Ребека Брандуейн
Сърце под маска
Пролог
Увертюра
В открито море, 1792 г.
Ела с мен, Руж.
Тихите, страстни думи отекваха в съзнанието на Женевиев, докато очите й нежно се взираха в мъжа, мирно заспал до нея. Голото му тяло се притискаше в нейното, мускулестите крака все още обгръщаха бедрата й и сладкият спомен за любовния акт не искаше да избледнее.
Наситенозелените очи на жената оглеждаха с нежност спящия мъж и наново преоткриваха всяка добре позната и толкова мила подробност от тялото му: посребрените слепоочия, черната като катран коса, прихваната в плитка на тила, гладките мускули, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа. Чувствено извитите устни под черните мустачки, които непрекъснато подканяха за целувка и Женевиев никога не можеше да устои на изкушението. Само до преди малко го беше целувала, нежно отначало, а после все по-страстно, когато устата му се впи в нейната, настойчива и търсеща. Лявата му ръка все още притискаше закръглената й гръд. Женевиев се вгледа в дългите, тънки пръсти и за кой ли път се учуди на силата и сигурността, която се излъчваше от тях. Тези ръце бяха способни на безмилостно убийство, но и на нежни, мъчително бавни милувки, които разгаряха страстта й. Мъжът отлично знаеше какво да прави с тялото й.
Колко обичаше този мрачен, непроницаем Шпионин, който се вмъкна в живота й и открадна сърцето й; и колко странно беше, че му се отдаде, без дори да помисли, макар че не знаеше името му, не беше виждала лицето му, скрито дори нощем под черната копринена маска.
Въпреки това беше готова да пожертва всичко, да изостави досегашния си живот и да замине с него, където поиска, дори това да я обричаше на страдание.
Ела с мен, Руж, беше казал Шпионинът.
Руж. Устните й се разтегнаха в морна усмивка, като си помисли, че той й беше дал това име заради буйната медноцветна коса, която блестеше на слънцето. Какво ли ще каже, ако узнае истинското й име и титлата, свързана с него? Често си задаваше този въпрос. Дали щеше да обича по същия начин лейди Женевиев Анжел Сен Жорж Тревилин, контеса Блекхийт? Дали щеше със същата лекота да я помоли да изостави досегашния си живот и да замине с него? Не! Не й се вярваше. Но сигурно все пак щеше да я помоли да остане с него, защото двамата не можеха да си представят живота един без друг. Нима титлите и богатството бяха по-важни от любов като тяхната?
Ах, как й се искаше да е в действителност само контрабандистката Руж! Ноар — това пък беше името, което тя даде на тайнствения си любовник, известен с прозвището Шпионина — я беше срещнал за първи път именно в тази роля. Междувременно сигурно е заподозрял аристократичния й произход, също както и тя беше почти убедена, че той е благородник. Книжовният език и учтивите маниери се научаваха само в изисканите семейства.
О, Ноар, Ноар! — зовеше сърцето й, макар че от устните й не се отронваше нито дума. В каква дяволска паяжина се заплетохме с всичките тези лъжи!
За миг Женевиев до болка се изкуши да дръпне кървавочервената копринена маска, зад която беше скрито лицето й, и да разкрие истинския си лик пред любимия си. Докога ще пази личността си в тайна! Но не, не биваше. Животът на много други хора зависеше от инкогнитото й. Трябваше да крие от мъжа, когото обичаше, дори името си.
Ела с мен, Руж.
Младата жена измъчено прехапа устни, за да задържи вика, който се надигаше в гърлото й. Ако изпълнеше молбата му, никога вече нямаше да се върне в къщи. Изчезването й щеше да причини мъка на твърде много хора: на родителите й, на брат й, на вуйчо й и леля й, на Джъстин…
О, Джъстин. Дали ще се почувства пренебрегнат, ако го напусне? Не, помисли си с отсенка на раздразнение тя, наранена от спомена за проклетото му равнодушие. Не само че няма да му липсва, напротив, той дори ще почувства облекчение, че отсега нататък ще живее без нея. Никога не я беше обичал, макар че в онзи кратък момент пред олтара Женевиев повярва, че двамата могат да бъдат щастливи.
Хладният, самонадеян, студен Джъстин, нейният братовчед… Беше неин съпруг, но не беше мъжът, когото обичаше. Никога не беше изпитвала любов към него, макар че би се почувствала истински щастлива, ако беше проявил поне малко съчувствие към съдбата й, както беше сторил Ноар. Може би тогава нямаше да се озове в леглото на Шпионина на борда на «Блек Мефисто». Този мъж беше търсен в цяла Франция! Даваха огромна награда за залавянето му.
При мисълта за това сърцето на Женевиев за миг престана да тупти. За нейната глава също беше обявена награда. Но досега и двамата бяха успявали да се изплъзнат от преследващата ги френска полиция. Ако ги хванеха, веднага щяха да ги пратят на гилотината.
Играеха самотна и опасна игра и Женевиев се боеше до смърт, че тя ще свърши зле.
