Грег Беър

Преместването на Марс

Предговор

Денят на Марс е малко по-дълъг от земния — 24 часа и 40 минути. Една марсианска година е по-кратка от две земни: 686 земни дни или 668 марсиански. Диаметърът на Марс е 6787 километра (за сравнение земният диаметър е 12 756 километра). Силата на притеглянето му е 3,71 метра в секунда или по-малко от една трета от земното притегляне. Атмосферното налягане на повърхността на Марс е средно около 5,6 милибара или около 0,5 процента от земното. Огромна част от атмосферата му е съставена от въглероден диоксид. Температурата при «нулевото ниво» (на Марс не се говори за «морско равнище» по простата причина, че няма морета) варира от минус 130 градуса до плюс 27 градуса по Целзий. Ако незащитен от скафандър човек излезе на повърхността на Марс, най-вероятно ще замръзне за секунди, но преди това ще загине заради излизането си сред почти абсолютния вакуум. Ако този нещастник все пак успее да се справи с ниската температура и минималното атмосферно налягане и успее да открие източник на кислород за дишане, той въпреки всичко ще бъде в опасност заради високото ниво на слънчевата радиация.

След Земята Марс е най-пригодната за живот планета в Слънчевата система.

Част първа

Младите сигурно не помнят Марс по времето на неговата младост, изложен под лъчите на розовото слънце, небето му, покрито с облаци, обагрено с онзи бледорозов нюанс, плодородната му ръждивочервеникава почва, обитателите му, които живееха в издълбани в повърхността на планетата кухини и излизаха горе, само ако това им се налагаше по пътя към новото местожителство или ако се налагаше да наглеждат реколтата, разпръсната навсякъде подобно на малки островчета наситенозелено сред покритите с купол ферми. Този Марс, възрастен и уморен от живота Марс, пълен с млади хора, е безвъзвратно изчезнал.

Сега аз съм възрастна и уморена, а Марс отново е млад.

Животите ни не ни принадлежат, но, за Бога, ние сме длъжни да се държим така, сякаш това не е истина. Когато бях млада, онова, което вършех, изглеждаше дребно и незначително. Само че възрастните казваха, че едно незначително потреперване на праха след време може да прерасне в прашна буря, способна да изтрие едва ли не цялата планета…

Една цяла епоха приближаваше своя край. По време на лекции бях научила признаците, дори някои по-проницателни професори ни намекваха за това твърде прозрачно, само че никога не бях си мислила, че това ще окаже влияние и лично върху моя живот… Поне досега.

Току-що ме бяха изхвърлили от Марсианския университет в Синай (МУС). Двеста мои колеги и преподаватели, постигнати от същата участ, се бяха подредили в редици по брилянтно бялата повърхност на депото, а върху лицата им играеха сенките, хвърляни от сложната система метални конструкции, поддържащи купола. Всички чакахме влака от Солис Дорса да пристигне и да ни отведе по родните плата, равнини, каньони и депресии.

Даян Джохара, моята съквартирантка, бе стъпила с обутия си в ботуш крак върху сака си, потропваше нервно по дръжката му, а устните й бяха присвити, сякаш си подсвиркваше нещо, само че беззвучно. През цялото време лицето й бе извърнато на север в очакване да се покаже влакът. Въпреки че бяхме приятелки, Даян и аз никога не си бяхме говорили за политика. Това по принцип бе част от марсианския етикет.

— Убийство — промълви тя.

— Доста непрактично — измърморих аз. Допреди няколко дена нямах ни най-малка представа колко силни са чувствата на Даян. — Апропо, кого именно би застреляла?

— Губернаторката. Или ректорката.

Поклатих глава.

Бяха изгонени осемдесет процента от студентите в МУС — колосално нарушение на споразуменията, което, спомням си, ме бе поразило като невероятно нечестна постъпка. Само че в нашето семейство никога не бе имало активисти. Аз бях дъщеря на финансистко ОМ, възпитана в традициите на предпазливостта.

Политическата структура, създадена преди столетие — още по времето, когато първите заселници стъпваха по повърхността на планетата, — все още продължаваше някак си да крета, но никой не се съмняваше, че дните й са преброени. Първите земяни, пристигнали на Марс в групи от по десет и повече семейства, бяха изградили свои убежища в богатите на вода местности по цялата планета, главно в равните плата с ниска надморска височина или в дълбоките долини. Следвайки изградения на Луната модел, първите семейства бяха сформирали структури, наречени «Обединени множества» или накратко ОМ. Обединените множества в много отношения наподобяваха икономическите суперфамилии… дори «фамилии» и «ОМ» бяха почти едно и също. Пристигналите по-късно заселници можеха да изберат една от двете алтернативи — или да се присъединят към някое вече установено ОМ или да създадат изцяло ново. Имаше и семейства, които останаха независими.

