Илейн Барбиери

Непорочност

1

1882

— Как си могла да го оставиш в такова състояние чак досега?

Лекарят беше висок, слаб и сприхав. Малките му очички, разположени върху тясно, набраздено от бръчки лице, се взираха обвинително в Частити Лорънс. Когато преди няколко минути Частити и нейният почти изпаднал в безсъзнание товар се озоваха на прага му, докторът само бе погледнал за кратко спътника й и веднага се беше обърнал към нея.

— Направих всичко, което бе по силите ми! — опита се да протестира Частити. — Той просто отказваше да слезе от влака, докато не стигне Седалия.

— Този човек е болен, за бога! Целият гори от треска! Изобщо не е съзнавал какво говори. Това би трябвало да ти е ясно!

— Знам, но…

— Никакво но! — Очите на лекаря хвърляха гневни мълнии. — Извиненията ти няма да му помогнат.

Видимо разярен, лекарят отново насочи вниманието си към своя пациент. Щом забеляза тъмните дрехи и пасторската якичка на ранения, той каза почтително:

— Аз съм доктор Кар. А вие как се казвате, отче?

— Името ми е Рийд Фарел — отвърна раненият.

— Нещо ви тормози, Рийд. Кракът ви е, нали? — Доктор Кар докосна предпазливо бедрото на свещеника и свъси вежди при сподавения стон, който се откъсна от устните на ранения. — Ще трябва да го погледна.

След като свещеникът не отговори, лекарят се обърна рязко към Частити.

— Ще трябва да ми помогнеш. Този мъж не е в състояние да се помръдне, а е твърде едър, за да се справя с него сам. — Докато говореше, лекарят разхлабваше колана на свещеника и разкопчаваше цепката на панталона му. Частити сдържа дъха си, когато пред очите й се оголи първото късче плът.

— Какво ти става, жено? — викна й троснато доктор Кар. — Сега ще го повдигна, а ти само издърпай панталона му.

— Панталона му…?

— Не ме ли чу?

— Но… докторе, аз…

— Прави каквото ти казвам!

Частити погледна първо лекаря, а после и свещеника, който изглежда отново бе изпаднал в полусъзнание. Та тя почти не познаваше този човек! Но доктор Кар имаше право. Пасторът едва ли можеше да се помръдне. Тя просто нямаше избор.

Частити преглътна припряно и посегна към разкопчаните панталони на свещеника. Ръцете й потръпнаха, когато се отъркаха в топлата, стегната плът на ханша му. Господи, ако благовъзпитаните й лели, които я бяха отгледали, можеха да я видят сега, сигурно щяха…

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Добре тогава, дърпай!

Частити затвори очи и рязко смъкна панталона надолу. После бавно отвори очи, благодарна да види, че лекарят не гледа към нея и че свещеникът е твърде зле, за да види кой го съблича. Тя остави погледа си да се плъзне надолу по мускулестия му корем и с облекчение видя, че макар докторът да беше свалил панталоните от краката на пастора, най-интимните му части са покрити от късото бельо, което носеше отдолу. Но облекчението й трая твърде кратко, след като видя пропитата с кръв превръзка, която лекарят свали от бедрото му. Частити си пое рязко въздух, когато пред погледа й се разкри грозна рана.

— Да, права си да ахкаш — за пореден път я смъмри доктор Кар. — Тази рана се е инфектирала. В това състояние ще е истински щастливец, ако не изгуби крака си. И как, за бога, е могъл един свещеник да получи рана от куршум?

От куршум?

Частити тръсна глава, а въпросът на доктор Кар продължаваше да отеква в съзнанието й. Изведнъж тя осъзна, че лекарят очаква отговор от нея, и подхвърли:

— Защо не попитате него?

Думите й явно никак не удовлетвориха раздразнителния доктор.

— Аз ще се погрижа за него — каза мрачно той. — Върви в кухнята и свари малко вода. — Изсумтя той. — Поне това можеш да свършиш, нали?

Частити упорито отказваше да пророни и дума. Нима на Запад всички мъже бяха така груби?

— Тогава иди отзад в кабинета ми и донеси някакви парцали. Ще трябва да извлечем поне част от инфекцията с гореща отвара. Чака ни дълга нощ.

Единственият й отговор беше един лишен от ентусиазъм поглед. После тя се обърна и се запъти да изпълни нареждането на доктора.

Болка… топлина… Изгаряща болка в бедрото му, която с нищо не можеше да се сравни…

Рийд простена. И тогава видя лицето й.

Джени.

Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше, с кестеняви коси, които блестяха в златисти тонове на слънцето и млечно бяла кожа, обсипана с лунички, които тя така ненавиждаше. Той още помнеше как проследяваше с устни пътечката на тези лунички. Помнеше как тази пътечка неизменно го отвеждаше до устните й. Не беше забравил и вкуса на тези устни… топли и сладки… като мед.

Но ликът на Джени бавно избледняваше. Други образи го изместваха от съзнанието му.

Не! Не искаше да вижда Джени отново така. Не искаше да я вижда просната върху студената земя, да гледа как животът я напуска. Не искаше да вижда тялото й, наранено и окървавено, и странно отпуснато като захвърлена парцалена кукла.

