Айзък Азимов

Немезида

Тази книга не е част от поредицата за фондацията, нито от поредицата за Роботите, нито от поредицата за Империята. Тя е самостоятелна книга. Реших да ви предупредя, за да избегна недоразуменията. Разбира се, може някой ден да напиша друг роман, който да свърже този с останалите, но може и да не го направя. В крайна сметка, докога ще мога да измислям такива заплетени истории за бъдещето?

Още нещо. Преди много години реших когато пиша да следвам едно основно правило — да бъда ясен. Отказах се да пиша поетично или символично, или експериментално, или по някой от другите начини, които можеха (ако бях достатъчно добър) да ми донесат наградата Пулицер. Реших просто да пиша ясно и по този начин да установя топли взаимоотношения между себе си и своите читатели, а професионалните критици… Е, те могат да правят каквото пожелаят.

Боя се, обаче, че моите творби сами се пишат и с ужас установих, че пиша тази книга в две линии на развитие.

Събитията в едната линия се развиват в настоящето, а в другата — в миналото, като неотклонно приближават настоящето. Сигурен съм, че няма да срещнете трудности в проследяването на нишката, но, тъй като сме приятели, реших да ви предупредя.

На Марк Хърст,

моя скъп редактор,

който, според мен,

работи над ръкописите ми

повече от самия мен.

Пролог

Той седеше сам, затворен в себе си.

Навън бяха звездите, особено една звезда със своята малка планетна система. Той я виждаше в съзнанието си по-ясно, отколкото би я видял в действителност, ако избистреше затъмнения си прозорец.

Една малка звезда с розово-червен цвят — цвета на кръвта и унищожението, и с подходящо име.

Немезида!

Немезида, Богинята на Небесното Възмездие.

Той отново си спомни историята, която беше чул на младини — легендата, мита, разказа за световен потоп, който заличил едно грешно, изродено човечество, като оставил само едно семейство, което да положи ново начало.

Този път нямаше потоп. Само Немезида.

Човечеството отново се беше изродило и възмездието, което щеше да му бъде изпратено, беше заслужена присъда. Нямаше да е потоп. Нямаше да е толкова просто.

Дори оцелелите, които успеят да се спасят… Къде ще отидат?

Защо не изпитваше скръб? Човечеството не можеше да продължава така. То умираше бавно вследствие на собствените си грешки. Ако вместо бавно и мъчително, то загинеше много бързо — това беше ли причина за скръб?

Тук, в орбита около Немезида, обикаляше планета, около планетата — спътник. Около спътника — Ротор.

От онзи древен потоп малцина се спасили в Ноевия Ковчег. Той имаше съвсем бегла представа за Ноевия Ковчег, но Ротор играеше същата роля. Той носеше избрана част от човечеството, която щеше да се спаси и да положи основите на един нов, далеч по-добър свят.

А за стария свят оставаше Немезида!

Той отново се замисли за нея. Една звезда червено джудже, която неизменно следва своя път. Тя и нейните светове бяха в безопасност. Но Земята не беше.

Земя, Немезида идва!

И носи своето Небесно Възмездие!

Едно

Марлейна

1

Марлейна беше видяла Слънчевата Система за последен път, когато беше на малко повече от една година. Тя, разбира се, не си я спомняше. Беше чела много за нея, но нищо от прочетеното не я накара да я почувствува като част от себе си, нито пък себе си, като част от нея.

Тя беше на петнадесет години и познаваше само Ротор. Винаги беше мислила, че той е един голям свят. Откакто навърши десет години тя започна да си прави разходки — веднъж в месеца, ако имаше тази възможност — и понякога минаваше по пътеките със слаба гравитация, за да поплава из въздуха. Това винаги я забавляваше. Независимо дали ходеше или плаваше, сградите, парковете, фермите и най-вече хората на Ротор нямаха край.

Тези разходки й отнемаха цял ден, но майка й нямаше нищо против. Тя казваше, че Ротор е напълно безопасен. „Не е като Земята,“ но не обясняваше ЗАЩО Земята не е безопасна. „Няма значение“, казваше тя.

От всичко Марлейна най-малко харесваше хората. Казваха, че при новото преброяване населението на Ротор ще възлезе на шестдесет хиляди. Твърде много. Прекалено много. И всеки един от тях носеше фалшиво лице. Марлейна мразеше да вижда тези фалшиви лица, зад които се криеше нещо друго. Тя не можеше да разговаря с никого за това. Беше опитвала като по-малка, но майка й се ядосваше и й казваше, че не трябва да говори такива неща.

С годините започна да вижда фалша по-ясно, но той я притесняваше все по-малко. Беше се научила да го приема и да прекарва колкото е възможно повече време насаме със собствените си мисли.

