Дъглас Адамс

Ресторант „На края на Вселената“

На Джейн и Джеймс с много благодарност,

на Джефри Пъркинс за това, че постигна Невероятното,

на Ради Кингслън, Лайза Браун и Алик Хейл Мънро за това, че му помогнаха,

на Джон Лойд за помощта му при работата над оригиналния сценарий,

на Саймън Брет, който постави началото на всичко това,

на албума на Пол Саймън „Уан трик пони“, който постоянно въртях, докато пишех тази книга. Цели пет години — не е никак малко.

И специални благодарности на Джаки Греъм за безкрайното търпение, добронамереност, за това че ми даде храна, когато бях в нужда.

Съществува една теория, според която ако някой някога открие точно какво представлява Вселената и защо я има, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи нещо още по-странно и необяснимо.

Съществува и една друга теория, според която това вече се е случило.

Глава 1

Разказът дотук.

В началато бе създадена Вселената. Този факт разгневи силно много хора и сега се шири мнението, че това е била погрешна стъпка.

Много цивилизации вярват, че тя е била създадена от нещо като господ, но Джатравартидите от Вилтводл VI вярват, че цялата Вселена в действителност е била изхвърлена при кихане от носа на едно същество, наречено Великият Зелен Арклесезур.

Джатравартидите, които живеят в постоянен страх от деня, наречен от тях Великото Пришествие на Бялата Носна Кърпа, са дребни сини същества с по повече от петдесет ръце и са единствената цивилизация в историята, изобретили аерозолния дезодорант преди колелото.

Тази теория обаче не е много популярна извън планетата Вилтводл VI и затова като се има предвид колко озадачаваща е Вселената, непрестанно се търсят други обяснения. Така например една цивилизация от свръхинтелигентни полиизмерни същества веднъж си построи гигантски суперкомпютър, наречен Дълбока мисъл, за да даде веднъж завинаги отговор на Вечния въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало.

В продължение на седем и половина милиона години Дълбока мисъл изчислява и пресмята и накрая обяви, че всъщност отговорът е Четиридесет и две. Ето защо се наложи да построят друг, още по-голям компютър, който да открие какъв е бил първоначалният въпрос. И този компютър, наречен Земя, бе толкова голям, че често го вземаха за планета — особено онези чудновати маймуноподобни същества, които бродеха по повърхността й в пълно неведение, че са просто част от една гигантска компютърна програма.

И това е много странно, защото без знанието на този най-прост и очевиден факт е невъзможно да се обясни нищо от онова, което някога се е случвало на Земята. За съжаление обаче, миг преди дългоочакваният резултат да се появи на екрана на монитора, Земята най-неочаквано бе разрушена от вогоните, за да се отвори място — твърдяха те — за нов суперкосмически околовръстен път, и това сложи край на всички надежди да се открие някога смисълът на живота.

Или поне така изглеждаше. Две от тези странни маймуноподобни същества оцеляха. Артър Дент успя да се спаси, защото в последния момент изведнъж се оказа, че неговият стар приятел Форд Префект е от една малка планета някъде в околностите на Бетелгиус, а не от град Гилдфорд, както дотогава бе твърдял; и което е по-важно, той умееше да стопира летящи чинии.

Триша Макмилън — или Трилиън — бе напуснала планетата шест месеца преди това заедно със Зейфод Бийблброкс, тогавашния президент на Галактиката.

Двама оцелели.

Това е всичко, което остана от най-грандиозния експеримент, провеждан някога — а именно откриването на Вечния въпрос и Вечния отговор на Живота, Вселената и Всичко останало. А сега на по-малко от половин милион мили от мястото, където техният звездолет се носи лениво през мастиленочерната космическа нощ, един вогонски кораб се движи бавно към тях.

Глава 2

Като всички останали кораби на вогоните, и този имаше вид по-скоро на съсирек, отколкото на нещо ръкотворно. Противните жълти подутини и израстъци, които стърчаха от него във всички посоки, биха загрозили външния вид на почти всеки кораб, но в случая за жалост това бе невъзможно. И по-отвратителни неща са били съглеждани в небесата, но не и от свидетели, заслужаващи доверие.

Но ако държите да видите нещо много по-отвратително от един вогонски кораб, ще трябва да влезете в него и да погледнете някой вогон. Ако имате обаче капка разум, никога няма да сторите това, защото типичният вогон не ще се подвоуми да ви направи нещо толкова абсурдно и ужасно, че ще ви се прииска изобщо да не сте се раждали — или пък (ако сте склонен да разсъждавате по-логично) вогонът изобщо да не се е раждал.

Всъщност на типичния вогон и през ум няма да му мине да се замисли. Те са плиткоумни, бикоглави същества с тромави мозъци и не ги бива много по разсъжденията. Анатомическият анализ на вогона показва, че мозъкът му първоначално е представлявал силно деформиран, не на място поставен, страдащ от диспипсия, черен дроб. Най-доброто нещо, което може да се каже за тях след всичко това, е, че те знаят какво искат, и това, което искат, е най-често свързано с причиняването на болка на хората и — когато това е възможно — с изпадането в силен гняв.