Той отчаяно се бореше да изхвърли това видение от съзнанието си. Да избяга от него. Искаше Джени, каквато беше преди, усмихната и пълна с живот. Искаше отново да я прегърне, да я притисне към себе си. Не искаше да знае, че си е отишла от него завинаги.

Рийд се напрегна да отвори очи, да извика името й. Тежките му клепачи бавно се повдигнаха и видя силуета й едва очертан в гъстата мъгла, която го обграждаше. Той посегна към нея. Напрегна се, опита се да потисне болката и горещината. Знаеше, че само ако я докосне отново, най-после всичко ще се нареди.

Но тя не се приближаваше към него.

Джени, моля те…

— Какво ти става, жено? — Вече дълги часове двамата стояха приведени над трескавото тяло на свещеника без особен успех и търпението на доктор Кар явно започваше да се изчерпва. — Защо не видиш какво иска този човек? — просъска той.

Потънала в работата си, Частити преглътна гневния отговор. Досега уважението към посивелите коси и уменията на доктора я караше да държи езика си зад зъбите, но вече едва удържаше желанието си да му отвърне. Той несъмнено разбираше, че постоянно влошаващото се състояние на свещеника не е по нейна вина. Беше направила всичко по силите си за човек, когото едва познаваше. Още когато го видя на влака за Канзас Сити, разбра че е болен и се опита да му помогне. Почти го бе донесла до вратата на сприхавия доктор. А после беше останала, защото нямаше кой друг да му помогне. Вече три часа двамата се бореха за живота му, докато преподобният Рийд Фарел се мяташе, гърчеше и отчаяно се бореше с тях. Частити беше толкова изтощена, колкото и самият доктор Кар.

Тя погледна измъченото изражение на свещеника и гърлото й се сви. Това беше причината за гнева на лекаря, знаеше го. Въпреки всичките им усилия, състоянието му не се подобряваше. Доктор Кар разбираше това толкова добре, колкото и тя. Дали не беше твърде късно да го спасят?

— Попитах те нещо, жено!

— Името ми не е „жено“. — Гласът й потрепваше от дълго сдържания гняв. — Казвам се Частити и бих искала да се обръщате към мен с това име.

— Частити1, а? — Тонът на доктор Кар не се промени. — Е, това не променя нещата. Погледни този мъж. Сляпа ли си? Протяга ръце към теб. Опитва се да каже нещо. Този човек изпитва болка и има нужда от теб. Остави проклетата отвара. Мога и сам да се оправя с нея. Не мога само да успокоя дявола, който го измъчва. Ти можеш! — Той изгледа втренчено Частити и след като тя не се помръдна, й викна троснато: — Хвани ръката му, по дяволите!

Сепната от унищожителната тирада на лекаря, Частити се обърна към свещеника. Сините му очи се взираха настойчиво в нея. Устните му се раздвижиха болезнено в безмълвна молба, от която на гърлото й заседна парлива буца. Внезапно изтръпнала, тя посегна да хване ръката му, но остана изумена от неподозираната сила, с която той я привлече към себе си. Частити почувства топлината на тялото му, когато ръцете му се сключиха жадно около тялото й, а неуверените му длани затанцуваха в косите й. Чуваше меките, нежни думи, които шептеше в ухото й.

В думите му имаше болка. Имаше копнеж и безутешна самота, с каквито тя не се беше сблъсквала никога преди. Имаше и нужда, така настойчива, че извика сълзи в очите й, докато привеждаше глава към брадясалото му лице.

В неговите очи също напираха сълзи и Частити потръпна вътрешно. Този човек страдаше, а болестта му не беше само физическа. Искаше й се да облекчи болката му… но как? Тя докосна брадясалото му лице и устните му се изопнаха в усмивка. Той шепнеше неразчленими думи, а ръцете му се сплетоха в косите й и притеглиха лицето й към неговото. Частити си пое сепнато дъх, когато за миг устните им се сляха.

— Джени…

Частити покри с пръсти устните му и го остави да я притиска към гърдите си, където сърцето му биеше толкова бързо, колкото и нейното. Тя почувства любовта, която напираше у него и остана така, притворила очи, докато тупкането на сърцето му не се успокои.

— Изглеждаш изморена.

Частити се сепна от изненада, когато долови съчувствените нотки в гласа на доктор Кар. Той стоеше зад нея в хотелската стаичка в Седалия, където преди броени минути бяха донесли изпадналия в несвяст пастор Рийд Фарел. Първите пръски утринна светлина вече се процеждаха през единствения прозорец в стаята, който гледаше към главната улица на града, още спящ по това време на деня. Лъчите на зората хвърляха сивкави сенки върху леглото, където свещеникът вече спеше кротко след дълга и изтощителна нощ. На бледата светлина ясно личаха дълбоките следи на умората по лицето на лекаря, но Частити видя и нещо друго.

Дали не се опитваше да се усмихне?

— Съжалявам. — Съвсем за кратко доктор Кар постави тежката си длан върху рамото й. — Държах се грубо с теб тази нощ. Всяка друга жена би ми отвърнала със същото, но ти явно си твърде добре възпитана, за да отговориш да грубостта с грубост. Боя се, че понякога безпокойството ми за моите пациенти се отразява на поведението ми.