Джеймс Баркли

Мрак по пладне

На моите родители Кийт и Тиа Баркли.

Винаги до мен, винаги чудесни.

Подкрепата, помощта и насърчението са особено важни и аз благодаря на всички, които ме даряваха с тях толкова щедро. Чувствам се задължен да спомена имената на някои от тези хора: Тара Фолк, която ми дава сили да продължа; Питър Робинсън, Джон Крос, Дейв Мътън и Дик Уичелоу, които винаги са насреща; Пол Фосет и Лайза Едни с тяхното търпение и разбиране, далеч извън рамките на служебните им задължения; Уилям Холи, който ми изпрати първото писмо от почитател; и Саймън Спентън, чиято проникновена редакторска работа подобрява всичко, написано от мен. Без всички вас нямаше да е толкова весело.

Благодаря ви!

ПРОЛОГ

Вибрациите в главата му се засилваха. В мрака на Чоула, дълбоко под джунглите на Терас, почиващите от Люпилото зашаваха във внезапно безпокойство, но повечето не проумяваха какво чувстват.

Като сърбеж на недостъпно място бръмченето дразнеше съзнанието му и го тревожеше разтърсващо. Той отвори едното си огромно синьо око и зеницата се разшири, за да пропусне мъждивата светлина от разположения нависоко вход. Съзря издълбаната влажна скала, пълзящите надолу по нея лиани и лишеите, покрили всяка повърхност. Виждаше трепкане на крило, разлюляване на шия и драскане на ноктеста лапа, докато Люпилото се размърдваше, събудено преждевременно. Усещаше забързан пулс, бучене на вдишващи дробове и проскърцване на зейнали челюсти.

Могъща тръпка плъзна по тялото му и сърцето на Ша-Каан се сви. Вибрациите — вест за беда — отекваха в главата му. Намери опора под краката си, огромните му криле се разпериха за полет, в устата му напираше вик. Той призова Люпилото и ги поведе устремно към светлината извън Чоула, привлечен от кипналата дупка в небето, където тепърва започваше нова битка.

ГЛАВА 1

Победата щеше да бъде славна. Владетелят Сенедай от племената Хейстрон стоеше върху площадката и гледаше пушеците, кълбящи се над Джулаца, докато пламваха сграда подир сграда. Лютивата миризма на дим беше наслада за ноздрите му, а дори през мътилката виждаше белите и черните пламъци, с които неговите шамани поразяваха чрез връзката си с Върховните вещери, за да доразкъсат сърцето на града. А жителите на Джулаца не можеха да ги възпрат.

Белият огън изскачаше от пръстите на стотина шамани и разяждаше камък и дърво в доскоро гордо извисявалото се средище на тази Школа, събаряше къщи, огради и барикади. А където мъже и жени бягаха в ужас, черният огън откъсваше плътта от костите им, изтръгваше очите от главите им, те падаха с писъци и умираха в мъки.

Сенедай беше равнодушен към страданието им. Скочи от площадката и гръмогласно повика помощниците си. На устрема му към самата Школа пречеха само маговете, които все още пазеха с щитовете си големи части от града, както и вражеските войници, бранещи маговете от мечовете на неговите бойци. Крайно време беше да смаже тази досадна съпротива.

Изреждаше заповедите си на бегом, докато тичаше към разгара на битката. Виждаше развети знамена, когато племената се втурваха, покорни на волята му. Пред него изригна стена от пламъци, а тътенът от заклинанието раздруса земята. Засегнати от магията шамани бяха погълнати от огъня и умряха, без да издадат нито звук.

— Притискайте ги! — изрева Сенедай.

Но тук шумотевицата, уж приглушена само на стотина крачки от сражението, беше непреодолима, макар че той различаваше звън на мечове, писъци от страх и болка. Чуваше й изкрещени заповеди, трескави или уверени, блъскане на метал по кожена броня, сгромолясване на зидове и дращене на греди.

Охраната му се бе подредила в полумесец пред него, за да го опази, а Сенедай внимаваше да не доближи толкова, че да го прострелят с лък. Така постъпваха всички шамани, освен най-неразумните. Редиците на бранителите изтъняваха и Сенедай знаеше, че ако ги разкъса, войската му ще пробие чак до стените на Школата.

Затръбиха рогове и неговите бойци отново се втурнаха напред. Зад вражеската отбрана черният огън разпиляваше магове на парчета още преди да са изрекли словата на защитните си заклинания. Той долавяше колко измъчени са враговете, а брадвите на подчинените му западняци се стоварваха и пръскаха към задименото небе фонтани от кръв.

— Искам онези магове вдясно да бъдат изтребени! — извика на свой помощник. — Предай заповедта незабавно.

Земята се разтърси от магията на Джулаца, студ нахлу в топлия ден, а от небето заваляха огнени капки. Сънародниците на Сенедай плащаха прескъпо всяка крачка от настъплението си.

Групичка шамани се отделиха и хукнаха надясно. Обсипваха ги със стрели и един падна с проникнало дълбоко в бедрото му острие. Другите го зарязаха да се гърчи. Сенедай настръхна от вълнение щом видя движенията на ръцете им и мърдането на устните им — те призоваваха огъня от дълбините в черните души на Върховните вещери, за да стоварят ужасната му мощ върху своите безпомощни жертви.

