Ренато Безана, Дино Каролио

Подземия

1

„Министерската“ хартия за писма се отличава по плътност и дебелина, по релефния си надпис със син лак. Поради неясния си непроницаем бюрократизъм стилът е абсолютно безличен. „Многоуважаеми докторе“, прочете Андреа Чериани, застанал прав до прозореца в 16 часа, в четвъртък, 12 февруари 1976 година, „по повод Вашето почитаемо писмо от 9 януари трябва със съжаление да Ви съобщим…“ Писмото беше едновременно и трудно за четене, и неясно. Думите, натрупани като украшения, от които искаме да се отървем, бяха безизразни. Нетърпими.

И то точно днес, след като цяла сутрин, както всяка сутрин, си бе драл гърлото, за да поправя италианския на тридесетте сричащи деца от трети „В“ клас на местното средно училище. Напразни усилия. Тези същите деца, един път пораснали, може би щяха да бъдат въвлечени във водовъртежа на обществените служби. Седнали зад учрежденското бюро, те също щяха да започнат да пишат по този начин.

Вероятно Андреа Чериани нямаше да се поддаде на толкова решителното си негодувание, ако съдържанието на писмото не бе така категорично. Напротив. Накратко в него се казваше така: онова, което вие търсите, драги господине, го няма. Нито пък имаме желание да го търсим. Дори „ще ви бъдем признателни, ако спазвате установените наредби, съобразно които въпросните издирвания са възможни само след недвусмисленото упълномощаване от същата тази администрация“. Представете си.

Преди поздравите, които обичаят изискваше да бъдат „почтителни“, писмото завършваше с една неясна, безлична закана, произнесена някак смътно: „Ако продължавате да упорствувате с държанието си, ще бъдем принудени, въпреки нашето нежелание, да ви заплашим с предвидените санкции.“ Въпреки нашето нежелание: какви лицемери! Андреа сгъна листа на две и го постави между страниците на „ИСТОРИЯТА НА ПАРАБИАГО“, сложена на масата заедно със сто други книги. Пликът обаче бе пъхнат в процепа между касата и рамката на прозореца, защото оттам духаше. Той бе последният от цяла серия пликове, употребени със същата цел. Това, което ги обединяваше, не беше само функционалният аспект, но и съдържанието. И наистина, всички те бяха донесли писма от учреждения или асоциации, които го разубеждаваха, осмиваха, разколебаваха, заповядваха му да престане. Той прахосваше живота си, преследвайки една мечта, както всички определяха страстта му към археологията.

Продължително, ядно изскърцване на спирачки долу на площада, три етажа по-долу. Колата яростно набира скорост и се отдалечава. Инстинктивно Андреа отдръпна пердето, което покриваше прозореца. Зад замъглените стъкла бе Парабиаго. Сив е площад „Маджолини“ през зимната вечер, с наредените наоколо къщи и църквата от равнодушен мрамор, напомняща заден декор. По алеите, успоредни на гробището, вече ги няма брястовете от неговото детство, сега имаше асфалт, излинели растенийца и един наскоро построен претенциозен и нащърбен фонтан, който общината, оставайки вярна на тържествената реторика, бе поставила точно срещу къщата на енорийския свещеник и тя също смътно напомняща паметник. Черно и мъгливо небе. Зад фасадите на тъжните сгради, измазани в охра, размацани като грим, набразден от сълзи, не е трудно да си представиш хората, всеки един затворен в своите обичайни жестове. Зад къщите в центъра, дворове и огради, състарени деца, вдетинени пенсионери, съществования, обърнати наопаки.

Всички знаят какво той упорито търси, но не говорят за това. Защо? Защото и дон Отавио, най-добрият и единствен парабиагински историк, бе отрекъл, че съществуват, без дори да му разреши да се съмнява. И все пак доказателства не липсваха. Той сам бе видял едно подземие по време на разкопките на един нов съпритежателски дом. Не бе имал време да го разгледа, защото много бързо го бяха засипали с лавина от цимент. И много от жителите на градчето бяха готови да се закълнат, че единият от входовете на подземията се намира под големия олтар на църквата в манастира на чистерченсите1, който доскоро бе приспособен за психиатрична болница, а сега в него се помещаваше едно училище.

Андреа погледна отново към площада и видя Маурицио да пресича улицата точно пред къщата. Облече си палтото и излезе, като мина през кухнята. Подвижен, вече закръглен, по-скоро дребничък, с ръце пъхнати в издутите джобове, Маурицио се зададе насреща му. Каза му, че може да вървят, че е взел всичко и че дявол да го вземе, бе започнало отново да вали, но че няма какво да се прави.

Качиха се в колата, която се плъзна като лодка над океанските лабиринти и се изгуби сред загатнатите вечерни форми на големите сгради. Един кратък преход, по време на който никой от двамата не проговори.

