Ангел Грънчаров

Преследване на времето

(Изкуството на свободата)

Предговор

Книгата, която държиш в ръцете си, любезни читателю, говори за «нещо», което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда «добре познато», съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва «да се съобразяваме», но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Впрочем, ние си мислим… «още преди да се замислим», че във времето не е заключена никаква загадка, че «всичко е ясно» и «безпроблемно», но така ли е това? Разбира се, не; когато ни запитат: «А що е време?», почти нищо не можем да кажем — мълчанието е нашият отговор. Това мълчание е многозначително, в него е скрит огромният човешки смисъл на това, което наричаме време. Моята книга, читателю, се опитва да предразположи нашето мълчание по отношение на времето да проговори. Когато мълчим, ние сме най-близо до себе си — не когато «бърборим» и се упойваме от словоохотливостта си. Затова ако нашето загадъчно мълчание за времето проговори, то тогава ще чуем най-важното, онова, което иначе никога няма да научим. Предлаганата книга се опитва да «погледне» в скритото «зад» мълчанието ни — за времето, живота, свободата…

Написаното не е просто философия или психология на времето в обичайния смисъл. То е по-скоро една човешка, т. е. разбираща, философия и психология, един човешки поглед, отправен към неразгаданото тайнство на времето, «взиране» в нас самите — там, където най-малко сме склонни да поглеждаме. Човекът, будният и пробуждащият се човек гледа на «обкръжаващото», на света и «нещата» в него, ала забравя да погледне тъкмо към гледащото: към самия себе си. Тази книга ни напомня онова, което често или непрекъснато забравяме.

Следващите по-долу редове не «вещаят»… самата истина, а са подтик към самостоятелното задълбочаване в нея. Една книга може само да помогне на даден човек в неговото «саморазбиране», в проясняването на самия себе си, но не може да го замени. Както и във всяко друго нещо на този свят, и тук можем да разчитаме единствено на себе си.

Да спрем «за малко» в своето динамично всекидневие, да се вгледаме внимателно в себе си, в своето съществуване — «разполагано» изцяло в непрекъснато отлитащите мигове на времето — да потърсим съдбовния смисъл на това, което правим, е потребно на всеки един от нас. Тази непреодолима потребност е в гърдите на всеки жив и обичащ живота човек, но отвръщаме ли й с нужната откритост? Едва ли: ние често се опитваме да я забравим, оправдавайки се, че «времето не стига за всичко» или дори че «не бива да го разпиляваме за един такъв лукс». Тъкмо затова — и защото то все пак трябва да стигне за всичко — сме длъжни да разберем главното, онова, което определя всичко останало. Моята книга не казва «всичко» за времето — такава цел или такова пожелание биха били абсурдни — но говори за онова, от което зависи всеки един от нас: време, живот, свобода, съдба. Можем ли всекидневно да обръщаме внимание (преди всичко друго) на себе си, на живота у себе си?

Длъжни сме — и затова можем. Всеки един от нас съвпада изцяло със своя живот, а моят живот съвпада с едно все пак ограничено време — с което съм свободен да разполагам както си искам. В този смисъл великата тайна на живота — във властта на която се намираме напълно и без остатък — може да отстъпи само пред един всеотдаен порив за разбиране. Но непреодолимият порив за разбиране — център на нашето влечение към живота — трябва да достигне до самия себе си, до развитата си форма, в едно изкуство на свободата, сведено тук до неуморното преследване на времето — от което не може да се откаже нито един «смъртен», по-скоро живеещ. Книгата, която държиш в ръцете си, прозорливи читателю, показва съвсем ясно, че загадката на времето отстъпва и се разкрива само пред този, който е овладян от любов към живота — и към свободата. Животът и свободата изискват от нас само едно: вярност, непоколебима преданост.

