Вера Борисова

Обречени

Това е история, която човечеството от другата страна вероятно никога няма да успее да си обясни. Нямам амбиции да търся отмъщение, просто ще изпълня молбата ви да разкажа за всичко онова, което ми се случи преди да попадна тук.

2369 година щеше да бъде съдбоносна за планетата Земя, а може би и за цялата галактика Млечен път. През периода на своето развитие хората бяха постигнали достатъчно голям напредък, за да се почувстват могъщи и властни над собственото си бъдеще. Човешки колонии населяваха повърхността на Марс, а космическите полети бяха толкова близки на хората, както пътуването с такси през ХХІ в.

Но през 2317 г. учените правят едно сензационно откритие, което като плесница кара човека да се осъзнае и да разбере, че все още не всичко му се подчинява. Твърдението, че в центъра на всяка една галактика се намира по една черна дупка, се потвърждава на 11 юли 2317 г., а само един месец по-късно идва разкритието, което ляга като сянка върху доскоро възгордялата се човешка гилдия. Черната дупка в центъра на Млечния път, наречена от учените BH-4, беше дала началото на грандиозен процес, противоположен на Големия взрив. С други думи, бавно, но сигурно, материята, изграждаща галактиката ни, щеше да бъде всмукана от малката по размери, но с чудовищна гравитация BH-4.

След първоначалната паника и взелите връх апокалиптични настроения, хората постепенно започнаха да осъзнават, че имат време и сили да противодействат на отредената им участ. С тази грандиозна и отговорна задача се зае Глобалната кодсмическа станция, която беше резултат от плодотворното сътрудничество на САЩ и Русия в тази насока.

Цели 50 години бяха необходими, за да се създаде и осъществи проекта „Спасение“. Той предвиждаше в центъра на BH-4 да се задейства водородна бомба, която да унищожи концентрираната там маса или поне да разруши и разпръсне част от нея, така че да намали гравитационната сила на черната дупка. Само че бомбата не можеше да се появи от самосебе си в центъра на BH-4, някой трябваше да я „постави“ там. А пък дори и да можеше въпросното оръжие да се намира в черната дупка, то нямаше как да се задейства от разстояние. Казано направо — някой трябваше да умре, за да живеят останалите. Но чувството за дълг и хуманност отдавна не беше на дневен ред сред астронавтите. Още повече, че шансът мисията да успее беше нищожен, имайки предвид неяснотата, дали водородната бомба би се взривила в условията на черната дупка, дали въобще совалката ще успее да стигне до центъра или ще бъде смачкана… Въпроси, въпроси, въпроси.

Но Глобалната космическа станция беше подготвена за тях. Беше подготвена дори и за минималните проценти за успех на мисията. А астронавтите, които трябваше да управляват совалката бяха най-лесната част от целия проблем. Тях щяха да ги осигурят, поправка — да ни осигурят, от отдела „Заменими“. Това беше поделение от астронавти, които наброяваха сто души. Особеното в този отдел беше, че всички ние, които се обучавахме в него, всъщност не бяхме хора, а клонинги. Нямахме, нито самоличност, нито близки, нито живот извън галериите на Глобалната космическа станция. Целият смисъл на съществуването ни беше в участие в смъртно опасни мисии, в които шансът за оцеляване беше или нищожен, или абсолютно никакъв. В този отдел нямахме имена, водехме се под номера, защото трябваше да бъдем „Заменими“.

Не помня нищо извън живота си в Глобалната космическа станция. Явно съм била тренирана там от съвсем малка. Моят номер, по който ме идентифицираха, беше 002, защото отделът имаше следното правило: най-добрият в обучението получава номер 001, следващия в листата 002 и т.н. Номер 001 беше един мъж, с когото, може да се каже, се познавахме, тъй като много често двамата си деляхме най-добрите постижения в тренировачно-симулативните зали. Той беше любимецът на цялото началство. Беше умен, способен и физически невероятно издръжлив. Но безспорно това, което го правеше така обичан, беше готовността му да изпълнява команди. Имахме такава тренировка по време на обучението — в симулатора сме капитан на кораба и в кризисна ситуация получаваме заповед от началството. Номер 001 винаги изпълняваше много точно заповедите и обираше точките в този тест. Аз, напротив, не приемах нито една команда, без да съм сигурна, че тя е в името на доброто на моя екипаж. Ето защо винаги спорех с началството и ги подлудявах. А особено черна овца ставах, когато успявах да измъкна кораба невредим, въпреки че правех точно обратното на това, което ми се казваше. Уменията ми в управлението на кораба бяха завидни и точно те бяха причина да ме поставят под номер 002 в списъка. По този показател бях много по-добра от 001, но като цяло всички ме мразеха и ме считаха за неудобна.