Но още докато ги гледаше Сенедай усети промяната. Пламъците, блъвнали от разперени пръсти, внезапно се накъсаха и угаснаха. Племенните отряди се стъписаха. Навсякъде се чуваха викове, а шаманите зяпаха ръцете си и се споглеждаха смаяно и уплашено.

А откъм враговете се разнесе тържествуващ вопъл, подхващаха го все по-силно всички защитници на града. Тутакси пороят от заклинания се засили, а войниците се хвърлиха към обърканите западняци, които заотстъпваха.

— Господарю… — повика го командир на отряд. Сенедай се обърна към мъжа, чието лице бе сковано от тревога, неподобаваща за племенен воин, и у него се разгоря ярост. Погледът му се плъзна по цялата дължина на провалената атака — магия погубваше хората му, а мечовете на изтощените защитници се впиваха с нова сила и решимост. Той избута командира от пътя си и изтича напред, без да го е грижа за опасността.

— В името на всички духове, не сме ли бойци? — загърмя гласът му в тътена на сражението. — Надуйте роговете, дайте сигнал за атака навсякъде. По дяволите магията, ще се бием със стомана! Нападайте, копелета проклети, нападайте!

И той се хвърли в битката, брадвата му съсече рамото на войник от Джулаца. Противникът се стовари на земята, Сенедай прегази трупа и изтръгна брадвата, за да халоса лицето на следващия враг. Около него сънародниците му се ободриха и заечаха бойните им песни, докато отблъскваха бранителите.

Роговете предаваха на всички заповедите, знамената се изправиха и знаменосците пак поеха напред. Западняците отново се настървиха да превземат Джулаца, без да се стряскат от заклинанията, които ги погубваха и осакатяваха. Знаеха, че врагът няма да устои на свирепостта им.

Владетелят Сенедай си позволи да поспре и да погледне наляво и надясно. Усмихна се. Каза си, че мнозина западняци ще умрат, лишени от подкрепата на шаманите, но накрая ще надделеят. Погледът му откри групичките магове, изричащи нападателни заклинания, той отби непохватен удар и отново се вряза в мелето.

Гарваните стояха безмълвно насред централния площад на Парве. Победиха. Използваха Крадеца на зората, унищожиха Върховните вещери и градът отново стана място на мъртвешки покой. Над тях последствието от заклинанието висеше в небето кафяво и променливо — чуждо, злокобно петно като хищна твар над земите на Балея. То беше пространствено разкъсване, водещо към нищото.

Дарик и остатъците от сборната кавалерия на четирите Школи изтикаха от площада и довършиха онези, които им се опълчиха. Сега събираха труповете на купчини, за да бъдат изгорени. На една страна трупаха поклонници на Върховните вещери, западняшки воини и Пазители. Почитта, с която пренасяха своите загинали съратници, рязко се различаваше от влаченето и хвърлянето на другите мъртъвци. Стилиан и неговите Закрилници бяха в разнебитената пирамида, тършуваха из отломките за следи от краткото, но катастрофално завръщане на древното могъщо зло.

Тишината тегнеше над площада. Никой от войниците на Дарик не продумваше, бяха заети с нерадостен труд. В небето под разкъсването нямаше птици, а повеите на вятъра сякаш стихваха до шепот около сградите.

А за Гарваните победата отново бе помрачена от скръб.

Дензър тежко се подпираше на Хирад, Ериан го крепеше от другата страна, обвила кръста му с ръка. Илкар стоеше до варварина. Отсреща до гроба бяха Уил, Троун и Незнайния воин. Всички бяха вперили погледи в покритото със саван тяло на Джандир. Лъкът на елфа бе положен до него, а мечът — върху мъртвеца.

Джандир падна в мига на победата. Съдбата се отнесе безмилостно с него, след като бе оцелял в толкова несгоди.

За Илкар загубата беше особено тежка. В Балея нямаше много елфи, те предпочитаха по-топлите южни земи. Малцина, освен посветените на магията, пътуваха до Северния континент, а дори техният брой намаляваше. Но най-непоносима беше мъката на Уил и Троун. Старият им приятел умря, за да опази Балея и да изпълни задачата, поверена на Гарваните. Тръгнаха да спасяват отвлечена жена, а пътят ги доведе до стъпалата пред гробницата на Върховните вещери в отчаяния устрем да извършат навреме заклинанието — Крадеца на зората. Единствено то можеше да избави земята им от прастарото зло. Джандир умря, без да знае дали са успели.

Незнайния изричаше прощалните слова на Гарваните:

— На север, на изток, на юг, на запад… Макар че ни напусна, ти завинаги оставаш един от Гарваните и ние винаги ще те помним. Балея никога няма да забрави саможертвата ти. Нека боговете посрещнат с усмивка душата ти. Нека сполуката е с теб във всичко, което те очаква във вечността.

Уил кимна.

— Благодаря ви, че го почетохте, но сега ние с Троун искаме да останем насаме с него.

— Разбира се — кимна Илкар и отстъпи назад.

— Аз ще остана още малко — каза Ериан и се отдръпна от Дензър. — Той дойде да спаси мен и синовете ми.