Дан Браун

Шестото клеймо

На Блайт.

Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Кауфман, Бен Каплан и всички от „Покет Букс“ за това, че повярваха в този проект.

На моя приятел и агент Джейк Елуъл за неговия ентусиазъм и неуморни усилия.

На легендарния Джордж Уайзър за това, че ме убеди да пиша романи.

На моя скъп приятел Ърв Ситлър за това, че улесни аудиенцията ми при папата, въведе ме в части на Ватикана, които виждат малцина, и направи престоя ми в Рим незабравим.

На един от най-находчивите и талантливи художници, Джон Лангдън, който блестящо отговори на моето предизвикателство и създаде амбиграмите за този роман.

На Стан Плантън, главен библиотекар в библиотеката на Университета на Охайо, за това, че беше мой основен източник на информация по безброй въпроси.

На Силвия Кавацини за великолепната обиколка на тайния Passetto.

Най-голямата научноизследователска лаборатория на света — швейцарският Conseil europeen pour la recherche nucleaire (ЦЕРН) — неотдавна успя да получи първите частици антиматерия. Антиматерията се различава от физическата материя само по това, че е изградена от частици, чиито електрически заряди са противоположни на зарядите на нормалната материя.

Антиматерията е най-мощният известен енергиен източник. Тя освобождава енергия със стопроцентова ефикасност (ефикасността на ядрения синтез е 1.5%). Антиматерията не замърсява околната среда, не отделя радиация и само една капчица може да осигури енергия на Ню Йорк за цял ден.

Но има една уловка…

Антиматерията е изключително нестабилна. Тя се възпламенява при контакт с абсолютно всичко… дори с въздух. Един грам антиматерия съдържа енергията на двадесеткилотонна ядрена бомба — като бомбата, хвърлена над Хирошима.

Доскоро антиматерия се създаваше в съвсем малки количества (по няколко атома). Но ЦЕРН направи пробив със своя нов антипротонен децелератор — съвършено устройство, което обещава да произвежда много по-големи количества антиматерия.

Очертава се един въпрос: дали това изключително летливо вещество ще спаси света, или ще се използва за създаване на още по-смъртоносно оръжие?

Описанията на произведения на изкуството, тунели и сгради в Рим са реални (както и точните им местонахождения). Те все още могат да се видят.

Братството на илюминатите също е истинско.

Пролог

Физикът Леонардо Ветра усети мирис на горяща плът, разбра, че е неговата, и ужасено се вторачи в надвесилата се над него тъмна фигура.

— Какво искате?

— La chiave — отговори му дрезгавият глас. — Паролата.

— Но… аз не…

Мъчителят още по-силно натисна нажежения до бяло предмет към гърдите на Ветра. Плътта му зацвъртя. Ученият извика от болка.

— Няма парола! — усещаше, че изпада в несвяст.

Другият гневно го погледна.

— Ne avero paura. Тъкмо от това се боях.

Ветра се мъчеше да остане в съзнание, ала мракът го обгръщаше. Единствената му утеха беше, че мъчителят му няма да получи онова, за което е дошъл. След миг обаче фигурата извади нож и го доближи до лицето на Ветра. Острието увисна във въздуха. Внимателно. Хирургически.

— За Бога! — изкрещя Ветра. Но вече бе късно.

Глава 1

Високо по стъпалата на пирамидата в Гиза една млада жена се засмя и извика надолу:

— Побързай, Робърт! Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! — Усмивката й беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили.

— Почакай. Моля те…

Докато се изкачваше, зрението му се замъгли. Ушите му пищяха. „Трябва да я настигна!“ Но когато отново погледна нагоре, жената бе изчезнала. На нейно място стоеше старец с гнили зъби. Старецът се втренчи в него и сви устни в самотна гримаса. После нададе мъчителен вик, който отекна в пустинята.

Робърт Лангдън се събуди от кошмара си. Телефонът до леглото му звънеше. Замаян, той вдигна слушалката.

