Джовани Бокачо

Декамерон

Започва книгата, наименувана „Декамерон“ — наречена още „Принц Галеото“1, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже.

ВСТЪПЛЕНИЕ

Човешко е да изпитваш съчувствие към страдащите и макар това да е всекиму по силите, най-много трябва да го искаме от ония, които са се нуждаели от утеха и са я намирали у другите; и ако някой някога е изпитвал такава нужда и това му е носело отрада и удоволствие, то трябва да кажа, че аз съм един от тях. От ранни младини, та досега изгарях чрезмерно от възвишена и благородна любов, но ако почна да разказвам за нея, тя би могла да се стори по-издигната, отколкото бих заслужавал заради моето положение. Въпреки че хората, които знаеха за тази моя любов, ми се възхищаваха и ме насърчаваха, тя стана причина да изтърпя големи мъки, и то не поради коравосърдечието на любимата жена, а поради пламенния порив на необузданото ми желание, което, като ми пречеше да се сдържам в границите, налагани от благоприличието, ме караше да се измъчвам още повече. Но докато се терзаех и страдах, приятните разговори и ободрителните слова на един приятел ми донасяха голяма утеха и аз съм твърдо убеден, че те са причина да не умра. И тъй като такава е волята на оня, който, бидейки сам вечен, е наложил неотменния закон всичко на този свят да бъде тленно, моята любов (най-пламенна от всички), която никакви сили — ни застрашаващата ме заради нея опасност, ни страхът от неизбежния срам, ни съветите, ни собствените ми кроежи — не успяха да сломят и разколебаят, с течение на времето от само себе си отслабна дотолкова, че сега изпитвам само онова удоволствие, присъщо на хората, избягващи да се впускат много дълбоко в гибелните вълни на любовта. Затова, докато преди тя ме гнетеше, сега, когато мъките са далеч от мен, от нея са останали само приятни спомени. Но краят на терзанията не е заличил от паметта ми добрините, оказани ми от ония благоразположени към мен люде, които страдаха заедно с мен; мисля, че само смъртта би могла да ги заличи. Според мен от всички добродетели най-голяма възхвала заслужава благодарността, а обратното на нея — порицание; затова, за да не кажат, че съм неблагодарен, сега, като се освободих от страданията си, реших — според скромните си сили в замяна на това, което съм получил — да поразтуша, ако не хората, които ми помогнаха (впрочем те може би не се нуждаят от такова нещо, защото са разумни или просто щастливи), то поне ония, на които това е потребно. И въпреки че моята подкрепа, или по-точно казано — утеха, може да се види твърде недостатъчна, все пак ми се струва, че тя би трябвало да бъде оказана там, където е най-необходима, било защото ще принесе по-голяма полза, било защото ще бъде най-добре оценена. А кой може да отрече, че подобна разтуха е необходима не толкова на мъжете, колкото на прелестните дами? От боязън и свян жените таят в нежните си сърца любовния пламък, а че той е по-силен от показваните чувства, най-добре се знае от ония, които са го изпитвали или го изпитват сега; при това те са зависими от желанията, прищевките и нарежданията на своите бащи, майки, братя и съпрузи; прекарват по-голяма част от времето си в тесния затворен кръг на своите покои и тъй като нямат почти никаква работа, волю-неволю се отдават на размисли, които не винаги са весели. И ако от време на време тези размисли им причиняват терзания, предизвикани от страстните им желания, те продължават да се измъчват дотогава, докато не ги налегнат нови размисли и прогонят предишните. Да не говорим за това, че жените изобщо са много по-слаби от мъжете. Както не е трудно да се установи, с влюбените мъже такива работи не се случват. Налегне ли ги тъга, обземат ли ги мрачни мисли, те имат хиляди начини да се разтушат и поразсеят. Стига да пожелаят, могат да отидат, където си искат, да чуят и видят много неща, да идат на лов за птици или зверове, да ловят риба, да яздят, да се заловят с игри или с някаква търговии; всяко едно от тези занимания може — напълно или отчасти — да разсее грижите им и да отклони поне за известно време тяхното внимание от тъжните размисли; а после, така или иначе, човек или се утешава, или почва да страда по-малко. Ето защо, подтикван от желанието да поправя поне отчасти несправедливостта на съдбата, която се скъпи да оказва подкрепа там, където най-много липсват сили — както виждаме, че става у слабите жени, — аз възнамерявам да помогна на влюбените дами и да ги поразвлека (защото на другите им стигат иглата, вретеното и хурката), като им предложа сто новели или басни, притчи или приказки — наричайте ги както искате, — разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже, събрали се по време на последната смъртоносна чума, както и няколко канцони2, които споменатите дами са изпели за собствено удоволствие. В тези новели те ще намерят забавни или тъжни любовни истории и други необичайни случки, станали както в наши дни, така и в най-стари времена. Като ги четат, влюбените дами ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват; убеден съм, че това не може да не ги поразтуши. И ако е рекъл Господ да стане именно така, то нека те благодарят на Амур, които, като ме освободи от своите окови, ми позволи да се погрижа за тяхното развлечение.

