Стивън Бакстър

Шийна-5

Шийна не искаше това да се случва. Разбира се, че не искаше — тя знаеше изискванията на мисията не по-лошо от останалите, толкова добре, колкото и самият Ден. Шийна имаше задължения към НАСА. И тя го разбираше.

Но такава постъпка не и се струваше много правилна.

Той бе доплувал при нея след лова.

Нощта свършваше. Пухкавото огнено кълбо на слънцето вече бе блеснало над повърхността на водата.

Сепиите изплуваха от коралите и гъсталаците от водорасли, където се хранеха. Групичките им се уедряваха и постепенно се събраха в пасаж от около сто глави.

„Ухажвай ме, ухажвай ме“.

„Виж, какво оръжие имам!“

„Аз съм силен и яростен“.

„Дръж се по-настрана! Тя е моя!…“

Беше древният език на главоногите, изразен чрез сложни шарки по кожата им, нейната текстура, както и приемането на съответна поза — думи за секс, опасност и храна. Шийна плуваше в пасажа и пееше от радост.

Но ето че във водата се мярна сянка.

Патрулите незабавно приеха маскировъчни пози и започнаха да блъфират, телата им даваха лъжлива представа за приближаващият се хищник.

Шийна знаеше, че тук не може да има истински хищници. А сянката принадлежи на машина-наблюдател на НАСА.

Тъмният силует се прокрадна по-близо и се гмурна под пасажа. Така би постъпила и истинска баракуда, ако искаше да се вмъкна в средата му.

От пасажа се отдели силен самец. Той разгърна широко осемте си ръце, повдигна двете си силни пипала и зелените му бинокулярни очи се вторачиха във фалшивата баракуда. По кожата му започнаха да пулсират шарки от светли и тъмни петна. „Виж ме. Аз съм голям и яростен. Мога да те убия“. Самецът бавно и внимателно се примъкваше към нея, докато не се оказа съвсем редом с нея.

В последният момент, тя непохватно се метна встрани.

Но твърде късно.

Двете дълги пипала се метнаха напред, чашките на смукалата им докоснаха кожата на рибата и се прикрепиха здраво към нея. Осемте здрави ръце на самеца обвиха тялото й, а кожата му потъмня от възбуда. Той удари баракудата с клюна си, в търсене на месо.

И го намери. Шийна видя късчета риба — плячката подхвърлена от Ден.

Мъжката сепия започна да потъва, без да изпуска жертвата си. Шийна се присъедини към него. Прохладната вода струеше около мантията й, придавайки пикантност на първобитното наслаждение от лова — независимо от неговата изкуственост.

Именно тогава се случи това.

Когато Маура Делла непохватно се пъхна в лабораторията през шлюза, мирисът на освежител просто я замая.

— Добре дошли в „Океанска лаборатория“, госпожице Делла — приветствува я морския биолог Ден Истебо — дебел, страдащ от задух, настойчив, на трийсет години, с вечна бутилка „Кола“ в ръката си и рижава гъста коса — типичен смахнат учен, ако се съди по външността му.

Маура намери свободен стол пред апаратния панел — леката му конструкция бе с опъната тъкан, която неколкократно бе залепвана с изолационна лента. Работната зона представляваше малка по обем сфера, запълнена с монтирани по стените прибори и оборудване. Беше тясно. Във вътрешността й, сякаш пулсирайки, слабо писукаше сонарен маяк.

Усещането от затвореното пространство и тоновете вода над главата беше зашеметяващо.

Тя се подаде напред, взирайки се в малките обзорни прозорчета. Сивата пуста вода бе пронизана от слънчеви лъчи. Маура видя пасаж от сепии, които плуваха в сложен строй.

— Коя от тях е Шина-5?

Ден посочи мекия екран, монтиран в свободният участък на стената.

Виждаше се обтекаемо, торпедообразно тяло със сочен оранжев цвят, украсено с черни точици. От двете му страни изящно се извиваха подобни на крила плавници.

„Космическа сепия — помисли Маура. — Единствения молюск, включен в щатното разписание на НАСА“.

— Sepioteuthis sepioidea — поясни Ден. — Рифова сепия от Карибската зона. Дълъг е колкото ръката ви. Сепиите, както и всички главоноги, принадлежат към типа на молюските. Но при тях крака на охлюва се е превърнал във фуния, отвеждаща в мантията — ето тук, — а също така и в ръце и пипала. В кухината на мантията се намират вътрешности и хриле. Преминаващата през нея вода, която действа като реактивен двигател, се използва от Шийна като средство за придвижване.

— Откъде знаете, че е тя?

— Виждате ли изпъкналостта между очите, около хранопровода — тикна Ден пръст в екрана.

— Това ли е подобреният й мозък?

— Нервната структура на сепиите се отличава от нашата. Шийна притежава два нервни шнура, които преминават през тялото й като релси и са осеяни с чифтове ганглии — нервни възли. Предният чифт от ганглии е увеличен и те се явяват като мозъчни дялове. Ние генетически модифицирахме и Шийна, и нейните прабаби…

— За да се получи умна сепия.

