Дмитрий Биленкин

Спестовна каса за време

Вечерта преди откриването на Спестовната каса за време се бяхме събрали по семейному. Оратор и оракул беше брат ми Льова — физик.

— Утрешният ден ще влезе в историята — горещеше се Льова, примигвайки с лявото си око (при вълнение той получава тик).

— И все пак аз се тревожа — каза жена ми. Тя седеше в креслото с плетката си и непрекъснато объркваше бримките. — Не обичам нещата, които не разбирам.

— Как? — учуди се Льова. — Какво има тук за неразбиране, то е толкова просто! Сега ще ти обясня.

Ако сте слушали някой път физик, който се опитва да обясни на един простосмъртен смисъла на квантовата механика или на специалната теория на относителността, ще разберете нашето състояние. Някакви вълни от време, наслагващи се една върху друга така, че да възникнат нещо като гейзери от време, които се откъсват от своя субстракт и отиват в надвремето и които могат да бъдат управлявани… Това е всичко, което разбирах от лекциите на Льова и от популярните статии на колегите ми журналисти. Но в края на краищата това не ме огорчаваше особено. Ние си служим с електричество, без да разбираме абсолютно нищо от електродинамика, но аз не виждам това да пречи на някого в живота. А правилата за използването на Спестовната каса за време бяха ясни на всички. Във всеки един момент, стига да имате желание, вие можете да вземете от реалността известно количество време, за да го отделите в запас. Друг път, когато ви хрумне, можете да изтеглите този влог оттам и да отидете в надвремето. От ясно по-ясно.

— Това е чудесно, вие дори не си представяте! — От възторг Льова щеше да събори чашата. — Колко време губи всеки от нас по опашки, в ресторанти, за пътуване, на скучни лекции. Часове и дни, задраскани от живота! — В гласа му напираше отчаяние. — Сега вече няма да бъде така. Сега ги внасяте в спестовната каса — запазвате ги за бъдещето и толкова… Да вземем пример — вие пишете или провеждате някакъв експеримент. Творите и сте щастлив. Но неумолимите стрелки на часовника ви известяват, че трябва да свършвате, тъй като имате някакви срочни задължения. Трагедия! От утре всичко ще бъде различно. Просто ще изтеглите от спестените си часове и ще отидете да творите в надвремето.

— Може би все пак е по-добре по старому?

Погледнах жена си с упрек. Вместо да се радва на прогреса, и то какъв прогрес…

— Изключено! — заяви Льова радостно. — Всяко научно постижение рано или късно навлиза в живота. Всяко. Настъпването на новата ера е неизбежно!

Часовникът удари полунощ. Льова вдигна ръка. Аз неволно се изправих. От този миг започна да работи Спестовната каса за време!

Ние се чукнахме в тържествено мълчание. Ръката на жена ми трепереше. Настъпваше нова епоха. При последното биене на часовника нашият котарак се протегна на дивана и сладко се прозя. Горкият, той сънуваше, без дори да подозира за великото събитие.

Утрото се оказа най-обикновено — мъгливо и мрачно. Побързах да погледна през прозореца. Бързат хора, коли — както обикновено. Под разтревожения поглед на жена ми закусих надве-натри и изскочих на улицата.

Автобусът беше празен и аз заех чудесно местенце за наблюдение. Само че, изглежда, нямаше какво да наблюдавам. Пътувам вече пет минути, десет минути, а нищо не се случва нито в автобуса, нито извън него. Жалко! Наместих се по-удобно и извадих вестника си. Тъкмо го разгръщам, изведнъж нещо се блъсна в ръцете ми и на коленете ми изневиделица се появи някакъв старец!

— Извинете! — каза той. — Но вие… ми заехте мястото.

— А… а… вие… — прошепнах аз.

— Искате ли валидол? — разтревожи се старецът, като слизаше от коленете ми. — Би трябвало да ви предупредят, че ще отсъствувам за малко…

— Вие… вие сте се възползували?

— Ами естествено. Времето трябва да се пести, знаете ли, особено при моята възраст. Нищо, нищо, Не ставайте. Аз ще се настаня до вас.

Всички в автобуса ни гледаха. За щастие бяхме стигнали вече моята спирка.

Пристигнах точно за краткото съвещание, дори не можах да разменя две думи с колегите. Нашите съвещания са нещо удивително. Уж само седиш и слушаш, а се изморяваш, като че ли си писал уводна статия. Докато се изказваха Леворски и Перов, всичко вървеше нормално; те говореха дълго, но смислено — за новите задачи на вестника във връзка с внедряването на Спестовната каса за време, разбира се. Само че след това думата взе Клопонечецки. Спогледахме се кисело. И тук ме осени. Какво пък, ако… В края на краищата тук сме много и отсъствието на един човек може да мине незабелязано. „Внасям половин час!“ — заповядах мислено, изтръпвайки от собствената си смелост.

Стори ми се, че само за миг съм притворил клепачи. Но веднага след като погледнах в залата, разбрах, че съм загазил. Загазили бяхме всички. Главният редактор и Клопонечецки стояха един срещу друг и лицата им светеха като светофари: на главния — червено, на Клопонечецки — зелено. Те мълчаливо гледаха празните редици столове.