ДЕН ПЪРВИ

Започва първият ден на Декамерон. Авторът обяснява защо са се събрали и разговарят същите лица, които после, ръководени от Пампинеа, беседват по въпроса кому какво най-много се нрави.

Всеки път, о прелестни дами, щом поразмисля колко сте милозливи по природа, готов съм да призная, че този труд ще ни се стори тягостен и мъчителен, защото такова е записаното в началото му скръбно възпоминание за последната смъртоносна чума, оставила печални спомени у всекиго, който е видял или научил по друг път причинените от нея сълзи и загуби. Но аз не искам това да стане причина да се изплашите и да престанете да четете по-нататък, като си помислите, че четивото ще ви води само сред сълзи и степания. Това страшно начало ще бъде за вас същото, каквото е за странника стръмната непристъпна планина, зад която се простира дивна, прекрасна равнина; тя ще му се стори толкова по-омайна, колкото по-трудно му е било, докато се е катерел и спускал. Защото, както след безкрайната радост настъпва печал, така и радостта прогонва теглата и страданията. Краткотрайната печал (казвам краткотрайна, защото за нея са отделени малко слова) скоро ще бъде последвана от удоволствието и насладата, които ви обещах още от преди, но които може би никой не би и очаквал след подобно начало, освен ако не е предупреден. Искам да бъда откровен: ако можех да ви преведа към желаната от мен цел по друг път, а не по тази стръмна и трудна пътека, бих го сторил най-драговолно; но тъй като без тези възпоминания не е възможно да се обяснят причините за събитията, за които ще прочетете по-нататък, аз се залавям за перото просто подтикван от необходимостта.

И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал. Против пея бяха безсилни и мъдростта, и предвидливостта човешка (градът бе изчистен от нечистотиите от нарочно назначени за това люде, забранено бе да се докарват в града каквито и да било болни, дадени бяха много съвети за опазване на здравето), против нея се оказаха безсилни и смирените молитви на верующите, отправяни многократно към всевишния на молебени, процесии или по друг начин; и стана така, че към първите дни на пролетта на споменатата година чумата започна да проявява гибелното си действие по някакъв страшен и чуден начин.

Докато на изток, рукнеше ли някому кръв от носа, се смяташе явен белег за неминуема смърт, тук, в началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините или под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други — колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други — по-малки; простолюдието ги наричаше „бубони“. Не след много смъртоносният оток почваше да се мести от споменатите части на тялото и да се появява безразборно ту тук, ту там, навсякъде. По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло; у някои петната бяха по-големи и по-нарядко, у други — по-дребни и по-нагъсто. И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяха у някого. Изглежда, че пред тези признаци бяха безсилни и не принасяха никаква полза ни съветите на лекаря, ни свойствата на никакъв лек; такава ли беше природата на болестта, невежеството на лекуващите ли (чието число бе набъбнало чрезмерно, защото освен учените лекари се появиха и мнозина жени и мъже, които нямаха понятие от медицина), та не можеха да се открият причините на болестта и да се вземат подходящи мерки, но така или иначе, малцина оздравяваха.

Почти всички умираха още на третия ден след появата на упоменатите признаци (кой по-рано, кой по-късно), повечето издъхваха, без да имат треска или нещо друго. Чумата се разпространяваше още по-бързо поради това, че от болните, които общуваха със здравите, тя се прехвърляше у последните така, както огънят лумва по всеки сух или мазен предмет, поставен близо до него. А още по-лошо бе, че заразата — а заедно с нея и причината за този мор — не прихващаше здравите само при разговор или общуване с болни; изглежда, че за да се зарази човек, достатъчно бе да докосне, макар и веднъж, дрехите или други вещи, които болният е пипал или употребявал.