— Ало?

— Търся Робърт Лангдън — разнесе се мъжки глас.

Лангдън седна и се опита да проясни мислите си.

— Да, аз съм… — Той присви очи, за да види дигиталния си часовник. 05:18.

— Веднага трябва да се срещнем.

— Кой се обажда?

— Казвам се Максимилиан Кьолер. Занимавам се с ядрена физика.

— С какво? — Лангдън едва фокусираше погледа си. — Сигурен ли сте, че разговаряте с когото трябва?

— Вие сте професор по религиозна иконография в Харвардския университет. Написали сте три книги по символика и…

— Знаете ли колко е часът?

— Извинете ме. Трябва да ви покажа нещо. Не мога да го обсъждам по телефона.

От устните на Лангдън се изтръгна стон. Това вече се беше случвало. Един от недостатъците на това да пишеш книги по религиозна символика бяха религиозните маниаци, които искаха от него да потвърди последния им знак от Господа. Предишния месец една стриптийзьорка от Оклахома му бе обещала най-страхотния секс през живота му, ако вземе самолета и отиде при нея, за да удостовери автентичността на разпятието, което магически се появило на чаршафа й. Беше го нарекъл „савана от Тълса1“.

— Откъде взехте номера ми? — Въпреки ранния час Лангдън се опитваше да се държи учтиво.

— От интернет. От сайта на книгата ви.

Лангдън се намръщи. Бе убеден, че в сайта на книгата му не е посочен домашният му телефонен номер. Този Кьолер очевидно лъжеше.

— Трябва да се срещнем — настоя Кьолер. — Ще ви платя добре.

Сега вече Лангдън наистина се ядоса.

— Съжалявам, наистина не…

— Ако тръгнете веднага, ще стигнете тук към…

— Никъде няма да ходя! Сега е пет сутринта! — Той затръшна слушалката и се стовари на леглото. Затвори очи и се опита отново да заспи. Безполезно. Сънят се беше отпечатал в ума му. Лангдън неохотно си облече халата и слезе на долния етаж.

Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си викториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното си средство против безсъние — чаша димящо нестле куик.

Светлината на априлската луна струеше през еркерните прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят — екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от Борнео, воински символ на вечната младост.

Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението си в прозореца. Образът беше изкривен и блед… като призрак. „Остаряващ призрак“ — помисли си той, което жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в смъртно тяло.

Макар да не бе особено красив в класическия смисъл, четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше „привлекателността на учения“, както го наричаха неговите колежки — сиви кичури в гъстата кестенява коса, проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето член на гимназиалния и колежанския отбор по водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше с петдесет дължини в университетския басейн.

Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка — човек, живеещ извън времето. През почивните дни често го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна графика или религиозна история със студенти, друг път четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен в официален костюм от туид, и често попадаше на страниците на списанията за изкуство.

Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление“, както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на игрите със зара̀зен фанатизъм, който му спечели братския прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса — „Делфина“ — идваше и от непринудения му характер, и от легендарната му способност да надиграе целия противников отбор в мач по водна топка.

Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака, тишината на дома му отново беше нарушена, този път от звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса, Лангдън се усмихна криво.

„Божии хора — помисли си той. — От две хиляди години чакат своя месия и все още са адски упорити.“

Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна, взе листа и го погледна.

И моментално му се догади.

Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне. Нещастникът беше жигосан… с една-единствена дума.

Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в сложния готически шрифт.

— И… люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше бясно. „Невъзможно…“

Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види, Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И погледна обърнатата наопаки дума.

Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете надписа в правилната посока, после пак наопаки.

— Илюминати — прошепна Лангдън.

Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка на факсмашината. Човекът, който му беше пратил този факс, все още бе на линията… и чакаше да разговарят.

Лангдън дълго се взира в мигащата светлина. После с трепереща ръка вдигна слушалката.