини люляк върху кухненската маса и започваше да вари есенцията си. Мъжът вдиша още веднъж нейния аромат и тогава нахлуха спомените му за Рейчъл, само за Рейчъл, за безбройните й лица, винаги и навсякъде. Той познаваше всеки израз на лицето й, всеки неин навик, сякаш бяха собствените му. След толкова години самота друго същество му бе станало толкова близко, сякаш бяха две половинки от едно цяло.

Мъжът отвори очи, за да се наслади на лицето й. Според някои Рейчъл беше по-скоро невзрачна, но за него тя беше най-красивата жена на света. Чудесната й коса обрамчваше сякаш със слънчеви лъчи необичайно, сърцевидно лице, а сега всеки кичур беше като полско цвете под галещата му длан. Той хвана дълга къдрица и я обви около шията си, докато й шепнеше в ухото страстни любовни думи. Топлият му дъх върху кожата й я накара да потрепери. Сега той целуваше нежно клепачите й, сърповидните сенки, които дългите й мигли хвърляха върху нейните издадени, обсипани с лунички скули. Прокара пръст по вирнатото носле, по пълните устни и захапа нежно долната. Тя отвори очи, погледна го закачливо и ухапа пръстите му с подканваща усмивка.