Грегъри Бенфорд

Гласът

Грегъри Бенфорд е един от основните говорители на твърдата научна фантастика през последните двадесет години. Ясен и спорен, той е написал едни от най-добрите произведения, отнасящи се както за сферата на науката, така и за удивителни космогонични концепции с природата на вселената, като например „Пелерината на времето“ или „Великата небесна река“. В продължение на няколко години, той е съставял научните страници на списанието „Фентъзи енд сайънс фикшън“. Романът му „Страхът на Фондацията“ публикуван през 1997 година продължава серията „Фондация“ на Айзък Азимов. Новият му роман „Космичен“, обаче се отклонява от линията на „твърдата“ фантастика. Два негови разказа са публикувани в ежегодните сборници „Най-доброто от научната фантастика“. Представеният тук разказ „Гласът“, първоначално се появява в списанието „Св Ейдж“ (Научнофантастична епоха), като в последствие търпи редица корекции до крайният си вид в антологията „Истории за бъдещето“. Макар че в него той остава далеч от начина на повествование на Азимов, а по-скоро се доближава до това на Рей Бредбъри, досегът с науката не е изгубен.

— Не мога да го повярвам — каза Кент неотстъпчиво.

Клер го задърпа да влезе в плесенясалия коридор.

— Ела и изключи твоя Глас — подкани го тя. — Моят е изключен — ще ти покажа как да го направиш.

— Сбирщина от непотребни стени, който и да е чувал за…

— По-нататък ще стигнем до друг.

Долу, в слабата светлина на тесния коридор, те стигнаха до ниша в непрекъснатата стена.

— Гледай, още един знак.

— Това ли? Някаква стара маркировка. Както и да е, какво означава „знак“?

— Например този казва „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ — изрече тя внимателно подчертавайки всяка буква.

Кент неспокойно прелисти страниците на неговия Глас. След това премигна и отбеляза:

— Това е… каквото Гласът е казал.

— Я да видим?

— Ти си била тук преди Гласът да ти го каже.

— Аз те оставих да почоплиш коридора, спомняш ли си? Чудесно изпитание.

— Ти ме измами.

— Не. Аз мога да прочета това. Чети. Всеки звук от думата има собствено пулсиране.

Кент замълча за миг и тя разбра, че той отново се консултира с Гласа.

— Струва ми се, че да четеш, означава да оправяш нещо объркано. За този „знак“ ти ми каза че означава „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Как?

— Виждаш ли тези? Това са букви. Зная всяка от тях — на брой са двайсет и шест и това изисква много работа. Но събрани заедно оформят думите.

— Аз зная друг начин. Мой собствен.

Той тръсна глава и тя трябваше да го отведе до друг знак и да повтори действието. Когато гласът му каза, че наистина маркировката означава „АЛДЕНТЕН СЕКТОР“, направи гримаса.

— Тук има някакъв трик — възмути се Кент. — Измами ме с твоята платка за докосване…

— Добре, вземи устройството за включване! — напъха го тя в ръцете му и го накара да се разходят до следващата емблема. Този път беше написано „ОБЩЕСТВ ОБЛ“.

— Първата част ми напомня за някаква марка, но когато гледам втората — какво ли означава „ОБЛ“? — попита саркастично.

— Може би някакво място.

— Като околности ли?

— Някакви древни, предполагам.

— Възможно е, но фактически е „област“. Ако тук няма други стаи, където думата да е изписана изцяло, тя вероятно е съкратена. Те са го направили.

— Кои са били „те“? Някакви магьосници ли?

— Струва ми се, че са древните.

Тя сметна, че той е стигнал до това убеждение по свой собствен начин.

— Те са оставили маркировки по стените. За какво, когато Гласът…? — учуди се Кент.

— Може би са дошли преди той да се появи.

— Но каква е възможната им употреба?

— Научих за тях от старите хартии, които намерих в историческата секция. Наричаха се „товарни фактури“ и в тях имаше достатъчно думи.

— Как знаеш, че може да „прочетеш“ нещо? Имам предвид без да го свериш с Гласа?

— Аз си знам. Буквите се групират заедно, например „ОБЩЕСТВ“ е съставена от съкратеното „общение“, има една неясна буква и „тв“ сигурно е съкратеното „твое“.

— Ти толкова бързо напредваш — направи гримаса той, без да харесва всичко това. Беше специалист по биология и да толерира нейния интерес към древността… Но накрая каза: — Добре, покажи ми го отново. Не, че наистина вярвам в това, ала…

Следващите няколко дни те прекараха в стария район на историческия сектор, издирвайки коридори, където Империята не употребяваше Гласовете. Клер му четеше знаци и той започна да научава метода й. Напредъкът беше бавен, четенето бе трудно.

Букви, думи, след това постепенно схващане на смисъла на изреченията и параграфите в тяхната логика и ритми, търсене на нишките, по които да се доберат до тяхното същинско значение.

Въпреки това, той не беше някой си „бав. ев.“. След известно време тя си спомни, че в неговата Специална образователна програма „бав. ев.“ съответствува на „бавна еволюция“. Така че ако някой вземеше първите букви на двете думи, щеше да открие цялото название на понятието.

