Марион Зимър Брадли

Черно и бяло

— Тази история е стара като света. Още Каин е убил Авел — гласът на мъжа беше тих и скръбен. — Брат срещу брата, град срещу град, племе срещу племе. Една история, която никога не остарява.

— Никога — откликна като ехо жената. — Или поне на Земята.

— Да, на Земята.

Двамата седяха в стаята на единствената къща, останала цяла след онзи ден в развалините на онова, което някога се наричаше Харлем. Преди тук е било бар, стените бяха пъстри и облепени с жени в сластни пози (вече няма кого да радват); огледалото зад плота беше разбито на парчета, затова двамата не смееха да ходят боси.

Живееха заедно вече три месеца — откак се намериха един друг, откак осъзнаха, че са последните мъж и жена в Ню Йорк, а може би в цяла Северна Америка, пък може би и изобщо на земното кълбо…

— Чела съм историята за Адам и Ева — рече жената с горчива усмивка. — Но никога не ми е хрумвало, че ще играя нейната роля. За мен винаги е било просто смехория, нищо повече.

— Не си струва да нервничиш — кротко произнесе мъжът. Искаше да улови границата, отвъд която тя изпадаше в истерия. — Не си струва… Кети — продължи той нежно, — не си ли чувала старото откровение: „Бих се оженил за теб, дори ако си последната жена на Земята“?

— О, Джеф…

— За Бога! — избухна той и се изправи, мускулите му се бяха напрегнали. — Не говори така, Кети! Дай ми огледалото, ако можеш да го намериш в тази прокълната миша дупка. Но не говори за онова!

След малко продължи с притаена болка:

— Кети, утре оставам тук и ще живея тук, докато не полудея или не свърша със себе си.

— Аз също.

— Да си поразмърдаме мозъците, Кети. Тези места са заселени отдавна. Нашите предци са дошли тук преди три века. Значи ние, малко или много, сме цивилизовани хора. Това е добре — и той пак се отпусна в стола си.

— Наистина ли смяташ, че това е добре? — попита тя ласкаво. Червените крушки над бара (електроцентралите все още произвеждаха ток) се отразиха в светлите й, по мъжки подстригани коси, когато направи крачка към него. Той я изгледа и за миг присви очи.

— Зная само, че двамата сме продукти на нашата цивилизация, Кети. Не аз ще отсъдя добро ли е това, или не е. Пък и кой вече би се заинтересувал? Хайде, лягай си, момичето ми. Минава полунощ, пък и си обещахме да не обсъждаме повече тези неща.

— Извинявай — кимна момичето. — Джеф, утре да се поразтършуваме за крушки, а? Тия, червените, ме влудяват.

Той се разсмя.

— Все едно да търсиш игла в копа сено. „Ярките огньове на Ню Йорк“ — пък аз трябва да търся поне една здрава крушка! Добре де, Кети, ще те виждам, дори ако трябва самият аз да се превърна в светещ стълб.

— Лека нощ, Джеф.

— Лека нощ, Кети.

Джеф остана неподвижен, докато не чу прещракването на ключалката. Светна яркочервен надпис: „Свободни места няма“. Джеф измъкна от джоба си нещо и започна старателно да го разглежда. Беше ключ. Беше ключът за тази брава.

Отвори вратата и излезе навън. Улиците бяха затрупани от автомобилни купета, почти всички лампи бяха изпочупени, но някои още светеха — докато електроцентралата дава ток. Сянката на един от фенерите падаше върху избелелите кости на човешки скелет; Джеф мина покрай него с извърната глава. „Няма кой да го прибере — помисли си той. — Прекалено много смърт, че да се притесняваме за още една. Може би условностите вече са съвсем излишни?“ — и подбутна с крак един препречил се на пътя череп.

Някога тук ще покълне трева и ще скрие костите. Но той няма да доживее да види зеления килим на тревата. На най-обикновената тревичка, дявол да го вземе!

Все още стискаше ключа. Знаеше ли Кети, че той има ключ? Преди две седмици тя рече, че го е изгубила, но това не ги притесни, защото залостиха вратата отвътре. Той го намери на следващия ден, на съвсем видимо място до плота на бара. Нима го бе изгубила нарочно?

Е, и какво, ако е така? И без това ще изкарат остатъка от живота си само двамата.

„И децата им никога не биха узнали…“

— Господи! — изстена той и закри лице с длани. — Господи Боже!

Когато мислеше за Кети и за онова, усещаше почти физическа болка. В съзнанието му изплува лицето й; стараеше се да не мисли за това, че тя е едно много красиво момиче, синеоко, със златисти коси. „Забранявам си да мисля за нея! Пълно табу!“

Покатери се върху грамадата от бетонни блокове и погледна надолу, към реката. Водата беше вече чиста, нямаше ги огромните петна от мъртви риби. Реката, както и градът, си има своите лакомници — те поглъщат всичко, което може да се разлага.

Проблемът за греха ли? Та нима думичката „греховно“ вече може да има някакъв смисъл? Моралът винаги е използвал само черното и бялото, праведното и неправедното, без никакви полутонове. Джеф стисна челюсти, извади ключа от джоба си и го метна толкова далеч, че дори не чу плисъка.

— Такива ми ти работи — каза си на глас. — Всичко е разделено. Всичко е черно или бяло.

