Мария Бюмон

Тайната на Марша Мелоу

Посвещава се на МБ

Много благодарности на Лавиния Тревор и Сюзън Сандън. Благодаря и на Каролин Нацлер. И на трима или четирима души, които са ми повлияли най-много в живота ми, докато работех в онова тясно място на улица „Шарлот“. Те си знаят кои са. Не, Люси, не си ти.

1

Чакам изнервена в приемната. Напрегнатите ми ръце мачкат коленете, докато някаква секретарка с бухнала руса коса ме оглежда иззад една саксия с юка. Телефонът й иззвънява и тя го вдига. Изслушва някого, след което затваря и изрича с гърлен глас:

— Той е готов да ви приеме.

Изправям се и си придърпвам полата. Сърцето ми бие като лудо под сакото. Мразя интервютата, но тази работа наистина ми е нужна. Поемам си дълбоко въздух и отварям вратата на офиса.

— Заповядай, седни, аз ей сега свършвам — казва мъжът зад голямото бюро. Акцентът му ме изненадва. Не очаквах старшият партньор в „Блинкхорн и Бракън“ да е американец.

Сядам и оглеждам потенциалния си работодател, докато той си довършва писмото. Доста по-млад е, отколкото предполагах, и изглежда доста добре по един загорял, скулптиран квадратночелюстен начин. Той оставя химикалката и ме поглежда, ослепително бяла усмивка разцепва лицето му.

— Добре… Лили — казва, поглеждайки сивито ми на бюрото, — да започнем с препоръките ви.

Устата ми пресъхва, докато отчаяно се опитвам да си припомня репликите, които репетирам от дни.

— Да. Добре. Хубаво — започвам колебливо. — Ами, работя без проблем и с „Уърд“ и с „Пауърпойнт“, и…

— Поемаш ли го устно?

— Диктовка ли? Да, стенографирам доста…

Млъквам, защото той се е изправил… И онази му работа е и извън панталоните… И — о, Боже — направо е огромна. Половин метър дълга. Най-малко. Сърцето ми иска да изскочи от гърдите, но аз не му обръщам внимание — тази работа ми трябва наистина, ама наистина.

— С-с-с-тенографирам д-д-доста бързо — заеквам, докато той пристъпва към мен, хванал ерекцията си в ръка, размахвайки я гордо като олимпийски факел. — Н-н-о мога д-да свалям и от к-касета, ако предп…

— Стоп, стоп, стоп, мама му стара, стоп! — изкрещява някакъв глас.

Вдигам зашеметена поглед и забелязвам някакъв дебелак с коса на опашка да крачи ядно към мен. Той пък откъде се взе? И тези лампи — какви ги вършат тук? А това снимачен екип ли е?

— Какви ги плещиш, малката? — крещи опашатият. — Щото това го няма в моя шибан сценарий. И какво си облякла, мътните те взели? — И хваща подгъва на малко по-дългата ми от коляното сива вълнена пола. — Къде са шибаните мрежести чорапогащи, бюстието, петнайсетсантиметровите секси токчета?

— Ама аз… кандидатствам за секретарка — успявам да изписукам. — Тук не е ли „Дипломирани счетоводители Блинкхорн и Бракън“?

— Не, тъпанарко — виква той. — Тук е „Курви в офиса III“… Господ да ми е на помощ. — Той се плясва отчаяно по челото, след което извиква: — Коса, грим, гардероб, разкарайте тая патка оттук и не ми я показвайте пред очите, докато не заприлича на шибана офис курва.

Това беше най-страшният ми кошмар. „Случайно попадане на снимачната площадка на порно филм“ — определено малко по-страшен от другата ми натрапчива фантазия — „Неочаквано да се окажа гола и без чанта на проверката на багажа на летището“.

Казвам „беше“ най-страшният ми кошмар.

В настоящия момент от живота ми бе изместен от първото място от друг, и то много по-ужасяващ — най-вече защото наистина го живея наяве.

Този момент от живота ми е девет и десет в петък сутринта. Току-що съм пристигнала на работа. Телефонът звъни още преди да съм си съблякла палтото. Мери. Винаги мога да разчитам на нея Новият Най-Страшен Кошмар да изригне като гадна пъпка (тлъста и пурпурна на върха на носа ми в деня, когато трябва да се състезавам за Великобритания на финала на Мис Свят — не че някога ще стане, просто си представям).

— Чуваш ли ме? — пита Мери след няколко минути монолог. Докато чака да й отговоря, виждам, че Люис влиза в офиса, където всичко се вижда като на длан. Мамка му. Изобщо не искам да водя този разговор, още по-малко пък пред шефа си.

— Лили, не можеш да се скриеш — продължава тя. — И да искаш, и да не искаш, утре сутринта историята ще бъде на страниците на „Мейл“. Една хиена от техните денонощно виси пред стълбите ми. Взела си е голям термос с горещ чай и се е заклела да не помръдне, докато не изкопчи името ти от мен.

— Ти няма да й го кажеш, нали? — питам ядосано. Идването на Люис означава, че не мога да повишавам глас, и думите излизат от гърлото ми под формата на гъргорещо съскане.

— На кого какво да кажа?