Нощ, улица „Коледжо“: отдясно няколко лампиона осветяват слабо бедните къщи; отляво прозорците на стария манастир, защитени от тежки железни решетки. Малко по-нататък ограда, покрай която се движиха известно време. Спряха близо до дворната врата, зад кулата на камбанарията. Като загасиха мотора, те светнаха с фенерче и разгънаха картата с плана на зоната. Някои точки бяха свързани с други посредством червени линии, начертани с перо; линиите образуваха равностранни триъгълници по такъв начин, че върхът на единия опираше в страната на другия. Един вид мрежа, чиито звена се повтаряха в геометрическа прогресия.

Слязоха от колата, като се огледаха предпазливо. Нито една светлина, нито един минувач, само скрибуцането на велосипед по успоредната улица. Маурицио взе крика и със скърцане, което на Андреа се стори оглушително, изкриви желязната решетка на градинската врата. Мушнаха се през пролуката и тичешком пресякоха поляната, като стигнаха зад прикритието на камбанарията. След като разбиха вратата на сакристията, те се шмугнаха в тъмнината на църквата. Под олтара имаше вратичка, която водеше към криптата. Маурицио започна да стърже по стената в ниската и влажна стая точно там, където се очертаваше голямо селитрово петно.

Андреа мълчеше, готов да улови всеки възможен признак за опасност. Това, което най-много го измъчваше, беше мисълта — виж ти какво ми било писано да правя, — че е принуден да се чувствува уплашен унизен наивник, предрешен на крадец, че трябва да понася всичко това, за да отстои собственото си право на мнение. Той дори не разбра какво се случи, когато Маурицио му извика: „Внимавай!“

Почувствува, че нещо го изтласква и усети остра болка в дясната си ръка. Когато отново бе в състояние да разсъждава, разбра, че при падането си стената бе повлякла гранитния архитрав на стария вход. Само съобразителността на Маурицио го бе спасила от затрупване. Андреа запали своя луминесцентен фенер. Отвъд натрошения чакъл, над който се издигаха облаци прах, снопчето светлина не открои препятствия. Той се затича право навътре в дълбочината на подземието.

2

Ако нощният дух бе нахлул в този миг със своите нетленни криле в техните въображения, той би открил цял свят от скъпи нему мисли. Двамата бяха изоставили привичките си от предишните дни за нещо, което не разбираха, и сега стояха там и човъркаха тъмночервените тухлени стени, дъгообразния свод на галерията, която ги привличаше надолу, към своя далечен център. Бяха изминали известно разстояние, което вече не успяваха да измерят, като в паметта им оставаше само хаос от сенки.

Подземията не бяха разположени на едно ниво. При всеки кръстопът те се спущаха стръмно надолу или се изкачваха по план, който оборваше всяка предварителна хипотеза. Сякаш в тези потайни криволици под земята времето беше изкопало своята бърлога, за да скрие онова, което историята не носи със себе си в своя безмилостен, но равномерен ход: хора изчезнали бог знае как, скелетът в гардероба на неподкупни игумени, вечното тайно тежнение към упадък и разложение, скрито зад гневни или героични жестове.

За това говореха самотните и безкрайно стари кости, които те двамата бяха открили сред парчетии от ръждясали копия, на около два километра от входа. По-навътре в един задръстен кладенец видяха римски плочи с текстове, разпръснати като бели листи в отдавнашен сезон. Андреа ги събра и с мъка ги преведе под мълчаливия въпрос на Маурицио: „Там, където има позор и престъпление — казваше едната от плочите, — там ти обичаш, ти се наслаждаваш.“ Тази ли беше философията на това място? И двамата потърсиха в тъмнината останките от екзалтирани светотатства, тела, които са се гърчили до последния час. Но нямаше друго освен подземните галерии и дългите сенки на техните жестове. Засмяха се от напрежение, когато разбраха, че те са единствените действуващи лица в ужасното представление, което тунелите внушаваха. Жестокостта на историята се проявяваше по друг начин.

Нищо не оправдаваше това дело, нищо не говореше за неговата цел и преди всичко нямаше как да бъде поставено във времето. В Парабиаго от векове се предаваше легендата, че в земните недра има галерии, дълги много километри, свързващи някой замък с манастир или абатство, с неоткрити досега изходи в полето. Едно предание, което се разказваше в горчивите зимни часове, полугласно и никога пред чуждоземни. Андреа си спомняше особено тона на недоверчива предпазливост, която бе негова основна съставка.

Един историк от 1500 години, Бернардино Корио, потвърждаваше, че Барбароса е избягал от разгрома в Леняно по един от тези тунели. В 1972 година местен вестник писа, че няколко деца, когато играели близо до някаква стара сграда, намерили скелети и оръжия в началото на подземие, чийто вход бил незабавно зазидан. Интервюиран по този повод, някой си професор Маризони лицемерно бе отрекъл достоверността на случката. Тридесет години преди това старият професор Карло Сутермейстер твърдял, че бил извървял дълго разстояние под земята. Но тъй като той не бил добре здравословно, нямал възможност да извърши по-задълбочени проучвания и след неговата смърт оскъдните бележки по този повод бяха взети за странност на един човек в напреднала възраст.