Всеки ред от тази книга е написан с вдъхновение. Чувството, което ме движеше при написването й — а негов израз е самата книга — не може да не породи същото настроение и в душата на този, който е решен да я прочете докрай (нали времето изобщо не ни стига?!). Бидейки уверен в твоя благосклонен отклик, уважаеми читателю — темата поне заслужава това — се надявам да извиниш неизбежните недостатъци, които обикновено има всяко осъществяване, заело се с такава грандиозна, наистина прекалено амбициозна задача. Смятам обаче, че тъкмо голямото заслужава повече усилия, надеждата е, че само то може да ги оправдае; малкото, дори и подложено на извънредни усилия, може да ни даде винаги само нещо незначително.

Първата стъпка винаги е решаващата. Тя обаче трябва да бъде направена навреме, а не когато е късно. Пътят, който ще ни изведе при самите себе си, трябва да бъде поет без колебания, решително, с дължимата смелост.

Ако тази книга помогне за разсейването на някои съмнения, неотменно съпровождащи земния ни път, то нейната задача е изцяло изпълнена.

26 април 1998 г.

Авторът

Част I: Времето, аз самият

Въведение: «Потопеността» ми във времето

Малко е да се каже, че сме «потопени във времето», но да започнем оттук. Да тръгнем от простото наблюдение, че не сме «извън» времето, а сме «във» времето; никой не е независим от времето, всички ние съществуваме в ефирната среда на един всемогъщ «времеви поток», който ни «носи» нанякъде, най-често към неизвестното, понякога — в по-редки случаи — и там, където искаме. Ако пък някой се опита да ни убеждава, че… «мен времето не ме засяга» или пък че «то не ме докосва и затова не ме интересува», то едва ли някой ще се вслуша сериозно в думите му. Такъв един самозван «бог» и «олимпиец», поставящ себе си извън времето — а следователно и извън общността на смъртните — не е безумец само в случай че наистина е гений, изразяващ себе си в безсмъртни творения. Но нас в случая ни интересува времето за човека, а не за свръхчовека, макар че въпреки това не можем да сме изцяло безразлични към вечността. Ето че предпоставката — «ние сме потопени във времето» — още тук показа своята недостатъчност.

Тогава да тръгнем от следното: ние сме «изтъкани» или «просмукани» от времето, то не е «около» нас, но и «вътре» в нас. Оказва се, че не ние сме «във» времето, а времето е «в» нас, и в този смисъл «от него не можем да избягаме» (както, впрочем, и от себе си не можем да избягаме!). Тази «неразличимост» на човек и време, дълбокото единение на двете, благодарение на което изобщо е възможен животът, е точката, от която следва да се тръгне в един опит за разбиране на времето, човека, живота, свободата. Живеейки, ние постепенно се потапяме в цяла

от които отърване няма. Питания, които не се влияят от това съзнаваме ли ги ясно или пък те «подмолно» мъчат душите ни. Неусетно се появяват въпроси и проблеми, чакащи решение от нас самите, от всеки един поотделно: тук никой друг не може да ни помогне, да поеме част от нашето бреме. Обикновено ние «отпъждаме» от съзнанието си тъкмо най-важните, но поради това като че ли «неразрешими» проблеми — за да се впуснем в «борба» и с «титанично усилие» да решаваме най-леките, най-безобидните, най-ясните, нуждаещите се от неотвратима, бърза реакция. Не искаме да признаем, че тъкмо този абсурден подбор задълбочава нашата собствена проблематичност, тоест в един момент поставя под въпрос живота, битието на този конкретен и жив човек. Така, по този начин се изостря ситуацията, в която е попаднало съществуването, превръщайки го в кардинален проблем, от който зависи всичко останало. Ясно е, че в края на краищата «всичко си идва на мястото» — а нали животът по начало е на първо място?! — но «заплитането», което сами сме си устроили, се е оказало вече безкрайно трудно разрешимо (а понякога и направо неразрешимо). Отлагането на най-важното и трудното «за по-добро време», подбирането на «лекото» и «лесното» — но също и незначителното, незаслужаващото усилията си — търсенето на известни,