Александър Блок

Дванадесетте

1                 Черна вечер.                 ял — снегът.                 Вятър, вятър!         И нозете ти едвам държат.                 Вятър, вятър —         по цял божи свят!                 Вятърът развява, вее                 белий сняг навред.         Под снега — лед.                 Бавно, тежко                 всяка стъпка се люлее,         хлъзга се — ах, тежко!                 Между две здания —                 обтегнато въже.                 На въжето — плакат: „Цялата власт на Учредителното събрание!“         Една бабичка свива се — плаче,         не разбира що всичко туй значи,                 защо ли е тоз плакат —                 такъв огромен пояс? Партенки много биха излезли от този плат —                 а всеки днес е гол и бос…         А ето бабичката спъна се — и в преспа сняг пред нея тропва!         — Ох, Богородице застъпнице!         Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!                 Вятър остър!                 Не престава и студът!                 Спрял буржоата насред път,                 в шубата си скрил е нос.         А тоз кой е? — Дълги власи         и говори полугласно:                 — Предатели!                 — Загина Русия!         Сигурно — писател,                 вития…         А ето дългополий —         пристъпва, покрай преспа като гроб…         Защо днес весел не изглеждаш,                 другарю поп?         Помниш ли ти нявга какво време беше —         ти с корема си напред вървеше         и коремът с кръста         над народа грейше?         Ето госпожата със боата,         към друга тя се наклони:         — Как плакахме, плакахме ний…                 Подхлъзна се         и — туп — на земята!                 Ай, ай!                 Помогни, ръка подай!                 Вятър весел                 с радост и яд                 дрехи развява                 и пак полетява,                 вей, къса, понесъл                 огромний плакат „Цялата власт на Учредителното събрание!“                 и думи довява:                 И ние сме имали събрание…                 ей в туй здание…                         решиха                         постановиха… За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,         а за по-малко — на никого занапред…                 Да спиме вече…                 Късна вечер.                 Пустее улицата.                 Скитник сам                 далече лута се —         и свири вятърът един…                 Хей, сиромашки син!                         Ела насам —                 да се целунем ний…                         Хляб!                 Що ни чака напред?                         Отмини!         Черно, черно небе.         Злоба, горестна злоба                 кипи в гърди…         Черна злоба, свята злоба…                 Другарю! Следи —                         всичко добре! 2         Вятър вее, лети снегът,         дванайсет души бавно вървят.         Винтовки с черни ремъци отпред         и огньове — навред, навред, навред…         В уста — цигарка, с фуражка крива,         в затвора има също такива!                         Свобода, свобода!                 Ех, ех, без кръст!                         Тра! Та-та!         Студено, другари, студено.         — А Ваньо с Катя — в кръчмата…         — Керенки има тя в чорапа!         — Сега сам Ваньо е богат…         — Бе Ваньо наш, а днес — солдат!         — Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…                         — Опитай мойта да целунеш!                         Свобода, свобода!         Ех, ех, без кръст!         При Ваня е занята Катя —         с какво, с какво е тя занята!…                         Тра! Та-та!         А огньове — навред, навред, навред…         Винтовките — преметнати отпред…         С революционна стъпка вървете вий!         Заклетий враг не спи!         Другарю, винтовката — смело напред насочи я!         Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!                         В затворнишката,                         в колибарската,                 дебелодирнишката!                 Ех, ех, без кръст! 3         Тръгнаха момците наши         в червената войска да служат,         в червената войска да служат,         буйната си глава да сложат.         Ех, ти скръб — ти мъка,         сладостен живот!         Палто изпокъсано         и пушка австрийска!         Ний за скръб на буржоата         ще запалиме земята —         кръв, пожар света обви…                 Господи, благослови! 4         Снегът фърчи, файтонджията крещи,         Ваньо с Катичка лети;         електрически фенер                 пред капрата блещи.                 Ах, дий, дий!         Той в шинел и със фуражка,         с физиономия глупашка —         сучи, сучи чер мустак,                 и засуква,                 и пошушуква…         Ваньо — ех че е напет!         Ваньо — думи като мед!                 Катя той — глупачката — прегръща,                         с думи сладки й отвръща…         Тя се смее през главата,         бляскат — бисер — зъбки бели…                 Ах ти, Катя, моя Катя,                 С муцунка дебела… 5         На брата ти има, Катя,         незараснал знак от нож,         под гърдите ти пък, Катя —         друга рана, прясна ощ!                 Ех, ех, поиграй така!                 С болно-хубави крака!         Ходеше в бельо с тантели —         походи си, походи!         Блудстваше с офицери —         ах, поблудствувай си ти!                 Ех, поблудствувай си ти!                 Екна в миг сърце в гърди!         Помниш ли ти офицера —         от нож умря, не бе щастлив…         Що, не помниш ли, холера!         Споменът е още жив!                 Ех, ех, оживи,                 в своето легло с ръце обвий!         С гетри сиви на крачката,         шоколад Миньон ядеше,         с юнкери се веселеше,         а пък си с войник сега ти!                 Ех, ех, съгреши!                 И душа си облекчи! 6         … И пак напред галоп лети,         и файтонджията плющи, крещи…         Стой, стой! Андрея, дръж насам!         Ти, Петре, загради ги там!…         Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,         в небето литна снежен прах!…         Файтонът — с Ваня — в бяг зави…         Пълни пак! Огън бий!         Трах, тарарах! Сега познай!         . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .         Как с чужда се любовница гуляй!         Избяга, дяволът! Ала — помни,         Ще се разправим утре ний!         А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!         Кръв от челото й струи едвам!…         Що, Кате, как си ти сега? —         ни глас, ни звук… Лежи в снега!…         Вървете с революционен крак!         Не спи — и бди заклетий враг! 7         И пак вървят дванайсетте.         Пушките — на рамо.         Клетият убиец само         скрил е своето лице…         Все по-бързо и по-бързо         крачи с бързи крачки той.         На врата качулка вързал —         без да знай ни где, ни кой…         — Що, другарю, не си весел,         де тъй, друже, си тръгнал?         — Що си, Петре нос обвесил,         ил’ ти е за Катя жал?         — Ох, другари, братя мили,         любих туй момиче аз…         Всяка нощ, до късен час,         с нея сме се веселили…         Зарад страшните лъчи         в огнените й очи,