Между тях всичко вървеше добре и докато се скитаха по античните коридори, на тях им харесваше да включват Гласовете си — с тях беше по-лесно да откриват смисъла на знаците. Това им донасяше успокоение.

Те продължаваха да поддържат Гласовете почти винаги включени. Беше лесно да слушаш обяснение на Глас, който отеква право в слуха ти. Можеше да платиш за абонаментно обслужване на Гласа без всякакви добавки, но никой от приятелите им не го правеше, защото излизаше скъпо. Но ако плащаш добавките, щеше да научиш повече за хората. Наистина бе интересно да узнаеш за спермата и яйцеклетките, съхранявани в банките за гейове или за програмата за оценяване по достойнство, целяща да запази гените на хомосексуалистите. Можеше да чуеш шумни истории, житейски преживелици и какво ли не още, или пълно половин часово шоу. Ала мнозинството от хората не плащаха и те бяха доволни да прочетат за тези неща.

Те постепенно се развиваха в четенето. Имаха предимството да прочитат стари знаци, които Гласът не си правеше труд да преведе. Те ги показваха на някои от техните приятели, обаче никой от тях не вярваше, че са в състояние да прочетат любопитните маркировки. Бяха уверени в съществуването на някакъв трик. Клер и Кент само се усмихваха многозначително и се оттегляха от темата.

Не всичко вървеше добре. Веднъж на една пресечка Кент забеляза знака „ПРЕМИНИ“, доста преди да го чуе от неговия Глас. Знакът не беше синхронизиран и той за малко щеше да бъде сплескан от минаващ валяк.

Те разискваха дали да разправят за случая на някои представител на властите, но сигурно никой не знаеше за това.

— Хм, не трябва — каза Кент. — Погледни нещата от тази страна: ако на някой в тоя свят му харесва да яде боклуци, да си ги яде, защото никой не го е грижа. Никой не желае храната, която се харесва само на другите.

— Смяташ ли, че ако научим други хора да четат, ще бъдем глупаци?

— Който се изкачва нагоре, може да падне отвисоко. Предполагаш ли, че всеки ще пожелае старите книги, които намери?

Тя трябваше да приема тази трезва възможност. Аналогията с консуматора на развалени храни излизаше извън нейната биологична подготовка и той не можеше да се противопостави на нейното допълнение:

— Това е интелигентна стратегия. Когато времената стават трудни, лешоядите трябва да ядат повече.

Мисълта бе толкова отвратителна, че тя реши да забрави за всичко по въпроса.

На тях им харесваше да се разхождат по страничните улички на мегаполиса и да разгадават тайните на античните знаци. Влюбените откриваха свои собствени ритуали и това им изглеждаше прелестно.

Веднъж на външната страна на някакво забутано подземие намериха точни инструкции как да нагласят цифрите на шифъра на входа му и да влязат вътре. Известно време те поработиха по въпроса и накрая усилията им бяха възнаградени. Входната врата се завъртя на примитивните си панти и те започнаха да се разхождат между редици от плесенясали стаи. Изследването им стана отегчително — намираха купища от заключени отделения без каквито и да е знаци. И те продължиха, докато не се появи охраната с извадена палка. Бяха попаднали в трезор.

— Как вие, хлапаци такива, се вмъкнахте тук? — попита мъжът.

— Беше отворено, сър — каза Кент, който винаги беше по-бърз и Клер предположи, че отговорът му технически е коректен, тъй като тя беше отворила вратата.

— Как по дяволите…? Както и да е, излизайте. Вън!

Объркан и загрижен, той ги претърси грубо. Кент се направи на тъпо момче и го попита дали може да разгледа шоковата му палка, но все още озадачен, пазачът ги изхвърли навън.

Въпреки че посещението в трезора не се реализира успешно, номера, който бе изпълнила за да влезе в него и й изглеждаше повече от възхитителна тайна. Клер беше от типа „ученолюбива ученичка“ и прекарваше приятно с часове в Историческия архивен сектор, разучавайки полуразложените листове хартия, които намираше.

По-дебелите купове се наричаха „книги“ и дори някои притежаваха резюме на съдържанието си. За тези от тях, които бе избрала за своята дневна работа, Гласът я въвеждаше със собствения си мек тон. Когато се нуждаеше от прецизиране на материята, особено при социални въпроси, тя използуваше претрупаният му език, за да добие ясни очертания на прочетеното. В нормалния живот всеки се нуждаеше да бъде задоволен от представителите на Гласа.

Беше прекрасно, когато тя отправяше искане към него и той й разправяше чудесни истории. Там имаше различни книги и някои от тях се наричаха „романи!“. Това означаваше нещо ново, казваше Гласът. Един от тях тя намери в усойно и влажно подземие, което беше достатъчно тъмно, но очевидно това бе неизбежно в изследванията правени от нея.

Книгите бяха познати от някакви непознати древни източници, когато изглежда е имало съперничество между Гласовете. В действителност може би дори не са били Гласове, а методи на речта, преди Стандартът да бъде открит.