Бойко Бетов, Светлана Фидосиева

Сън

Аз съм на границата между два свята… Те, световете, не се виждат. Границата също. Тъмно е. Аз се страхувам от мрака, точно както когато бях дете. Знам, че границата е някъде там, напред и трябва да бъде премината, усещам я. Една жена се приближава и носи на ръце дете. Малко момче или момиче, не зная, с руса коса. То плаче. Тя ми го дава. Вземам го. Гърдите му се надигат… Така „дълбоко“ може да плаче само здраво дете, явно не е болно. Студено му е. Не зная от къде, но вземем една вълнена блузка, бръквам в ръкава и, навивам го на ръката си, хващам ръката на детето и го обличам. Само така може да се облече плачещо силно дете. Ръчичката му е студена. Гушвам го и тръгвам към Границата, която е там някъде. Вече не се страхувам от мрака. Жената я няма. Вървя бързо. Детето заспива, почва да расте и ми натежава все повече и повече. Стигам до Границата. Преминавам я, но само аз знам, че го правя. След нея има минно поле. Аз, като че ли виждам под земята. Преминавам го. Вървя още и стигам до една отвесна скала. Няма друг път. Знам, че мога да летя, но детето е тежичко вече. Събуждам го. То разбира какво да прави и ме хваща здраво през шията. Скачам. Точно този скок е важен. Който не се е гмуркал във водата, скачайки от високо, не умее този скок. Вече летя. Винаги, когато летя насън, не размахвам ръце-криле. Летя ей така, като орел може би. Виждам долу малък град, от стотина къщи, между високи скали. Спускам се и кацам. Отново съм човек. В края на една тясна улица съм, калдъръмена, точно, като моята родна улица. Виждам Я. Жената, която ми даде детето, идва към мен. То се откъсва от ръцете ми и също полетява към нея. Тя ме поглежда два пъти. Първия път не разбирам погледа и /в моите сънища никой не говори/, после се обръща, върви малко напред, спира, извива рамо към мен и ме поглежда… Този поглед, втория, го разбирам. Тръгвам след нея и се събуждам.

Възглавницата ми мирише на рошава сутрешна жена и би трябвало да ми е топло от тази мисъл, но не е. Мира не ми дава съня от преди минута.

Сънувам, че съм красива жена. Върху гърдите ми трепка бяла блуза с дълбоко деколте. Не са големи, но са кръгли и топли. Самата блуза е изплетена от нишки, които крепитират между пръстите. И кожата ми е такава. Припуква от напрежението сякаш съм заредена с електричество. Седя в стая или нещо като коридор. Има стол и маса само. Влиза мъж. Не зная откъде, не виждам нито вход, нито изход, но той е състарен. Лицето му носи белези на огромна болка, веждите му са прошарени, като косата, като лицето… Крачките му са сигурни и наперени. Пристъпва към мен и ме хваща под лакътя. Пръстите му са студени. Налазва ме мравуняк от неприятно усещане и го поглеждам в очите, за да се уверя, че не съм се излъгала за болката. Той проговаря без да отваря устни „ела с мен“. Подчинявам се като завързано на юлар бездушие. Минаваме направо през стената. Тя е някак си еластична, сякаш се промушваме през родов канал, но тесен, Друга стая, В нея само легло. Истинското ми аз вече иска да прекъсне съня но Тя, другата Мен, иска да остане. Това ме настръхва. Проговарям движейки устни „кажи ми…“. Той ме прегръща и едната му ръка се вплита в косата ми, оскубва ме докато прекарва пръсти през нея, реши ме като с гребен с пръстите си, После ме завърта с гръб към леглото. Бялата блуза припуква, припуква… Няма начин, няма, това не може да се случи… Сядам на леглото, а той започва да изтънява, избледнява, прозрачнее… Превръща се в дъх и се отпуска върху мен… Затварям очи и крещя на глас, със затворени устни крещя… Но няма нищо, нищо не усещам. Блясвам зеници… Сама съм, няма го, и леглото го няма. Крепя се във въздуха увиснала на нещо, което ме държи здраво само за лицето. Нещото се оказват ръце, но не неговите. Други са, до болка познати ръце. Държат лицето ми и ме милват с пръсти. Мият ме със светлина, целуват ме… Ето сега вече неистово искам да се събудя. Боли ме, боли ме повече от ръцете отколкото от мисълта, че всеки лош сън знае реалното ми IP. Пускам завесата… процеждам ивица светлина изпод затворието на клепачите и сутринта нахлува в зеленото на очите ми като бясно куче. Разшетва се набързо и прогонва съня. Остава само спомена за него и въпросите — в какво се превръщам, докога ще останат двете ръце да ме спасяват от всеки кошмар… Ала тези въпроси нямат отговори. Хрумва ми, че единственото спасение е да сменя IP-то си.

Жена на „свободен избор“… без право на избор.

Информация за текста

© 2010 Бойко Бетов

© 2010 Светлана Фидосиева

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16378]

Последна редакция: 2010-06-19 11:00:00