— Моето име на тази журналистка — подсилвам аз ключовите думи с допълнително съскане.

— Ти за каква ме мислиш? За някаква проститутка, дето тича при първия главен редактор, след като е преспала с някоя знаменитост ли?

— Добре, разбрах — изсъсквам поредната фраза.

— И защо съскаш?

— Не съскам — изсъсквам аз.

Люис вече е само на няколко метра от мен и рови в стелажа с пощата — трябва да затварям.

— Мери, трябва да свършвам. Звъни ми другият телефон.

Затварям и си заповядвам да се държа нормално. Насилвам ръцете си да спрат да треперят, махам капака на чашата капучино и духвам пяната. Прекалих. Тлъсти парцали пяна се разхвърчат към клавиатурата ми. Полезен съвет: „Никога не демонстрирай непукизъм в близост до горещи напитки.“

Поглеждам към Люис. Само двамата сме, но той дори не ме забелязва. Пощата го интересува много повече. Значи нищо ноно. Защо ли пък да ми обръща внимание? Аз съм — след пъпчивия шестнайсетгодишен младеж, който се грижи тонерите на копирните машини да са винаги пълни — втората по незначителност личност в офиса, докато Люис е… Главният редактор.

Работим в „Работещо момиче“, което звучи като любимо четиво на проститутки, момичета на повикване и стриптийзьорки, още повече, че редакцията ни е в Сохо. Ще ми се да беше седмичникът на проститутките, защото щеше да е много по-интересно от истината. „Работещо момиче“ е едно от онези списанийца за намиране на работа, дето ги раздават безплатно по станциите на метрото и са пълни с обяви, опитващи се да внушат, че досадната касиерска работа е по-бляскава от Пи Ар на Джордж Клуни.

„Работещо момиче“ не върви никак добре — даже не може да се издържа. Люис е тук само от няколко седмици. Той е новата метла, която ще обърне нещата… Или този, който ще уволни всички, когато всичко тръгне на провал. И в двата случая изглежда достатъчно суров, за да се справи. Не говори много, но с присвиване на очи казва хиляда думи наведнъж. Плашещ, ако трябва да го опиша накратко.

И секси, ако трябва да съм честна. Отдалеч прилича малко на Джордж Клуни (в „Спешно отделение“, а не глупакът в оня филм, който никой, когото познавам, не отиде да гледа.) Ако си доста надалеч, можеш да откриеш малко и от Брад Пит.

Дяволите ги взели хормоните ми. Цял живот си падам по плашещи и неподходящи мъже. Именно заради един плашещ и неподходящ мъж съм се забъркала в тази каша.

Ако се вземе предвид обаче, че откакто работи тук, Люис не ми е продумал и дума и вероятно не ми знае и името, в този случай мисля, че съм в безопасност.

— На кого съскаше, Лили?

— Моля? — Аз съм в шок. Люис говори на мен. Знае ми името. И каква част от разговора е успял да подслуша?

— Попитах на кого съскаше? — повтаря той и продължава да не вдига поглед.

— Ъ-ъ… на никого. Сестра ми. — Лъжа — все пак не мога да му кажа истината, нали? Че Мери е агентката ми. Откъде-накъде втората най-незначителна личност в офиса ще има агент?

— Мери — това е едно хубаво старомодно име — отвръща той без капка топлота. — Надявам се да не си й затворила заради мен.

По дяволите, какво е чул?

— Не, не — паля се аз, — ние… ъъ… тъкмо бяхме приключили. Определено… Бяхме приключили.

— Много добре. Защото искам да поговорим.

За какво? Оглеждам офиса, просто да се уверя, че говори на мен; че няма някаква друга Лили, за чието съществуване не подозирам.

Люис оставя писмата в кошницата и изминава краткото разстояние до бюрото ми. Сяда накрая и небрежно изтяга крак па плота. Не се сдържам и поглеждам перфоратора отгоре, който е направил вдлъбнатина на дългото му бедро, и си представям…

Господи, Лили, престани. Нито му е времето, нито мястото.

Кафявите му очи — удивително големи и влажни сега, когато не са в режим на присвиване — ме поглеждат и той казва:

— Значи според теб можем да го спасим?

— Какво да спасим? — поглеждам го тъпо.

— „Работещо момиче“.

Адски труден въпрос. „Работещо момиче“ е боклук, по-голям боклук от всички останали боклучави безплатни списанийца за работа, взети заедно. И затова единственият отговор с: „Люис, по-голям шанс имаме да спасим редник Райън“, само че не го казвам. Вместо това казвам:

— Ъм… ъъ… Не съм… ъъ… сигурна — което излиза от устата ми като някакво кретенско мънкане.

— Срамота — казва той, — защото ми се стори, че си идеалният човек, когото да попитам.

Оглеждам офиса още веднъж, защото не е възможно да има предвид мен.

— Ти си секретарка, нали? — обяснява той. — Момиче, което трябва да харесва този тип списания… Или не.

Той ме гледа въпросително и кафявите му очи стават все по-големи и по-влажни. Мамка му. Иска да му отговоря нещо. По-добре да му отговоря нещо — за предпочитане да е по-интелигентно от последната ми дълбокомислена реплика.