— Госпожице Делла, сепиите и без това са умни. Състезавайки се с рибите, те са еволюционирали много отдавна, още в юрския период. Притежават чувствителни органини, които реагират на светлина, мирис, вкус, докосване и звук — включително на инфразвук, а също на гравитация и ускорение. Възможно е и на електричество. Шина е способна съзнателно да управлява шарките по тялото си. Може да „рисува“ по него ленти, ивици, кръгове, пръстени и точки. И даже да ги накара да се движат.

— Шарките тяхната „реч“ ли са?

— Не само те, но и тяхната текстура, както и позата на тялото. възможно е да разменят електрически и звукови сигнали, но ние не сме уверени в това.

— И за какво прилагат възхитителната си сигнална система?

— Трудно е да се каже… Те не ловуват съвместно. Живеят няколко години, през които се чифтосват само един-два пъти — почеса Ден брадата си. — Но ние съумяхме да отделим известно количество първични лингвистични компоненти, които съставят примитивна граматика. Дори и за „не подобрената“ сепия. Ала този език, изглежда е много беден. В него няма нищо, освен храна, секс и опасност. Езикът на Шийна е много по-богат, нали я обучавахме. Съумяхме да докажем, че областите на мозъка, отговарящи за нейното обучение, представляват вертикални предни дялове, разположени над хранопровода.

— И как го доказахте?

— Като отрязвахме късчета от мозъците на сепиите — премигна Ден.

Маура въздъхна. Фактът беше направо за телевизионно предаване.

Те разглеждаха Шийна. Големите й синьо-зелени очи с оранжево бие, за няколко секунди погледнаха в камерата.

Чужди очи. И разумни.

„Имаме ли право да постъпваме така, намесвайки се в съдбата на други разумни същества, заради собствени цели? Макар дори да не разбираме, както призна Истебо, за какво сепиите използват използуват речта си — мислеше жената. — Какво е да бъдеш Шийна. Щеше ли да бъде в състояние да разбере, че хората искат да я направят пилот на космически кораб, летящ към астероид?“ — мислеше Маура.

Той доплува до нея — самецът, надвил врага. Едно от пипалата му бе откъснато, след стълкновението му с късче метал.

Тя знаеше, че не трябва да постъпва така. И все пак нямаше сили да се съпротивлява. Усети как на кожата й се ражда нова шарка — многоцветни точици, сменящи се с бели петна. „Ухажвай ме“.

Той доплува по-близко. Шийна видя как по отдалечената от нея страна на самеца стана сребриста, което представляваше сигнал към останалите: „Дръжте се по-далеч. Тя е моя!“ докато той се обръщаше, цветът на тялото му се изменяше и тя виждаше кака миниатюрните мускулчета свиват пигментните торбички н кожата му.

Самецът вече протягаше към нея хектокотила си — модифицирана ръка с купчинка сперматофори накрая.

Мисията, Шийна. Мисята. Програмата! мисията! НАСА! Ден!

Но животното във вътрешността й ставаше все по силно и нетърпеливо. И тя разкри за самеца своята мантия.

Хектокотилът му се приближи, метна се вътре и положи иглообразния сперматофор при основата на ръцете й.

След това самецът измъкна органът си. Всичко свърши.

Не. Не всичко. Тя още можеше да избира — да хване сперматофора и да го премести в приемника си за сперма или не.

Шийла знаеше, че не бива да го прави.

Песните на сепиите около нея пулсираха от живот. Древните песни, които се бяха пели преди появата на хората, китовете и даже рибите.

Животът й беше кратък — едно, максимум две лета, свързани с няколко чифтосвания. Но песните на света и танцът заставяха всяка сепия да осъзнава, че тя или той са част от живота, който се бе родил в древните морета. И че тяхното кратко и трепетно съществувание е толкова малко значимо и същевременно толкова важно, колкото сребристите люспи по рибешките тела.

Обладавайки усъвършенствуван мозък, Шийла можеше да го разбере първа от всички главоноги. А на някакво подсъзнателно ниво, това беше известно на всяка сепия.

Но тя не беше част от това живо съобщество.

Самецът още не бе успал да отплува, а не я вече я бяха обхванали зашеметяваща печал, самотност и изолираност. И възмущение.

Тя обхвана сперматофора с ръце и го увлече в дълбочината на мантията си.

— Ще ми се наложи да говоря за вас в Решаващият Понеделник — предупреди Ден Маура. — И да рискувам своята репутация, за да спася този проект. Вие напълно уверени ли сте, че той ще проработи?

— Абсолютно — отвърна Ден със спокойна убеденост. — В отличие от нас, сепиите са се адаптирали към среда с нулева гравитация. И Шийна умее да ловува в триизмерно пространство, затова тя е способна да управлява и космически кораб. Ако поискате да се обзаведете с идеално приспособено към полет в космоса същество, това е главоногият молюск. Освен това тя е много по-евтина от който и да е, еквивалентен по възможности робот…

— Обаче ние нямаме никакви планове, относно връщането й — отбеляза мрачно Маура.

Ден сви рамене и каза:

— Даже и да имаше такава възможност, животът й е твърде кратък… Надявам се публиката да възприеме пристигането на астероида на земна орбита като паметник на Шийна. И още нещо, сенатор…, през всяка секунда от своя живот, от самия момент на зачатието си, Шийна знаеше своята цел. Тя живее за нея и заради своята мисия.