— Ама това на какво… — щях да отнеса целия изблик на гняв, ако през това време в залата не бяха започнали да възникват останалите сътрудници. Навярно все пак има телепатия, след като всички са били овладени от едно и също желание, когато започна да говори Клопонечецки, и всички са го осъществили едновременно…

Няма да описвам следващите тиради… Спаси ни само това, че за новия брой спешно трябваха репортажи от първия ден на победата над времето, няма да събираме материал в редакцията я!

Излетях на улицата със скорост, при която подметките започват да димят…

И веднага попаднах на зрелище… Висок, величествен гражданин с побелели коси, приличащ на паметник на самия себе си, плачеше, опрян на електрическия стълб.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо? — Докоснах го по рамото. Сълзите му пресъхнаха веднага, но гласът му хлипаше.

— Глупави хлапета… Глупави хлапета… Глупави хлапета…

След малко всичко се изясни. Той беше учител. И дори не просто учител, а учител — маестро, доколкото тази дума е уместна в педагогиката. И от неговия урок — неговия урок! — да избяга целият клас.

— Децата ще се върнат — опитах се да го утеша.

Но той беше твърде горд и прославен, за да се утеши. Отиде направо в милицията. Откъм гърба изглеждаше още повече като паметник на самия себе си.

Надрасках в бележника си: „Учителят Влад. Ив. Н. Децата. Отрицат. последици Спест. каса.“ — и продължих нататък да събирам впечатления.

Които не закъсняха. Като завих зад ъгъла, буквално се сблъсках с една снажна матрона, която се оглеждаше наоколо и кой знае защо размахваше ръце във въздуха.

— Не го ли видяхте? — се хвърли тя към мене.

— Кого? — стъписах се аз.

— Ами мъжа ми!

— Простете, но…

— Ние вървяхме под ръка!

— Но аз…

Лицето й доби зловещ израз.

— Така, значи… Навреме избяга… Изостави ме! Но почакай! — Тя заплаши въздуха с юмрук и енергично изруга. — Аз ще те изпреваря!

И изчезна пред очите ми.

Още не бях дошъл на себе си, когато силен удар в рамото ме накара да отскоча.

— Пардон! — вежливо каза пъргав мъж с кривоглед поглед, възниквайки отникъде. — Да сте видели оная моята?

— Една такава ли? — очертах с ръце контура на габаритите й. — Реши да се възползува. Догонва.

— Аха! — просия пъргавият мъж. — Точна сметчица.

Той ми намигна и се скри в близкия магазин. Извадих бележника си, но не можах да реша къде да впиша този случай — в графата за положителните или за отрицателните последици от внедряването на Спестовната каса за време.

Междувременно бях огладнял и тръгнах към близката закусвалня. Масите бяха почти празни, обхвана ме надежда да се наобядвам бързичко. Но кому ли не е ясно, че скоростта на обслужването не зависи от това пълно ли е заведението за обществено хранене, или не. Четвърт час след приемането на поръчката ми все още не ми донасяха супата, започнах да се отегчавам. Но тозчас в главата ми дойде гениална идея. Имам в запас половин час, спестен при изказването на Клопонечецки. Ще се възползувам от него да нахвърля репортажа си, а през това време и супата ще пристигне. Благодарейки в душата си на Спестовната каса за време, дадох заповед и…

Работеше се чудесно. От полезрението ми изчезна всичко живо, тъй като се намирах извън реалния ход на времето, не ми пречеше никой и нищо и редовете се нижеха под перото ми един след друг. Да, добре се работи на тишина и спокойствие.

Но половин час изтече и аз изплувах обратно в реалността, абсолютно сигурен, че там ме чака чиния супа.

Чиния нямаше. И въобще никого нямаше.

Дълго се мятах в паника, докато не открих управителя, уплашен до смърт. Оказа се, че не само аз съм бил такъв умник. Постепенно, от съображения също като моите, изчезнали всички посетители на закусвалнята, а след тях решили да спестят време и келнерките — та кого да обслужват, след като няма никой! Тогава по радиото обявили категорична забрана да се ползува Спестовната каса през работно време…

Зъл и гладен се понесох към къщи. Но да обядвам така и не ми беше писано, тъй като на площадката ме задържа Льова… Беше блед, от ноздрите му излизаше пара.

— Окрадоха ме!!!

— Ок… кого?! — Хванах се за перилата.

— Мене! Както си седях в къщи и работех, крадецът, придвижвайки се в надвремето, прониква в квартирата ми и…

Привечер Спестовната каса бе временно закрита. Обявиха, че се разработват нови правила за ползуването й. Разработват се до ден днешен. Крадецът бе заловен, но Льова все още е сърдит, вече по друга причина.

— Иска им се Спестовната каса за време да бъде удобна за всички — оплаква се той. — А физическото явление — това не е кресло, че да приема формата на всеки задник!

Не зная дали е прав, или не, само че колко години вече живеем по старому.

Информация за текста

© 1967 Дмитрий Биленкин