Едно от нещата, които никак не обичат, е да оставят една работа незавършена — особено пък този вогон и особено, по ред причини, тази работа.

Този вогон беше капитан Простетник вогон Джелтц от Галактическия хиперкосмически планов съвет и именно на него бе възложено да разруши така наречената „планета“ Земя.

Той размърда изключително гнусното си тяло в неудобния си мазен стол и се зазяпа в екрана на монитора, на който постоянно следяха полета на звездолета „Златно сърце“. Него никак не го интересуваше, че „Златно сърце“ с Безкрайно невероятностния си двигател бе най-красивият и модерен кораб, който никога е бил построяван. Естетиката и технологията бяха затворена книга за него и — ако зависеше от него — изгорена и заровена при това.

Още по-малко го интересуваше фактът, че Зейфод Бийблброкс беше на борда му. Сега Зейфод Бийблброкс бе бивш президент на Галактиката и при все че и той, и корабът, който бе откраднал, бяха плътно преследвани от цялата галактическа полиция, нашият вогон не го беше грижа за това.

Сега имаше по-важна работа.

Известно е, че вогоните не стоят над подкупничеството и корупцията, тъй както и морето не стои над облаците, и това важеше без съмнение и за този вогон. Като чуеше думите ПОЧТЕНОСТ и ВИСОКА НРАВСТВЕНОСТ, той посягаше към речника, а като чуеше, че става дума за много пари, посягаше към Правилника и го захвърляше възможно по-далече. В неумолимия си стремеж да унищожи Земята и всичко принадлежащо към нея, той се бе ръководил от подбуди, стоящи над и встрани от непосредствените му служебни задължения. Дори имаше известни съмнения дали гореспоменатият околовръстен път изобщо щеше да бъде построен, но на тези слухове не се даде гласност.

Чу се доволното му грухтене.

— Компютър — изграчи той, — свържи ме с моя специалист по поддръжка на мозъка.

След няколко секунди на екрана се появи лицето на Гаг Халфрънт, усмихващо се с усмивката на човек, който знае, че се намира на девет светлинни години от вогона, чието лице виждаше пред себе си. Скътана някъде в ъгълчето на тази усмивка, личеше и искрица ирония. Въпреки че вогонът неизменно го наричаше „моят личен специалист по поддръжка на мозъка“, той нямаше кой знае колко мозък за поддържане и в действителност работодателят беше Халфрънт, а не вогонът. Плащаше му страшно много пари, за да върши някои много мръсни работи. Сам един от най-видните и преуспяващи психиатри на Галактиката, той и един консорциум от негови колеги нямаха нищо против да му дават страшно много пари, щом цялото бъдеще на психиатрията беше поставено на карта.

— И така — каза той, — здравейте, капитане на вогоните Простетник. Как се чувстваме днес?

Капитанът на вогоните отвърна, че през последните няколко часа е ликвидирал половината от екипажа си с цел да затегне дисциплината.

Усмивката на Халфрънт изобщо не трепна.

— Ами аз смятам — каза той, — че това е нормално поведение за един вогон. Нормално и здравословно е да се насочват агресивните инстинкти към извършването на безсмислени жестокости.

— Все това ми повтаряте — избоботи вогонът.

— В това няма нищо лошо — каза Халфрънт. — Смятам, че това е напълно нормално поведение за един психиатър. Хубаво. Очевидно днес и двамата сме в отлично психическо състояние. А сега ми кажете докъде стигнахте с поставената ви задача.

— Установихме къде се намира корабът.

— Чудесно — каза Халфрънт, — чудесно! А пътниците?

— Землянинът е вътре.

— Прекрасно! А…?

— И една жена от същата планета. Тези са последните.

— Добре, много добре — засия Халфрънт. — Други има ли?

— Оня тип Префект.

— Други?

— И Зейфод Бийблброкс.

За миг усмивката на Халфрънт трепна.

— Мда — каза той, — очаквах това. Много жалко.

— Да не ви е близък приятел? — попита го вогонът, който бе чул някъде този израз и сега искаше да го изпробва.

— А, не — отговори Халфрънт, — нашата професия, нали знаете, не ни позволява да имаме лични приятели.

— Аха — изгрухтя вогонът, — професионално безпристрастие.

— Не — каза Халфрънт весело, — просто не го умеем.

Замисли се. Устните му продължиха да се усмихват, но очите му леко помръкнаха.

— Но видите ли — продължи той, — Бийблброкс е един от най-доходоносните ми пациенти. Има проблеми с раздвоената си личност, които са мечтата на всеки психоаналитик.

Поигра си малко с тази идея, преди да я отхвърли неохотно.

— Но както и да е — каза той. — Готови ли сте да изпълните задачата?

— Да.

— Добре. Веднага унищожете кораба.