Напоследък често мислеше за Еритро, планетата, в чиято орбита обикаляха откакто се помнеше. Не знаеше защо мисли за него, но понякога отиваше на наблюдателната платформа, взираше се жадно в планетата и искаше да бъде там — на Еритро.

Майка й не разбираше защо иска да отиде на една пуста, неплодородна планета и тя не можеше да й обясни. Не знаеше. „Просто искам“ отвръщаше тя.

Сега беше сама на наблюдателната платформа и съзерцаваше Еритро. Роторианците почти не идваха тук. Марлейна предполагаше, че е така, защото гледката им беше позната и по една или друга причина Еритро не ги вълнуваше така, както нея.

Той стоеше в небето — едната му част осветена, другата тъмна. Марлейна смътно си спомняше как някога две ръце я повдигаха, за да види Еритро и всеки път той ставаше по-голям с приближаването на Ротор към него.

Истински ли беше този спомен? Все пак тогава тя беше почти четиригодишна, така че това беше напълно възможно.

Но сега този спомен, независимо дали беше истински или не, бе изместен от други мисли, от все по-ясното осъзнаване на това, колко голяма бе всъщност една ПЛАНЕТА. Диаметърът на Еритро беше не осем, а повече от дванадесет хиляди километра. Тя не можеше да проумее тези размери. На екрана той не изглеждаше толкова голям и тя не можеше да си представи да стои на него и да вижда на стотици, дори хиляди километри. Но силно желаеше това.

Оринел не се интересуваше от Еритро и това я разочароваше. Той казваше, че има да мисли за други неща, като например подготовката за университета. Той беше на седемнадесет години и половина, а Марлейна току-що беше навършила петнадесет. Но това няма голямо значение, мислеше си гневно тя, тъй като момичетата се развиват по-бързо.

Поне би трябвало да е така. Тя се погледна и не за пръв път си помисли разочаровано и смутено, че все още е ниска и набита като дете.

Тя отново погледна към Еритро. Той беше голям и красив и на места отразяваше мека червена светлина. Беше достатъчно голям, за да бъде планета, но Марлейна знаеше, че е спътник. Той обикаляше около Мегас и в действителност Мегас (който беше още по-голям) беше планетата, въпреки че всички наричаха Еритро така. Те двете, Мегас и Еритро, както и Ротор, обикаляха звездата Немезида.

— Марлейна.

Тя позна гласа на Оринел. Напоследък се притесняваше да разговаря с него и причината за това я смущаваше. Харесваше й начинът, по който той произнася името й. Произнасяше го правилно. Три срички: Мар-ЛЕЙ-на, с леко вибриране на „р“-то. Само като го чуеше й ставаше хубаво.

Тя се обърна и смотолеви:

— Здравей, Оринел, — и се опита да не се изчервява.

Той се ухили.

— Гледаш Еритро, нали?

Тя не отговори. Естествено, че гледаше Еритро. Всички знаеха какво чувствува тя към него.

— А ти какво правиш тук? — (Кажи, че ме търсиш, помисли си тя.)

— Майка ти ме изпраща, — отговори Оринел.

(Е, нищо.)

— Защо?

— Каза, че си в лошо настроение и че всеки път, когато изпитваш самосъжаление, идваш тук, а аз трябваше да дойда и да те взема, защото тя каза, че ако останеш тук, ще станеш още по-кисела. А ти защо си в лошо настроение?

— Не съм. А дори и да съм, си имам причини.

— Какви причини? Хайде, вече не си малко дете. Трябва да умееш да се изразяваш.

Марлейна вдигна вежди.

— Благодаря, но мога да се изразявам достатъчно ясно. Причината е, че ми се пътува.

Оринел се засмя.

— Ти си пътувала, Марлейна. Пропътувала си повече от две светлинни години. Никой в цялата история на Слънчевата Система не е пропътувал дори и малка част от една светлинна година. Освен нас. Така че нямаш право да се оплакваш. Ти си Марлейна Инсиня Фишър, галактически пътешественик.

Марлейна подтисна смеха си. Инсиня беше моминското име на майка й и винаги, когато Оринел казваше трите й имена, той козируваше и правеше гримаса, а отдавна не го беше правил. Марлейна предполагаше, че това се дължи на неговото израстване и че той трябваше да се упражнява да се държи като голям.

— Изобщо не си спомням това пътуване, — каза тя. — Знаеш, че не го помня, а това означава, че то не се брои. Ние сме тук, на повече от две светлинни години от Слънчевата Система и никога няма да се върнем там.

— Откъде знаеш?

— Хайде, Оринел. Чувал ли си някой да говори за връщане?

— Дори и да не се върнем, какво от това? Земята е един пренаселен свят и цялата Слънчева Система все повече се пренаселва и изхабява. По-добре ни е тук, като господари на всичко наоколо.

— Само че не сме. Ние наблюдаваме Еритро, но не слизаме там долу, за да му бъдем господари.