Помня много добре деня, когато за пръв път разбрахме, че ни предстои мисия. Беше точно след една тренировка, в която отново бях победила 001 в симулация на космически полет. Точно излизахме от залата, когато съобщиха на мен и 001, че трябва да се явим пред главнокомандващия на Глобалната космическа станция. Останахме като парализирани. Никога не ни удостояваха с вниманието да ни говорят очи в очи. Ние бяхме клонинги и за да не си губят времето с нас, най-често ни изпращаха видео съобщения. Спасението на Земята, а може би тук става дума и за цялата галактика, беше изключително важна мисия. Така че аз и 001 бяхме автоматически избрани като изкупителните жертви. Мислехме си, че нашия ред никога няма да дойде, защото обикновено избираха по-слаби астронавти. Нас ни пазеха за по-важни неща. Разбира се, бях забелязала как от време на време някое от познатите лица изчезва. Исках да разбера какво е станало с него, но не можех. Просто не бях научена да задавам въпроси. Никой от нас не беше.

Знам, че от отдела ни се очакваше жертвоготовност. Знам, че трябваше да се отличаваме с пълно отсъствие на желание за живот. Но въпреки всичко, аз искрено се ужасих от това, което ме очакваше. По лицето на 001 можех съвсем ясно да прочета, че и той не искаше да приеме, че трябва да умре. Но това не бе молба да се жертваме в името на човечеството, това беше заповед. И сякаш той се улови отчаяно за тази малка подробност. Заповед. През целия си живот беше обучаван да изпълнява заповеди и този път нямаше да се отличава по нищо от другите.

Той стана, потвърди получените нареждания и излезе.

Какъв избор имах аз? Дори да се бях опълчила срещу задачата, нямаше да постигна нищо сама. Те очакваха от мен да го направя. Но аз просто повторих действията на 001 и също като него побързах да изляза. Прибрах се в квартирата, която представляваше една от многото „килии“ в спалното помещение на отдел „Заменими“. Свих се на кълбо на леглото и се разплаках. Бях сигурна, че в момента 001 правеше същото. Освободиха ни от останалите тренировки до края на деня, така че около 12 часа не спрях да плача.

Подготовката за мисия „Спасение“ започна още на другия ден, рано сутринта. Имахме 6 месеца, за да се подготвим. Програмата включваше истински космически полет и излизане на земята, извън подземните галерии на Глобалната космическа станция. Не за постоянно, разбира се.

Номер 001 никак не ме харесваше и при това не се стремеше да го прикрие. Сега вече знам, че отношението му към мен беше подсъзнателно, тъй като ясно е усещал заплаха в моето неподчинение. В онзи момент психиката му се е държала само на вярата му в заповедите. А с присъствието си аз съм го карала да си задава въпроси, които подкопаха тази вяра. Но по тази или друга причина, той не ме харесваше и не разговаряше с мен, освен ако не се налагаше.

За по-бързото ни придвижване към центъра на галактиката екипът по планиране на мисия „Спасение“ беше разработил карта на „червейните“ дупки в Млечния път — дупки, образувани в космическия ландшафт при силно извиване, които свързват една част на Вселената с друга. Близо 3 месеца упражнявахме на симулатор последователността на преминаване от една дупка в друга. Справях се по-добре от 001 на тези тренировки и затова повериха на мен управлението на совалката. Но 001 щеше да ръководи мисията както и цялата операция по задействане на водородната бомба. Все още никой от Глобалната космическа станция не ми вярваше, макар че през целия период на обучение се бях показала особено изпълнителна и толкова рядко възрязявах на 001, че гласът ми почти не се чуваше. Истината беше, че всички гледаха на поведението ми като на затишие пред буря. Във всеки един момент очакваха да им сервирам истинско бедствие, но бяха наясно, че освен мен няма кой друг да се справи с навигацията на совалката през множеството „червейни“ дупки.

Една вечер ни оставиха да пренощуваме над земята, тъй като през деня се бяхме справили невероятно на реалния космически полет. Всъщност много добре знаеха, че няма как да избягаме или да осуетим по някакъв начин мисията. Аз и 001 стояхме на терасата на 112 етаж. Беше ясна нощ, така че всички звезди хвърляха до нас закачливата си светлина. Вдишвах свежия въздух с пълни гърди и се наслаждавах на великолепното небе, което бях виждала толкова малко пъти през целия си живот. Замислих се за годините си. Мисля, че бях на около 21. Не бях сигурна, защото времето в галериите на Глобалната космическа станция нямаше значение. А 001 май беше на 26, бях го чула от началството случайно. Обърнах се към него и забелязах, че и той беше потънал изцяло в съзерцание на звездите. В онзи момент за пръв път го видях такъв — замечтан, уязвим и някак по-близък. Вгледах се в изящния му профил и ми се стори, че е досущ като статуя на древногръцки герой — силен, горд и призван от дълга си. И името сякаш само изскочи от устата ми:

— Ахил — тихо прошепнах аз, вперила очи в него.

Той се извърна стреснат от гласа ми и сбърчи великолепното си чело в усилие да ме разбере.

— Ахил? — повтори той озадачен, очакващ обяснение.

— Да, Ахил — усмихнах се аз — Това е името ти.

Видях как той потрепери осезаемо, усетил, че дълго градения свят под краката му се руши. Изправи се рязко, приближи се до мен и хващайки ме за раменете, яростно ме разтърси.