Лежеше на тясната койка в обятията на любовника си и размишляваше как се стигна дотук — две изгубени души, всеки впримчен в нещастен брак, и се бяха намерили толкова късно… твърде късно. Женевиев си спомни жената на Ноар, която също не се интересуваше от него. Знаеше ли тя, че мъжът й има намерение да я напусне? Дали ще се разтревожи, като узнае? Ноар твърдеше, че изобщо не я е грижа, но Женевиев много добре знаеше колко уязвена ще бъде гордостта на Джъстин, когато тя си отиде от него. Сигурно онази жена щеше да изпита същото.
Какво да прави сега? Какво искаше сърцето й? При този въпрос младата жена остро почувства раздвоеността си. Не знаеше, просто не знаеше.
Вслуша се в нощната тишина, прекъсвана само от жалните стонове на вятъра, от ленивото плискане на океана под обсипаното със звезди небе и от тихия шепот на вълните край носа на «Блек Мефисто».
Скоро трябваше да се върне на собствения си кораб, на «Кримсън Уич». Лодката я чакаше наблизо. Преданите й моряци бяха загрижени за нейната сигурност, но никой не смееше да я укори за дългото отсъствие. Всички знаеха какво изпитва към Ноар. Имаше само още малко време, няколко скъпоценни минути, и трябваше да ги използва докрай. Толкова рядко оставаха сами и щеше да мине много време, преди отново да могат да се възползват от няколко такива откраднати, сладостни мигове.
Погледът й отново се плъзна по Ноар. Отпуснатото в съня тяло блестеше сребърно в меката светлина на луната, която се процеждаше през прозорчето на каютата му. Жаждата в сърцето й отново се разгаряше. Не можеше да понесе мисълта да живее далеч от този мъж, който я беше взел с такава страст и нежност, каквато не беше преживявала никога досега. Стремеше се към него с душа и тяло. Без него от нея нямаше да остане нищо — нищичко!
Женевиев протегна ръка да го докосне, да се увери, че любимият й все още е до нея и поне засега няма намерение да я остави. Не, не можеше да се откаже от него!
Шпионина сякаш прочете насън мислите й, защото веднага реагира на милувката. Отвори очи и, свикнал на бдителност дори в съня, веднага забеляза, че Женевиев не спи. Сивите очи внимателно я погледнаха, ръцете му я обгърнаха и тялото му притисна още по-силно нейното.
— Не спиш ли, мила? — пошушна той. — Защо си разтревожена?
— Ох! — въздъхна измъчено тя. — О, Ноар, знаеш ли колко много искаш от мен? Да напусна мъжа си, да се откажа от семейството си…
— Знам — отговори спокойно той. — Ясно ми е, че и за двама ни ще бъде трудно. Но не виждам друга възможност, скъпа. И ти много добре го знаеш. Ако искаме да започнем нов живот, трябва да забравим цялото си минало. Никога не съм твърдял, че ще ни бъде лесно, но наистина нямаме друг изход.
— Знам — проговори замислено Женевиев. После извика: — О, Ноар, Ноар, дръж ме здраво! Дръж ме здраво и не ме изпускай! Нека никога не се разделяме!
— Как бих могъл да те пусна — въздъхна мъжът и притисна главата й до рамото си. — Ти си моя. Моя! — зашепна в ухото й той и устните му замилваха косите й. — Нима мислиш, че бих могъл да се откажа от тебе?
— Не. Но…
— Не говори повече. Тихо, мила, тихо. Времето е кратко. Не го пилей за думи, от които само ще ни заболи.
Той привлече лицето й към своето и впи устни в нейните. Искаше да бъде нежен и мил, да не настоява. И без това скоро щяха да бъдат завинаги заедно.
И двамата знаеха, че няма да им бъде лесно да изоставят всичко, с което бяха живели досега, но трябваше, трябваше да го направят! Не можеха да живеят един без друг.
Защо да не й каже онова, което знаеше! Така поне нямаше да я измъчват угризения за незаконната им любов. Но още не му беше дошло времето. Не му се искаше да разваля сладостта на прегръдката им. Когато след време Руж узнае истината, раните й ще са излекувани, или поне така се надяваше Ноар, и двамата ще заживеят щастливо заедно.
Моята Руж е същински бисер, замисли се развеселено той. С тази медноцветна коса, с огромните смарагдовозелени очи и нежната като кадифе кожа, станала златна от лятното слънце. Тя беше най-скъпоценното нещо в живота му. Заради нея си заслужаваше дори да се умре, но по-добре беше да се бори и да живее за нея. Никога нямаше да я пусне да си отиде.
Ноар я притисна силно до себе си и почувства как тялото и потръпва от очакване. Господи! Колко я желаеше!
Устата му милваше тръпнещите й устни, пръстите му се заровиха в пламтящите къдрици и неволно докоснаха кадифените връзки на маската й. В този миг и той се изкуши да дръпне защитното покривало от лицето й, а след това да разкрие и своето, за да не остане помежду им нито една тайна. Но не го направи, защото се бяха разбрали да не свалят маските си. Много съдби зависеха от тайната им. Ноар не смееше да издаде самоличността си дори пред жената, която обичаше, макар че това ужасно го измъчваше. Все още не беше настъпил часът.