„Някога, отдавна, размишлявахме за това с Кети. Ти знаеш вече всичко, Отче. И не ме въвеждай в изкушения… Боже праведни, прости ми, ако съм изричал хули за Теб… О, как се мразя за всички мои греховни помисли…“

Вдигна ръце нагоре и докосна сплъстената си по слепоочията коса.

„Надсмиваш ли ми се, Отче?“

После се обърна и закрачи към дома им.

Застла одеалото, смъкна ризата и панталоните си. Под възглавницата имаше парче бяла материя със странна форма. Кети никога не го бе виждала. Единственото нещо, което скри, когато решиха да поделят самотата помежду си.

Минута го гледа дълго и замислено. Означаваше ли то все още нещо? Всичко, свързано с него, бе изчезнало завинаги.

Бъди честен пред себе си. Дори някога да е означавало нещо, какво от това? То не можеше да го спаси от всичко, което се случи — от края на света. Джеф погледна оцелялото парче огледало над бара и с внезапна ярост вдигна ръка да го разбие. Защото огледалото му напомняше за разликата между него и Кети. Но овладя гнева си — за жените огледалото е безценна вещ.

Видя отражението на лицето си. Не беше красиво, но не беше и грозно. Просто лице на един трийсетгодишен негър. Измъкна онова бяло нещо и внимателно го обви около шията си, после внезапно го смачка в шепата си. Искаше да го захвърли, но премисли и мушна обратно под възглавницата бялата якичка на католически свещеник.

Отец Джеф Томас Браун, пастор без паство, дълго гледа образа си в огледалото, след това се усмихна тъжно и легна да спи.

— Кети, може би няма да е лошо да идеш някъде на юг — рече Джеф. — Защо не помислиш за това?

Кети го беше хванала за ръка.

— Честно да ти кажа, Джеф, едва ли нещо ще се промени. Зная какво си мислиш — че човешката раса не струва пукнат грош, щом си избра такъв ужасен край.

Той се разсмя чистосърдечно.

— Или поне не струва толкова, че заради нея да се повтори още едно толкова кърваво богослужение.

Тя реагира сериозно:

— Запитвал ли си се някога, Джеф, какво би могъл да означава фактът, че се срещнахме в тези огромни празни пространства?

— Като Лот и дъщерите му, нали? Честно казано, не.

Тя рядко говореше за неща, които надхвърляха представите й, за да не изглежда глупачка. Но този път продължи:

— Нещо ужасно, нещо непостижимо. Трябваше да се случи тази катастрофа, за да осъзная, че изобщо има такъв проблем. Ако някой ме беше питал по-рано, щях да му кажа: „Така наречената цивилизованост е само обвивка; откъсни човека от обществото, и той мигом ще стане дивак“.

„О, Господи, това са последните Ти изкушения. Трябва ли да й кажа, че съм свещеник? Тя не е католичка, знам го. И аз не мога — прости ми, о, Боже! — да се боря за спасението на последната грешна душа на Земята. Ти изчисти всичко, не остави дори паяжина по ъглите, затова аз нямам намерение да я обръщам в Твоята вяра. И няма да й кажа нищо, за да не наруша обета си пред Теб. Пасторът е пастор завинаги. Ако искаше да имаш отново Адам и Ева, трябваше да потърсиш друга двойка. Нямам нищо против тя да мисли за онова; и не защото аз съм цветнокож, а тя е бяла; просто не искам да ме смята за глупака, който след края на света все още вярва в някого. Амин.“

След дългото мълчание той попита:

— Не ти ли омръзнаха консервите? Хайде да се качим на някоя лодка и да идем на другия бряг на реката. Пълно е с диви зайци. Ще простреляме някой, ще ни разнообрази менюто.

Лекият ветрец над Хъдзън донесе свежо ухание на гора. И двамата вече бяха свикнали с развалините, наричани някога „град“, но Джеф усети внезапния порив поне веднъж да поеме нагоре по течението. Имаха всичко необходимо: кибрит, няколко кутии с храни и дрехи, значи можеха за известно време да избягат от руините.

Само онова, което стори със себе си последната цивилизация, опазваше неговата решимост.

Отвъд града, близо до реката, притичваха наплашени зайчета.

— Виж, те са съвсем като опитомени! — избухна Кети възторжено. Понечи да зарежда пистолета, но се отказа. — Слушай, Джеф, хайде да не ги убиваме. Толкова са мили, едни такива наплашени…

— Пък аз си мислех, че сме дошли за заешко печено — отвърна той с усмивка. — Добре де, както кажеш. Защо последните хора на планетата трябва да раждат в себе си омраза към новия господстващ вид?

— Ама наистина ли няма да ги убиваш? — гледаше го с някаква смесица между полумолба и полунадежда.

— Не, разбира се. Виж, ако намерим свиня… Сигурно някои са останали на свобода и са подивели. Все нещо ще намерим, годно за храна.

— Джеф! — и момичето се вцепени. — Какъв беше този звук?

— Изстрел — рече той пресипнало. — Изстрел от оръжие. Значи освен нас, има и други оцелели, Кети!

— А ако те стрелят по нас? — и гласът й потрепера.

— Съмнявам се. По зайците може би, но…

— Ще гръмна да им дам сигнал.