Росен Босев

Портрети на небесни тела

Част първа

Пеперуда в стаята

1

Веднъж през хиляда деветстотин седемдесет и осма година по безлюдните планински склонове се изкачваха двама мъже на средна възраст. Единият вършеше тази работа не за първи път — това си личеше и по екипировката му, и по равномерната крачка, и по правилното, с призвук на известно самодоволство вдишване и издишване. Другият, напротив, бе облечен и обут непригодно за планината, ходеше разхайтено, пушеше тънка холандска пурета и от време на време в изблик на телесна радост подскачаше към клоните на боровете, сабаряйки от тях ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички.

Да, такава непонятна бе природата — по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платна ги заливаше горещо лятно слънце. От двете страни корави преспи се редуваха с раззеленени полянки с поболи кокичета или демисезонни1 сипеи се спускаха към весели ручеи. Есента се намесваше тук с мрачни лишеисти парцели, с миналогодишните черни листа върху клоните на кривите круши или пък със същите тези пожълтели иглички, които от време на време изтръскваше от мълчаливите борове единият мъж.

Ако човек възприемеше картинката само с очите си, трудно би разбрал кой месец, дори кой сезон е сега. Но пролетта невидимо и категорично се налагаше с аромата, с юношеското звънтене на въздуха, с всичко онова необяснимо и недоловимо, което кара именно него сезон да предпочитат повечето от хората.

— Хвърли тази цигара, Владай — рече по едно време непушачът.

— Това е пурета — отвърна човекът със странното име Владай.

— Все едно, хвърли я, тровиш цялата природа. Неочаквано за самия себе си, Владай хвърли пуретата. Уж искаше да попуши още малко, уж искаше да поядосва така, съвсем приятелски, своя спътник, но нещо разтвори пръстите му (дали пък не костеливата ръка на отровената природа?) и пуретата с лошо съскане угасна в снега.

— Е, това е друга работа — въздъхна Христо с пълни гърди, — така се живее.

Изкачваха мочурливо място и краката им жвакаха. Вървяха — единият с нарастваща енергичност, другият с неприкрита леност. Интересното обаче бе там — въпреки цялата тренираност и екипировка на Христо, въпреки очевидно по-стабилно сложената му фигура и поздравите му крака, Владай с цялата своя разпуснатост се движеше някак по-леко, по-бързо, по-убедително дори. Гени някакви ли казваха своята дума, или пък в предишен свой живот Владай бе планирал като птеродонт из розовото мезозойско небе, докато Христо е бронтозавърствувал из блатата?

А може би се обаждаше тук онова недоказано естетическо преимущество на никому ненужния дим пред калоричната уместност на буцата кюмюр?

Да, лекомислена е човешката природа и често пъти съвсем несправедливо небрежността доминира над усилието, както често пъти жените предпочитат в леглото си фантазьора-развейпрах пред усърдния работяга.

При тези двамата противоречието не бе толкова силно: просто пролетната светлина по подхождаше на Владай. Може би в друг сезон, в нощната тъма, сред снежната фъртуна, щеше да стане видна цялата Владаева несъстоятелност и щеше тогава добре екипираният Христо да проправи необходимата пъртина. Както и да е — те пред никого в момента не демонстрираха, пред никого не се доказваха, не съперничеха за нищо — без значение бе кой ще стигне първи. Просто си крачеха през планината всеки по своя начин и си разменяха незначителни и дружелюбни реплики.

Владай повечкото се жалваше, че все не може да тръгне по баирите веднъж седмично поне, а Христо обратно, уверяваше го колко е полезно това за здравето.

— За нашата възраст особено — рече Владай със зле прикрито лукавство, на което Христо съвсем сериозно отвърна:

— Не, за възрастта, която ни предстои.

От ироничността, с която единият, и сериозността, с която другият докоснаха темата, можеше да се съди, че те се считат все още за млади хора, че техните тридесет и четири години не са товар на гърба им, че не ги е докоснал още онзи процес, който е точно обратен на процеса, който нявга ги е създал.