Тъй като в самото начало възникнаха много ОМ, с течение на времето те постигнаха съгласие помежду си за разделянето на Марс на ареологически области и за разработването на определени ресурси съвместно. Обединените множества гледаха едно на друго като на партньори, застанали в средата на една планета-съкровище, а не като на съперници.

— Влакът закъснява. По дяволите, предполага се, че фашистите би трябвало поне да ги накарат да се движат по разписание — обади се Даян, като продължаваше да потропва нервно с крак.

— На Земята никога не са го правили — възразих аз.

— Искаш да кажеш, че това е просто поредната легенда?

Кимнах утвърдително.

— Значи фашистите всъщност не стават за нищо.

— Ами… освен за униформите…

— Нашите дори и в това отношение никакви ги няма.

Губернаторите на отделните области се избираха чрез гласуване и отговаряха единствено за жителите на съответната област, без оглед към кое ОМ принадлежаха. Губернаторите издаваха разрешения за разработването на ресурсите и представяха областта в Обединения съвет на ОМ. Интересите на всяко едно ОМ в този съвет се представяха от синдик, избиран чрез гласуване от възрастните адвокати и мениджъри на Множеството. Губернаторите и синдиците често дори изобщо не се срещаха очи в очи. Всичко бе почти формално и учтиво (марсианците по принцип са невероятно учтиви), но голяма част от процедурите се закучваха. Някои хора дори започваха да твърдят, че самата система е ужасно неефективна и правеха опити да централизират управлението на цялата планета под шапката на едно-единствено правителство, както вече се бе случило на Луната.

Губернаторката на Сирия-Синай, Фрийчайлд Добъл, стегната и решителна жена, на няколко пъти се бе опитвала да натисне ОМ и да получи тяхното съгласие за ратифициране на централизираща конституция и избиране на централно правителство. Тя дори бе поставила пред тях условието да се откажат от избирането на синдици в полза на областно представителство. А това, естествено, би довело до край на хегемонията на ОМ.

Оттогава насам името на Добъл на няколко пъти се бе забърквало в скандали, свързани с корупция, но въпреки това тя от осем години заемаше поста губернатор на най-обширната марсианска област и бе на върха на кариерата си. Със заплахи, натиск и увещаване бе успяла да измоли (а според някои — да изтръгне) подписването на споразумение между най-големите ОМ. Добъл бе станала център на вниманието в марсианската общност и имаше реални шансове да бъде избрана за президент на планетата.

Намираха се хора, които шушукаха, че самата кариера на Добъл е най-добрият аргумент в полза на това, че промяна е необходима, ала малцина се осмеляваха да й се противопоставят.

Въпрос на дни бе Съветът да се събере и да гласува новата марсианска конституция. От шест месеца насам живеехме в «пробния период» на правителството на Добъл и мнозина от нас вече напълно открито започваха да скърцат със зъби. Споразумението, извоювано с толкова мъки, бе доста крехко. Добъл бе прегазила по пътя си прекалено много хора с прекалено нечисти игрички.

Най-малко пет фамилии в момента водеха съдебни процеси и публично се противопоставяха на обединението. В по-голямата си част това бяха малки ОМ, които се бояха, че ще бъдат асимилирани. Централистите ги наричаха «архаици» и се отнасяха към тях като към реална опасност. Последното нещо, което централистите искаха да наблюдават, бе връщането към дезорганизираното управление на шепа ОМ.

— Ако политическите убийства са чак толкова непрактични — обади се Даян, — бихме могли да премахнем някой от фаворитите…

— Шшшшшт — изсъсках аз.

Тя кимна отсечено, тръсна косата си и извърна глава встрани. Все още продължаваше да си подсвирква беззвучно. Даян обикновено правеше така, когато бе прекалено бясна, за да е в състояние да говори учтиво. Всички ние бяхме червени зайци, които от десетилетия насам живееха в твърде тесни клетки — обръщахме прекалено много внимание на учтивостта и на всичкото отгоре предавахме това и на нашите наследници…

Централистите се бояха от инциденти. За Добъл студентските протести бяха, меко казано, неприемливи. Дори и студентите да не представляваха реално интересите на архаиците, то въпреки всичко можеха да вдигнат достатъчно патърдия, за да се разсъхне споразумението.

Затова Добъл подшушна една-две думи на Каролайн Конър — стара нейна приятелка, която с нейна помощ бе станала ректор на най-големия марсиански университет — МУС. Конър, която в същността си бе авторитаристка с много енергия и малко разум, бе въздала дължимото на своята благодетелка, като затвори повечето студентски градчета и състави списък на студентите, които евентуално биха симпатизирали на едни бъдещи протести.