Това, че тъй си го мислеха, доказваше все още запазена психика, но иначе по отношение на телата си биха могли да бъдат доста по-взискателни. Бяха хвърлили ризите и фланелките, крачеха голи до кръста и макар торсовете им да издаваха известна физкултурност, под иначе здравите гърди вече изпъкваха първични шкембенца. Христовото бе по-мускулесто — релефно и на пръв поглед естествено закръгление върху повърхността на стегнатото тяло. Но именно тази му уместност не оставяше никакво съмнение, че то е завинаги вече. Владаевото пък възвишение нямаше нищо общо с мършавото му тяло и така подлъгваше, че е съвсем временно, че две-три такива разходки, и то ще изчезне. Къде обаче ще изчезне — на друг ли ще се прилепи, или просто ей така, ще висне като самотно виме в пространството? — ето това не беше известно.

Вървяха. Нагоре в планината пролетта взе да затихва, да се свива в себе си, срамежливо да прикрива вторичните си белези — постепенно започна да се очертава преминаване от един сезон в друг — към зимата, но не от есента. От пролетта — към зимата, това бе първият намек за предстоящи чудеса.

Изчезнаха боровете и меката почва под краката също — лехи от клек дебнеха по каменистото плато, появи се прозрачен, но студен вятър, започнаха да обличат ризите, пуловерите, горните дрехи. Иначе слънцето си грееше, както преди, обаче не топлеше. От абсолютно безоблачното небе се заспускаха плоски, но с много голям диаметър снежинки и скоро върху белия склон, който израсна от дясната им страна, Владай видя за първи път през живота си стъпки на снежен човек. Стъпките бяха внушителни по размер в сравнение с крачките на фамозното същество — почти се докосваха пръстите до петите.

Христо също се почуди на тези стъпки, но не чак толкова.

— Шегаджия някакъв — рече той, — всякакви ги има.

Загадъчните явления Христо винаги си обясняваше с деянието на анонимни шегаджии. Въвеждайки тези невидими палавници в подхода към явленията, той искаше да съхрани неопетнен материалистическия си мироглед, но без да съзнава това, градеше митове и легенди, създаваше, без да го желае, божества — такива едни веселяци, които с голи ръце пирамидище ще ти вдигнат в пустинята, на чинийка ще се повозят във въздушното пространство, ескадрила ще дематериализират в района на Бахамските острови, — ама че веселяци, да не ти се ще да ги срещаш по пътя си такива!

Владай обаче, като човек по-мистичен, се сепна от петдесетсантиметровите стъпки и никак не искаше да тръгне, както Христо го съветваше, в посоката, в която чезнеха стъпките. Аргументът, че пътят им бил натам, му се струваше недостатъчен.

Опъваше се, опъваше се, но когато Христо решително тръгна успоредно на тайнствените следи, заклинка и той подире му. Стъпките се изкачваха към стръмно било, а на самото било изчезваха, защото и снегът там изчезна — билото ограждаше топла долчинка. Цветя от различни сортове цъфтяха по склоновете, розови агънца пасяха сред цветята, в дъното синееше езеро, а под повърхността на езерото се гонеха две риби. Едната, това се виждаше отдалече, бе огромна, с човешки ръст, и агресивна. Другата бе обикновена спасяваща се планинска пъстърва.

Двамата туристи се спускаха към повърхността на езерото, загледани, изцяло потопени в двубоя, и краката им сами намираха верния път, сами прескачаха камък или коренак, не се спънаха краката им чак до брега на езерото. Зрителният ъгъл от брега бе по-неудобен — отгоре виждаха ясно цялата работа, от ниското долавяха само отделни ракурси на двете тела, пръски, пърхане на перки и нещо членоразделно, там от глъбините, някакви гневни фонеми.

Бясната подводна гонитба люлееше повърхността на иначе тихото от векове естествено водохранилище, вълнички, усилващи се вълни плискаха вече в нозете на двамата. Краката на Владай пропиваха, но той, вкаменен от зрелището, не смееше да помръдне, докато Христо с нелепа усмивка инкасираше подводната игра на загадъчните веселяци.

По едно време езерото съвсем се разбесня и под синия му похлупак двете фигури в линии, които погледът долавяше само като тирета, заначертаха криви на екстаза, лупинги на победата, виражи на смъртта. В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.

Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.

Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.

Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.

Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.

Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.

Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.